— Не сте ли малко консервативен, другарю академик? — попита младият човек шеговито.
— Сигурно! — отвърна Урумов. — Така например никога не съм носил дрехи с ципове. И не съм ял кренвирши с найлонова обвивка.
— Академик Урумов, от гледна точка на биологията как вие виждате борбата против рака? Вярвате ли, че скоро ще бъде открито радикално средство против тая болест?
— Става дума не за болест, а за болести.
— И все пак принципът като че ли е един и същ…
— Не е точно така. Аз например съм привърженик на вирусната теория за възникването на рака. Макар да се съмнявам, че съществува специален вирус на рака.
— Според вас, има ли някакво обяснение тая загадка? — запита Христоса.
— Когато узнаем това, ще узнаем всичко — усмихна се академикът.
— Много ви благодаря за интересните отговори. Ще ми позволите ли сега един страничен въпрос?
— Моля!
— Според вас кой е най-сериозният проблем, кой го стои пред съвременното човечество?
— Да се преодолее разделението на света — отвърна академикът. — Да се постигне единно човечество. Нашата планета е тясна за две човечества, това я застрашава от гибел.
— А за чия сметка може да стане това?
— Може и да съм субективен, но аз съм за комунизма — поусмихна се Урумов. — А обективно — не може да се спре и да се върне обратно историческият процес.
Естествено Ирена бе възхитена от неговия телевизионен подвиг.
— Вие бяхте чудесен, господин професоре. Толкова спокоен и толкова точен, А трябва да добавя, че бяхте и ужасно фотогеничен.
Когато по-късно видя записа, академикът си помисли, че може би само последното е вярно. Наистина приличаше на класически учен от старата школа с благородната си мъртвешка осанка и с малко аскетично лице. Изглеждаше малко по-млад, отколкото огледалото му подсказваше, не така восъчен. Говореше спокойно, без запъване, мисълта му течеше гладко. Човек би казал, че паметта му изобщо не е засегната от възрастта, но академикът си знаеше по-добре от всички други, че това не е точно така.
— И все пак вие не казахте всичко, което знаете — добави замислено Ирена.
Урумов я погледна малко учудено.
— Но и не скрих нищо съществено — отвърна той неохотно. — Освен някои предположения, разбира се, или някои хипотези, както се казва на научен език.
По радиоуредбата се обадиха, че новият самолет е осигурен и че ще излети в 23 часа. Урумов се разтревожи. По време на своите скитания из Унгария бе загубил някъде домашните си ключове. Бедата не беше кой знае каква — и Сашо, и майка му имаха ключове от дома му. Той бе телеграфирал на Сашо да го чака с колата на летището. Сега хубаво щеше да почака — до полунощ. Сам той бе висял неведнъж и не два пъти на летища, знаеше колко е неприятно.
И точно в тоя миг той внезапно се досети, че не е купил никакъв подарък ни на своя племенник, ни на сестра си. Обикновено на летищата продаваха хубави стоки, но дали не е късно? Имаше в себе си малко чужда валута, парите нямаше да го затруднят. За негово щастие един от щандовете все още работеше. Нощта си беше нощ като всяка друга — обикновена и спокойна, самолети пристигаха и излитаха, чакалнята бърбореше непрекъснато и монотонно на езиците по света. Сега тъкмо под носа му минаваха като привидения с белите си сари половин дузина индуски. Той почака да се изниже тяхната рядка колона и се изправи пред щанда. След кратко колебание купи кашон английски цигари, газова запалка и бутилка „Джони Уокър“. Продаваха много хубави дамски жилетки на съседния щанд, но там бе затворено. Нещастната му сестра никога не бе блестяла с шанса си. Като се върна с покупките, неговият съсед го погледна зарадван.
— Уиски? — запита той благосклонно. — И аз си взех една бутилчица. След това премеждие да се качи човек трезвен в самолета, все едно да умира втори път.
Наистина, докато тръгна самолетът, той преполови бутилката. Пиеше уискито, както си е, топло и сухо, на края изглеждаше съвсем пиян. Дори като се качиха в самолета — продължи да пие. Летците бяха пристигнали още преди половин час, оживени и весели, може би наистина ги бяха измъкнали от някое заведение. Само стюардесата беше много сънлива, едва крепеше на прясно гримираното си лице своята професионална усмивка. Моторите изреваха безгрижно, самолетът излетя веднага в черното небе, без да го е грижа какво става с неговите пътници. В търбуха му бе тихо като в истински търбух на птица, хората седяха по местата си настръхнали и безмълвни. Тоя път пристигнаха съвсем благополучно, разбира се, но на летището го чакаше неприятна изненада — никой не го посрещна. Урумов безпомощно се оглеждаше, дори излезе навън от летището — никой! Той отиде до телефона и набра номера на сестра си.
— Ти ли си, Михаиле? — запита тя зарадвана.
— Аз съм, сестро. Не получихте ли телеграмата ми?
— Получих я още снощи… Но моят обесник не се завърна цял ден, зная ли къде да го търся.
Академикът и обясни, че си е загубил ключовете.
— Ами ще спиш у дома! — каза тя зарадвана. — Знаеш ли откога не си идвал? От сватбата ми.
Това беше вярно, той замълча за миг.
— А имаш ли представа къде е Сашо?
— Знам ли? На твоята вила, навярно. Каза ми, че работел там нещо. Ами той как да не знае, да не си се върнал по-рано?
— Два дни по-рано.
— Затуй — отвърна сестра му с облекчение. — Той мен не ме слуша, ама ти за него си бог.
— Хайде, глупости! — измърмори академикът. — Добре, аз ще отида до вилата с такси, пък ако не е там — ще дойда при теб.
— Еее! — възкликна тя огорчено. — Толкова пък да не искаш да дойдеш веднъж у дома.
— Старото куче, сестро, си знае колибата. Другаде не му е удобно.
— Добре, добре! И да му кажеш на моя хаймана да се прибира.
За щастие въпреки късния час намери някакво такси. Като чу адреса, шофьорът се понамръщи и така лудо зафуча с колата, че Урумов се стресна повече, отколкото при аварията със самолета. Пресякоха центъра — тих и пуст в тоя час на нощта, и продължиха нататък. Когато наближиха съвсем, той видя между клоните на дърветата светналите прозорци на вилата. Това наистина бе шанс — Сашо дари не си бе легнал. Иначе, както нямаше звънец, кой знае как щеше да го събуди.
Той плати на шофьора и тръгна през градината. От отворените прозорци се носеше слаба музика. Да, сигурно не бе сам, никой те слуша сам музика през късните часове на нощта. И академикът реши да почука, доста силно и настоятелно при това. Скоро вратата се отвори, на прага се появи Сашо. Академикът забеляза много добре, че младежът се смути много повече, отколкото можеше да се очаква.
— Ти ли си? — възкликна той доста объркан. — Ами аз те очаквах към понеделник, вторник… Нищо, добре дошъл, влез.
Академикът се накани да влезе, но Сашо все още не се отместваше от вратата.
— Исках да ти кажа, че имам гости… Така че не се учудвай.
— Ни най-малко — каза академикът.
— Защо не ми се обади? Чаках телеграма от тебе!
— Това е дълга история — отвърна вуйчо му. — Най-напред да ти видя гостите.
Те влязоха в хола — Сашо с куфарите.
— Боже, как си ги носил — мърмореше той… — Момчета, една мъничка изненада. Това е вуйчо ми… Както виждате, имам много представителен вуйчо.
Всички в хола станаха. Всъщност бяха още двама младежи и три момичета, всички много леко облечени. Урумов имаше чувството, че едно от момичетата току-що бе станало от коленете на някакъв брадат субект с разгърдена до пъпа риза.
— Ще започна с Криста — посочи той хубавото тъмнооко момиче.
Урумов пое суха и лека ръчичка, тъмните очи го гледаха с нескрита симпатия.
— Това е Донка… Препоръчвам ти тоя корнишон, може да ти потрябва. Казва се Кишев или съкратено — Кишо. А това са семейство Секеларови — и двамата художници.
Значи, тая малка космата госпожичка е била всъщност на коленете на мъжа си.
— Нищо, седнете — каза Урумов. — Ще ме почерпите ли нещо?
Сашо го гледаше с недоумение — шегуваше ли се, сериозно ли говореше?
— Вуйчо, как да ти кажа — имаме само кубински ром. Малко е силен за тебе.
— Добре, тогава ще почерпя аз… Но трябва да ми донесеш най-напред сака — оставих го под едно дърво до входа.
Докато Сашо изтича за сака, Урумов поразгледа компанията. Най-хубаво впечатление правеше, разбира се, това — тъмноокото. Както се бяха разпределили по местата, изглежда, че беше приятелка на неговия племенник. Навярно беше много чувствителна, той просто усети как потрепера вътрешно като листенце под изпитателния му поглед. Нещо дръзко, дори до степента на нахалството, се усещаше в брадатия. Устните му бяха много червени, почти малинови — това го дразнеше. Само погледът му, макар и малко предизвикателен, бе интелигентен и жив. Другите му се сториха незначителни.
Сашо скоро се върна със сака, Урумов нехайно измъкна от нея бутилката „Джони Уокър“.
— Ура! — извика самотно Кишо и брадавиците му сякаш се приготвиха да литнат.
Докато Сашо сервираше чашите и леда, Урумов им разказа приключението си със самолета. И, разбира се, малко преувеличи, беше длъжен да преувеличи. Искаше му се да стане с нещо интересен на младежите, чувствуваше се виновен, дето така неочаквано бе се втурнал в тяхната компания.
— Като пристигнахме, всички започнаха да се целуват — летци, стюардеси, пътници.
Дори не се изчерви от безсрамната си лъжа.
— Ти имаше ли нещо подръка? — пошегува се Сашо.
— Само един потен експерт.
— Пфу! — обади се Донка.
Тя зяпаше така в академика, сякаш се готвеше да го глътне. Всъщност за пръв път й се случваше да беседва с жив академик. А тоя като че ли бе изваден от калъф — толкова приличаше на истински.
— А страшничко ли беше? — попита тя стеснително. И с това събра учудените погледи на всички — никой не я беше виждал досега да говори стеснително.
— Нищо на тоя свят не е толкова страшно за един стар човек. — И понеже Донка продължаваше да го зяпа недоверчиво, той добави, тоя път само на нея: — Всъщност хората не се плашат толкова от смъртта, колкото от болката. Особено младите хора си въобразяват, че всяка смърт е придружена от някаква нечувана болка.
— Тъй ами! — възкликна удивено момичето. — Смъртта защо е смърт?
Взеха чашите, чукнаха се, но Урумов отпи само една мъничка глътка. Изведнъж се почувствува тъжен, после някаква пустота измести всичко. Шумовете изведнъж затихнаха в ушите му, светлините потъмняха. Тоя внезапен пад след прилива на жизнени сили през последния половин месец едва ли не го уплаши.
— Слушайте, момчета, аз ще си вървя — каза той внезапно. — Само че Сашо трябва да ме изпрати. А пък вие си останете.
— Добре, вуйчо — отвърна младежът.
Той усети много ясно облекчението в гласа му. Чувството му за пустота и самотност още повече се усили. Но като си тръгна, академикът внезапно забеляза опаката страна на някаква картина, подпряна на стената. Навярно беше маслена картина в грубо боядисана бяла рамка. Изведнъж, без да съзнава какво прави, той я обърна. И остана така — изтръпнал, без да може да откъсне погледа си от нея. Всъщност не приличаше на човек, който гледа картина, а сякаш внезапно бе потънал в самия себе си.
— Ваша ли е тая картина? — попита той тихо, почти безизразно.
— Да, моя — отвърна художникът.
Плътна синьолилава нощ, два бели коня, които почти се сливаха с нея. Единият от конете, по-едрият, бе вдигнал изящната си муцуна към смръщеното небе. Другият бе обърнал малко назад малката си главичка, извивката на шията му беше нещо, което не бе виждал никога досега.
— Продавате ли я? — запита академикът.
— Вече я продадох.
— На кого?
— На една българка от Калифорния! — отвърна неохотно художникът.
Само това не очакваше да чуе.
— И с какво се занимава тая българка?
— Казва, че имала мотел край Сан Диего.
— Да, ясно — измърмори Урумов. — Знаете ли какво са мотелите край Сан Диего? Публични домове за моряци от военния флот…
Художникът враждебно мълчеше, брадата му сякаш се понаежи. Може би не бе започнал тоя разговор по най-добрия начин.
— Тя сама ли избра картината? — продължи Урумов. — Или вие това й предложихте.
— Да, тя сама — отвърна брадатият.
— Защо не й предложите нещо друго? Много ми се иска да купя тая картина.
— Вече не е удобно — отвърна все така неохотно художникът.
— Колко ти плати?
— Двеста долара.
— Бих могъл да ви ги платя в левове. А тя да си отнесе в Калифорния нещо друго… — Урумов го погледна прямо. — Не толкова добродетелно.
— Бих могъл да предложа на вас нещо друго — каза художникът. — Още по-добродетелно.
— Мене ме интересува темата — каза Урумов. — Макар да не съм букмекер.
— Имам и други коне.
— Вие не ме разбирате — каза Урумов с досада. — Нищо, довиждане.
По-късно, докато още се клатушкаха с колата по черния път, Сашо запита:
— Наистина ли ти харесва тая картина?
— Да, много е хубава.
— И все пак не трябваше да му даваш възможност да си вири чак толкова носа! Простак такъв! Като се върна, ще го изхвърля като парцал!
Изглеждаше искрено ядосан, Урумов не си спомняше да го е виждал друг път така сърдит.
— Защо?… Според мен така би трябвало да постъпи всеки почтен човек.
— Какъв — почтен? — говореше Сашо раздразнено. — Държи двеста долара в джоба си, а смуче чуждо уиски. Ще му го изкарам през носа.
— Във всеки случай това надали ще направи картината по-лоша.
— Вуйчо, ти ще имаш тая картина! — каза младежът решително. — Та дори ако стане нужда да го заколя и закопая в дерето.
Академикът си помисли, че от един съвременен младеж може да се очаква и такова разрешение на проблемите.
— С какво име се ползува той?… Между своите колеги, искам да кажа.
— Знам ли, те всички са маниаци… Всеки случай не го смятат за гений.
Бяха излезли вече на шосето, колата безшумно се плъзгаше между тъмните притихнали вили, скрити в сенките на дърветата. Като че ли привидения живееха в тия вили, Урумов рядко виждаше някой прозорец да свети.
— А не може ли да нарисува друга? Също такава? — досети се изведнъж младежът.
— Не, мойто момче, в изкуството нищо хубаво не може да се направи два пъти.
— Да, но тя надали знае това!
— Коя?
— Тая шантава калифорнийска сводница.
Академикът се засмя:
— Какво пък, можем да проверим неговата почтеност — каза той.
— Бъди спокоен! Вуйчо, знаеш ли, че ми се виждаш доста променен?
— В какъв смисъл?
— И аз не мога да разбера в какъв. Но нещо се е променило, това се усеща. Походката ти например. Сега стъпваш много по-твърдо, по-отсечено.
— Искаш да кажеш, че преди това съм се мъкнал като плужек?
— Какво е това плужек?
— Охлюв без къщичка на гърба.
— Да, прощавай, вуйчо, ама се беше малко отпуснал… Сега, както казват, си позачервил гребена. Имам чувството, че Донка лапна по тебе — добави той шеговито.
— Коя е Донка?
— Тая — високата. Никога не съм я виждал така опулена.
— Другото момиче твоя приятелка ли е?
— Нещо такова.
— А сериозно ли е?
— Малко по-сериозно от друг път. Вуйчо, разсърди ли се, дето намери тая тайфа във вилата?
— Ни най-малко — отвърна Урумов искрено. — Даже съжалявам, че не можах да ви направя компания. А момичето е наистина момиче — добави той. — Може да вярваш на един стар човек.
— Да пукна, ако не е така.
— Трийсет години съм бил професор — продължи Урумов. — Възпитавал съм няколко поколения. Сега като че ли децата направо стават жени, както какавидите — пеперуди.
— И доста нахални при това — съгласи се охотно Сашо. — Криста е друга.
Когато пристигнаха, Сашо помогна на вуйчо си да пренесе багажа. Всъщност куфарите пренесе той, академикът взе само сака и чантата. Апартаментът бе грижливо почистен и разтребен, изглежда, че сестра му го е проветрявала всеки ден. Щом прекрачи прага, и като че ли нещо се отпусна в него, нещо, което през всички тия последни дни преди заминаването е било напрегнато и неспокойно. Той бе пристигнал в дома си — в своя единствен дом. Наистина като някакво старо куче, което вечно се връща към своята колиба, та дори на нейно място да са построили екарисаж за кучета.