— Ами сега можеш да си вървиш — каза Урумов. — Върви, върви, компанията те чака.
Щом външната врата щракна, той тръгна бавно през апартамента. Оглеждаше всичко, едва доловимо поклащаше посивялата си глава. Когато влезе в спалнята, не почувствува никакво вълнение. Неговото старо легло бе разтребено за лягане, на възглавницата бе поставена, грижливо изгладена, най-хубавата му лятна пижама. Той отвори гардероба — оттам бе изнесено почти всичко. Никакви шишенца и кутийки нямаше пред тоалетното огледало, нищо освен един мъжки гребен и една стара четка за коса със сребърна дръжка. Тя се бе постарала да заличи всичко, което би му напомняло по някакъв начин за нея. И едва когато започна да се съблича, някаква мъртва болка притисна сърцето му. Напред, напред — тая граница трябва да се прескочи. Трябва да се прескочи.
Той лежеше в мрака, сърцето му бе неспокойно. И изведнъж си припомни белите коне, сините бели коне, в нощ, каквато не е възможна — гъста като кръв, студена като стъкло. Изящните ноздри, отворени като очи, стремително опънатата шия. Той знаеше много добре защо иска да купи картината. Това беше всъщност неговият пръв спомен, първото нещо, което бяха зърнал; смаяните му детски очи. Светът не беше се появил пред него постепенно и бавно, не бе изплувал от сенките, не бе се втвърдил от хаоса. И тъй да е било — той не го помнеше. Светът се бе отворил пред него, както се отваря театрална завеса. И тогава той бе видял синята нощ и белите коне, които отчетливо чаткаха с железните си копита. Висок кабриолет с корави седалища и дъсчени облегалки, който подскачаше по неравния път. Спускаха се по някаква глуха планинска клисура, конете тичаха в равен тръс, отначало той виждаше само гърбовете им и острите им уши. Спускаха се тъй цяла вечност, сякаш пътуваха за някакъв друг, тъмен и подземен свят. И макар да бе нощ, той виждаше всичко с поразителна яснота. Седеше до майка си, тя го бе прегърнала и завила с мокрия си шал. До нея бе седнал баща му. Той не виждаше и не помнеше лицата им. Срещу тях се бе свил като че ли малко уплашено брат му Тома с фуражка и къси до глезените панталони. Редом с него бе задрямала Цонка, първата тяхна слугиня, която помнеше първия му другар в игрите, първата му учителка. И тя се бе завила в дебел домашен шал, големите й меки гърди тежко се друсаха. Пътуваха тъй цяла вечност. Никой не говореше, не се чуваха дори звънчетата, които съпътствуваха цялото му детство. Нищо освен конете — белите коне.
Най-сетне пристигнаха. Файтонът бе влязъл в някакъв двор, святкаше жълтеникав фенер, чуваше се тиха човешка гълчава. Не виждаше нищо освен белите коне, които пръхтяха уморени и от време на време удряха с копита по земята. Слугинята го взе в меките си прегръдки и го понесе през прустове и сайванти. След това тъмната завеса отново се спусна, трябваше да минат много месеци, преди да прогледне втори път за света.
Много по-късно, като разпита подробно баща си, той установи, че е бил на година и девет месеца. Бяха пътували през Арабаконак за Вършец, бяха пристигнали късно през нощта поради някакво скъсване на конския впряг.
— Как е възможно да помниш? — бе казал учуден баща му. — Ти беше толкова малък!
— Ето че помня!
— На тая възраст! — все още недоумяващ, бе измърморил баща му. — Но това е против науката.
Тогава за пръв път се бе усъмнил в точността и силата на науките. И това съмнение му бе останало за цял живот.
ВТОРА ЧАСТ
1
Беше едва краят на ноември, а вън валеше сняг, толкова едър и мокър, че се налепваше като каша по витринното стъкло. В ресторанта бе много светло, по празните маси блестяха излъсканите метални пепелници. Скупчени на една от крайните маси, келнерите нещо тихо, но оживено си говореха. Навярно удумваха някого, своя управител може би, защото от време на време се обръщаха и поглеждаха недоверчиво към Сашо. И напразно се тревожеха, той изобщо не ги забелязваше. Облегнат с лакти на пустата маса, младежът с досада поглеждаше навън. В мътната светлина на лампите минаваха улисани хора, повечето с шлифери, но имаше по сака и без шапки, с вдигнати яки и ръце в джобовете. До обед денят бе направо топъл, дори прашен, от няколко дни улиците воняха нетърпимо на бензин. След това небето започна постепенно да посинява, без да прииждат облаци, сякаш само се боядисваше. Стана още по-задушно. Но към два часа, тъкмо когато Сашо минаваше по „Раковски“, внезапно и остро духна вятър, едно старче се затича подир шапката си, под невъзмутимия профил на Вазов от барелефа на своя музей. Момичетата попритиснаха късите си полички, тия, които бяха с панталони, се чувствуваха по-удобно. Сашо повдигна изненадано нос към небето — безнадеждна и безрадостна сивота, макар че в сърцето му чуруликаше някакво канарче, малко пресипнало, но все пак канарче. Днеска за него беше хубав ден, искаше му се всички хора да се усмихват. Но, кажи-речи, никой не правеше това, особено след като вятърът се усили. Духа тъй няколко часа, след това спря така внезапно, както бе почнал.
Но едва привечер заваля студен дъждец, който скоро се превърна в сняг.
Тая изрядна бяла маса със сгънати салфетки и подредени прибори започна да го подтиска. Беше я ангажирал днес на обед и както е редно, сам бе пристигнал пет минути преди уреченото време. Но оттогава мина повече от половин час, а все още никой не пристигаше. В друг случай надали би обърнал особено внимание, но днес бе готов да се обиди. Тоя ден не бе като всички други, днес той бе защитил в университета дипломната си работа. Всъщност нямаше от кого да я защищава, всички я бяха харесали. Поискаха му само някои допълнителни обяснения, но точно тука той бе в стихията си. Прекъснаха го след няколко минути и го изпратиха с усмивка — благосклонни и съвсем мъничко завистливи, както винаги в подобни случаи. За талантливия човек на тоя свят няма прегради, както обичаше да казва Кишо. За талантливия човек са отворени всички врати освен една — тая, която му трябва. Сашо обичаше каламбурите, макар че не вярваше в тях. В края на краищата той знаеше, че ще отвори вратата, която му трябва. Тъкмо затова даваше тая вечеря, както е редно, когато човек поема нов път в живота си. Наистина беше поканил само няколко души, но ги беше поканил не къде да е, а в хубав и скъп ресторант. Нищо не им костваше на тия майни да бъдат поне малко по-възпитани. Решителните дни в живота на човека може би наистина се броят на пръсти.
Първа пристигна Донка. Изглеждаше като зашеметена и със своето ярко червено пончо и зелени панталони приличаше на голямо крачещо лале. Беше малко отслабнала през лятото, очите й блестяха като на гладна котка. Седнала-неседнала, тя се залови за газираната води и я изгълта направо от бутилката, без дори да мигне.
— Ти от Сахара ли идваш? — попита той.
— У Антоанета бях — отвърна тя и безцеремонно се уригна. — Нищо, прощавай… — Лицето й изведнъж просветля. — Знаеш ли, извадих кент флеш майорен от пики.
— И как стана това? — попита Сашо без особен интерес.
— Как стана ли? — едва ли не крякна възбудено тя. — Бате Фанчо Куклата беше блинд, аз имам кента до рига… Казвам тройно, разбира се. Бате Фанчо тегли две карти. Ами сега?… Нали знаеш какъв рефлекс вадя на покера. И аз тегля две карти. Имах пики рига, вале десятка, получих асо и дама. А той понеже е джентълмен с жените, си получава своята четвърта осмица. Първа заигравам аз — десет чипа. Той…
Сашо изключи за половин минута. Другите как да е, но Криста защо се бавеше? Тя не закъсняваше никога, обикновено идваше първа. Винаги я намираше там, където трябваше да го чака, спокойно си гризеше гевречето или ближеше сладолед. Това момиче като че ли не знаеше какво е скука. Толкова е интересно да се зяпа уличното движение, казваше тя. „Знаеш ли, мишенце, преди малко мина Калата, нямаш представа колко е посивял. Като видя как съм се опулила срещу него, той ми удари едно око и си отмина.“ Да, имаше много ведър характер неговото мишенце, освен когато работите се отнасяха до майка й. Беше му забранила дори да се обажда по телефона у тях, майка й се разстройвала, като я търсели разни момчета. Какви момчета? Защо момчета? Той не е момче, а кандидат за научен работник. Тая непозната майка вече от месеци му ходеше по нервите, но по тоя въпрос Криста не беше склонна да прави компромиси.
Когато включи отново, Донка тъкмо казваше:
— Ама ти не ме слушаш!
— Как да не те слушам? Само се чудя защо никой не идва.
— Ще ти кажа защо!… В тоя момент Криста тъкмо бърше сополите на майка си и рони сълзи заедно с нея… Ще ти почерни живота тая жена, ако ти стане тъща…
— Няма такава опасност! — каза Сашо хладно.
— Да ти стане тъща? — погледна го тя бързо.
— Не, да ми почерни живота.
— Ти си превъзходен егоист — отвърна Донка невъзмутимо. — Тебе даже не могат да те одраскат.
— Аз ли съм егоист? — погледна я той презрително. — Дето ви мъкна цяло лято с колата на вуйчо?… И ви поях с най-отбрано уиски?
— Сантори — каза тя. — Това изобщо не е уиски.
— Само веднъж беше сантори, маймуно такава.
— Е, добре де!… Да не си го правил заради мене? Знам ви аз какви сте баламурници, особено в размножителния период.
— Приличам ли на баламурник? — попита той малко високомерно.
— Е, не съвсем! — съгласи се внезапно тя. — Не се отказваш, ако ти падне и нещо допълнително…
Сашо стреснато замълча. За пръв път Донка му напомняше за тая тяхна единствена грешна нощ. Но сега го гледаше спокойно и малко насмешливо, очите й, полирани още през лятото, все тъй си блещукаха. Досега се бе държала така, сякаш нищо не се бе случило между тях, какво изведнъж я беше прихванало?
— Ето ги двете Фифета! — каза тя. — Басирам се, че Мими е била на козметичка, затова закъсняха.
Двамата Секеларови се настаниха мълчаливо на масата, не казаха дори здрасти. Малкото Фифе наистина бе ходило на козметичка, приличаше на одрана. Бяха й свалили хубавите мустачки, кажи-речи, до косъм, оскубаното бе намазала лекичко с крем, така че пак си имаше мустачки, макар и бели. Но в замяна на това брадата на голямото Фифе изглеждаше непипната от месеци. Кишо се бе пошегувал веднъж, че като влязла някаква муха в брадата му, излязла оттам след половин година. Много се измъчила в тоя лабиринт, горката, щяла да умре от глад, отчаяно бръмчала за помощ. Хари чувал, разбира се, че нещо бръмчи, но малкото Фифе го уверявало, че то е в главата му. Сега той се бе приближил до масата някак си дебнешком, криеше нещо зад тесния си гръб. После се разбра, че е картина.
Щом седнаха, лицето на малкото Фифе веднага потъна в пот. Жестокото дране на космите го бе изнервило, по лицето й от време на време пробягваха леки тикове. Хари, все тъй мълчалив и равнодушен, разопакова картината — само погледът го издаваше, че е спокоен горе-долу като Везувий. Когато я подпря на стената, се чу първото леко бучене — никой не изохка от възторг. Даже напротив, Сашо я гледаше малко резигнирано, най-сетне измърмори:
— Да, хуу-бава… Всъщност какво представлява? Кентаври пасат зеле?
— Не се втелявай! — каза мрачно художникът. — Това са берачки на лавандула. Ако не ти харесва, мога да си я взема обратно.
— Как пък не! — отвърна живо младежът. — Единственият художествен предмет в нашия скромен еснафски дом. Ако не се смята един ковьор на майка ми, нейна саморъчна изработка от пансиона.
Той продължи да гледа картината, след всеки миг тя все повече му харесваше.
— Ще я покажа на вуйчо, разбира се! Тоя подарък не е ли малко скъп?
— Аз не правя търговия с изкуството — отвърна художникът.
И навярно беше прав. Веднъж се беше изпуснал пред Кишо, че през целия си живот е продал всичко на всичко четири картини. А бил нарисувал около четиристотин. Кишо просто се чудеше къде може да е дянал другите. Художникът внимателно дебнеше израженията на лицата им.
— Защо трябва една картина да се разбира от пръв поглед? — запита той. — Това означава, че не съдържа нищо особено.
Сашо охотно се съгласи. Ковьорът на майка му представлявал „Грабването на сабинянките“. Като бил съвсем малък, той си мислил, че някакви мъже гъделичкат някакви жени. И да им бъде по-удобно на мъжете, жените малко се били разсъблекли. Не изглеждало, че това кой знае колко ги забавлява, някои дори се опитвали да побягнат. Едва когато поотраснал, той се решил да запита майка си: „Мамо ма, тия защо ги гъделичкат?“ „Не ги гъделичкат, а ги крадат“ — отвърнала майка му. Той си помислил, че се шегува. Кой е луд да краде жени? Жени, колкото щеш, не можеш да се разминеш от тях по улицата. Друго е, ако ги давеха, да речем, но наблизо не се виждало ни море, ни река. Хари го слушаше намусено, а всъщност даже не го слушаше. Както винаги, той бе ужасно гладен, чувствуваше се готов да изяде цяло прасе. А на всичко отгоре, преди да тръгнат, бе прочел в едно старо списание как се приготовлявало хоботче на много млад слон — като се заравяло в опалена в земята пещ. Ставало като мозък.
— Слушай, поръчай поне нещо за пиене — прекъсна го той нетърпеливо.
Сашо поръча водка и сайра — комбинацията беше много хубава. Докато чакаха, пристигна Кишо, по летни сандали на всичко отгоре. Краката му бяха съвсем мокри, но изглеждаше някак особено сгорещен и възбуден. Оказа се, че единствените свестни обувки в къщи взел брат му, тъй като трябвало да отиде на концерт на Ойстрах.
— Абсолютен кретен — оплака се той беззлобно. — Няма пари за обувки, а се мъкне по разни скъпи концерти. Това какво е?
— Сайра! — отвърна Донка.
Докато келнерът се обърна, ометоха сайрата. Кишо незабавно поръча още пет порции.
— Слушай, не се ли увличаш? — попита Сашо внимателно. — Не забравяй, че си дошъл по летни сандали!
— Тая поръчка аз плащам! — каза Кишо натъртено. — Пет порции, моля. И за какво пестите лимоните, донесете ни цял лимон.
Докато келнерът се оттегляше с достойнство, той добави доволно.
— Днеска съм сключил най-голямата сделка в живота си! Край на асистенската сиромашия!
Никой не му обърна внимание. Отдавна се беше прочул със своите сделки и трампи — обикновено кон за кокошка. Последният път бе заменил фотографически апарат за детска количка. И за какво му беше тази детска количка? Кишо мрачно мълчеше. Донка съвсем случайно беше узнала, че я подарил на малката си сестра по случай нейната първа рожба.
— Какво, не вярвате ли? — продължи той язвително. — Напускам с омерзение университета, отивам на частна практика.
— Каква частна практика? — попита скептично Донка. — Къде има сега частна практика?
— И все пак има! — заяви тържествено Кишо.
И разказа подробно. Някакъв белгийски менажер внесъл в България японски електронни устройства за забавни игри. Инсталирал ги в „Луна парк“ и започнал да ги експлоатира. Автоматите били нещо удивително и като техническо устройство, и като ефект. Имало там стрелба по бойни самолети, футболни мачове, изкусно кормуване. Минала седмица, минали две, и автоматите започнали да се развалят. Устройството им било наистина извънредно фино и сложно, дори сам менажерът нямал ясна представа за тях.
— Изобщо у нас никой не е в състояние да ги поправи. Никой освен мен, разбира се! — Той се удари така силно в гърдите, че две-три грахчета от руската салата излетяха като куршум от устата му. — Та дори и за мен това не беше чак толкова лесно, тоя кретен изобщо не е донесъл схемите. Сега — все едно, че ще ги измислям аз.
Най-сетне някой упътил менажера към Станислав Кишев, дипломиран инженер, асистент в университета. Богатият менажер се държал робско като католически прелат в двора на папата. Донесъл му бутилка Балантай и кутия виенски шоколадови бонбони. Докато опитвали бонбоните и уискито, менажерът му изложил патилата си. Макар да изглеждал крайно смирен, все пак бил добре информиран.
— Слушайте, господин Кишев, аз ви предлагам много изгодна сделка! — заявил той. — Вие получавате в университета сто и петдесет лева. Аз ще ви дам четиристотин… И дори няма да имате работно време — само ще поправяте автоматите, когато се повредят.
Всички го зяпнаха, предложението наистина не беше за пренебрегване.
— И ти съгласи ли се? — попита Донка.
— А как? — погледна я враждебно Кишо. — Ти на мое място ще откажеш ли?
— Разбира се, че няма да откажа… Но ще поискам поне шестотин… Ти с тия сандали ли беше?