С облекчение и наслада пое дълбоко въздух и изпълни гърдите си с аромата на гората и реката. Но Роян нямаше търпение за подобни романтични мигове и неспокойно го дръпна за ръката.
— Видя ли… — започна развълнувано тя, но Никълъс бързо допря пръст до устните й и многозначително кимна към колибата на Борис.
— Видя ли го? — попита повторно Роян, щом се прибраха в нейната колиба. — Можа ли да го прочетеш?
— Аз командвам десет хиляди колесници.
— Аз съм Таита, началникът на царската конница — довърши изречението Роян. — Той беше там. О, Ники! Таита беше там! Това е доказателството, за да сме сигурни, че търсим нещо съществуващо. Сега знаем със сигурност, че не си губим времето.
Тя се друсна на походното си легло и се сви на топка като мъркаща котка.
— Мислиш ли, че игуменът ще ни позволи да погледнем печата отблизо?
Никълъс обаче поклати глава невярващо.
— Предполагам, че не. Короната се води част от съкровищата на манастира. Не мисля, че би сторил подобно светотатство дори и заради красивите очи на своята голяма любов. Така или иначе, по-добре да не издаваме, че камъкът ни се е сторил толкова интересен. Яли Хора по всяка вероятност няма и представа какво носи на главата си. А и в никакъв случай не бива да предизвикваме любопитството на Борис.
— Мисля, че си прав. — Роян се надигна, за да му позволи да седне до нея. — Заповядай.
Никълъс се отпусна на леглото, а тя попита:
— Как мислиш е попаднал този печат в манастира? Кой го е открил? Къде и кога?
— По-полека, скъпа. Задаваш ми четири въпроса наведнъж, а аз трябва да отговарям на всеки поотделно, нали?
— Хайде, познавай! — подкани го тя. — Предполагай, размишлявай, хайде, искам да подхвърлиш някоя идея!
— Добре тогава — отстъпи Никълъс. — Печатът е бил произведен в Хонконг, в една малка фабрика, която залива пазара с хиляди подобни дрънкулки. Яли Хора си го е купил миналия месец от сергия за сувенири в Луксор, където е прекарвал почивката си.
Роян го ощипа болезнено по ръката.
— Недей се лигави — сопна му се тя.
— Да чуем дали ти ще измислиш нещо по-интересно — потри се той по ръката и я изгледа обидено.
— Добре, слушай. Таита е изпуснал личния си печат, докато е наглеждал строежа на царската гробница в долината. Три хиляди години по-късно, някой монах, навярно от първите, които са се заселили по тези места, случайно го е намерил и го е занесъл на игумена си. Разбира се, не е могъл да разчете йероглифите. Игуменът на свой ред го е обявил за светиня, останала от свети Фруменций, и го е вградил в короната си.
— И заживели доволно и щастливо — продължи нататък Никълъс. — Не звучи зле.
— Виждаш ли пропуски? — запита тревожно Роян, но той кимна отрицателно. — Значи си съгласен, че печатът доказва съществуването на Таита и че теориите ни са правилни?
— „Доказва“ е твърде силно казано. Да речем, че видяният печат навежда на подобни предположения.
Тя се извъртя на леглото и го загледа право в очите.
— О, Ники, толкова съм развълнувана. Сигурна съм, че цяла нощ няма да мога да мигна. С нетърпение чакам да дойде утре и да се впуснем отново в търсене.
Очите й светеха, а тъмните й страни се бяха изчервили от емоциите. Устните й стояха леко разтворени, колкото да се види розовото връхче на езика й. Този път изкушението беше твърде силно за Никълъс. Той се наведе бавно над нея, давайки й достатъчно възможност да се отдръпне, ако не го желае. Но Роян не помръдна, само в грейналия й поглед се появи искрица на разбиране какво точно се случва в този миг. Гледаше го право в очите, сякаш търсеше нещо, за което да се хване. Когато устните им бяха само на два-три сантиметра разстояние, Никълъс се спря, за да я остави тя да съкрати дистанцията. Младата жена не го накара да чака дълго.
В началото целувката им беше като ефирно докосване; Никълъс сякаш усещаше само нежния й дъх. Но това им се стори малко, постепенно устите им се вкопчиха една в друга със страст и желание. Така останаха може би минута-две, а Никълъс си мислеше колко сладки са устните й, колко много приличат на узрял плод. В следващия миг обаче тя тихо изскимтя и с известно усилие на волята се откъсна от прегръдката му. Двамата се загледаха объркани, без да знаят какво да сторят и кажат.
— Не — прошепна най-накрая Роян. — Моля те, Ники, не още. Не съм готова.
Той пое ръката й и я задържа между дланите си. Сетне леко целуна крайчетата на пръстите й, за да вкуси по-дълбоко дъха на кожата й.
— Ще се видим сутринта — остави я той на мира и стана да си върви. — Тръгваме рано. Бъди готова! — И излезе от колибата.
Още докато се обличаше на другата сутрин, Никълъс я чу да се движи, затова само й подсвирна тихо и тя излезе, готова за приключения.
— Борис още не се е събудил — уведоми ги Тесай, докато им поднасяше закуската.
— Колко изненадващо! — учуди се Никълъс, без дори да вдига поглед от чинията.
Заради необичайните обстоятелства, при които се бяха разделили предната вечер, двамата с Роян се чувстваха леко неловко един пред друг. Когато обаче той метна пушката и еднодневката си през рамо, всичко бе забравено на секундата и те се насочиха с бодра крачка към долината в очакване на открития и изненади.
Вървяха около час, когато Никълъс хвърли поглед през рамо и смигна на спътницата си.
— Следят ни.
При следващия завой на пътеката той я грабна за китката и я издърпа при себе си зад близката скала. Зачака, както хищник дебне плячката си, и когато нечия върлинеста фигура, облечена в мръсна, бяла шама крадешком се показа, скочи да я улови. Непознатото създание изрева от изненада и се свлече на земята, разтреперано от страх.
Никълъс му помогна да се изправи отново на крака.
— Тамре! Какво правиш тук? Защо ни следиш? Кой те е пратил? — запита го той на арабски.
Момчето бързо погледна към Роян.
— Моля те, ефенди, не ме бий. Нищо лошо не съм мислил.
— Я остави момчето, Ники! Само ще предизвикаш още някоя криза — намеси се Роян.
Тамре бързо се скри зад нея и се хвана за ръката й, сякаш се страхуваше да не му се случи нещо.
— Спокойно, Тамре — опита се да го увери в добрите си намерения Никълъс. — Няма да те бия, освен ако не видя, че ме лъжеш. Но ако наистина посмееш, тогава такъв тупаник ще ти тегля, че кожа няма да оставя по гърбината ти. Кой те прати да ни следиш?
— Дойдох сам. Никой не ме е пращал — смотолеви момчето. — Искам да ви покажа къде видях святото животно с белезите от пръстите на Йоан Кръстител.
Никълъс се взря за известно време в очите му, сетне леко се засмя.
— Проклет да съм, ако това момче наистина не е убедено в съществуването на прадядовата ми антилопа. — Но усмивката му скоро се превърна в заканителна гримаса. — Не забравяй какво ти се пише, ако ни баламосваш.
— Истина ти казвам, ефенди — изхленчи Тамре и Роян бързо застана в негова защита:
— Защо му говориш така? Не виждаш ли, че е само едно нещастно и беззащитно дете?
— Добре, Тамре. Ще ти дам възможност да докажеш, че говориш истината. Отведи ни на мястото, където си видял святото животно.
През целия път Тамре отказа да пусне ръката на Роян. Беше се увесил за нея, без да го е грижа, че двамата си вървят един на друг в краката и без да спира да поглежда към страшния Никълъс. Едва след стотина крачки уплахата му поотмина и на лицето му се изписа невинна, срамежлива усмивчица.
В продължение на час тримата се отдалечаваха от бреговете на Дандера и изкачваха баирите около нея. Трябваше да си пробиват път през гъстата гора, където постоянно им се препречваха шубраци и разядени от водата скални ръбове. Бодливите клони на храстите до такава степен се преплитаха и се спускаха толкова ниско до земята, че изглеждаше сякаш просто не съществува път. Но Тамре добре се ориентираше и нито за миг не се отклони от тясната пътека, която се виеше из джунглата и позволяваше на двамата му спътници да се промушат безопасно между червените кукички на коварните растения. По едно време негърчето се закова на място и издърпа Роян пред себе си, за да й покаже нещо в краката си.
— Реката! — обяви Тамре с важен тон.
Никълъс застана зад тях и тихичко си подсвирна. Оказа се, че Тамре ги е превел в пълен кръг и ги е извел отново на брега на Дандера, само че по-нагоре — точно там, където водите се изгубваха от погледа на пътниците и си проправяха път из скалите.
Бяха застанали на самия ръб на голям вир. Оказваше се, че макар и входът на скалния пролом да е съвсем тесен, веднага след това коритото отново се разширява и заприличва на глинените манерки, от които монасите в манастира пиеха медовината си. Отново се стесняваше в другия край на вира, за да продължи в неизвестното.
— Видях святото създание ей там — посочи Тамре отсрещния бряг, където малко поточе шуртеше в гъсталака, преди да се хвърли във водите на реката. От ръба на хлътналата като стена на чаша скала висяха парчета зелен мъх, подхранвани от благотворните струйки на ручейчето.
— Ако си го видял на отсрещния бряг, защо ни доведе тук? — попита кисело Никълъс.
Тамре го погледна, сякаш още малко и сълзи щяха да рукнат от очите му.
— По-лесно е да се стигне. От другата страна няма път през гората. Храстите биха наранили войзеро Роян.
— Не му се карай за щяло и нещяло! — отново се сопна Роян на приятеля си и покровителствено сложи ръка върху рамото на Тамре.
Никълъс вдигна рамене.
— Добре, щом сте се наговорили, ваша воля. Но след като тъй и тъй сме се разкарали дотук, най-добре да поседнем и да изчакаме дали наистина ще се появи прадядовата дик-дик.
Избра си местенце сред шубрака, размаха здраво шапката си и успя да го разчисти колкото за тримата. Самият Никълъс се облегна блажено на най-близкото дърво и положи карабината в скута си.
Вече беше превалило обед и жегата ставаше смъртоносна. Никълъс извади шишето с вода, отпи, после го подаде на Роян и докато тя го беше надигнала, изгледа с любопитство Тамре.
— Може би сега му е времето — предложи той на Роян на английски, — да разберем от момчето какво знае за печата на Таита. Толкова е хлътнал по теб, че ще ти каже всичко, което искаш. Само трябва да го разпиташ.
Роян го послуша и завърза приятелски разговор с Тамре. От време на време си позволяваше да го погали по главата или да го потупа като кученце. Започнаха да си говорят за вечерята от предния ден, за това колко красива била скалната църква, колко били стари стенописите и гоблените и най-накрая, съвсем естествено, стигнаха до короната на игумена.
— Да, да. Това е камъкът на светеца — кимна утвърдително момчето. — Синият камък на Свети Фруменций.
— Знаеш ли откъде е дошъл? — попита Роян.
Тамре се затрудни с отговора.
— Нямам представа. Знам само, че е много стар, може би е от времето на Христос Спасителя. Така поне говорят свещениците.
— И не знаеш къде е бил намерен?
Момчето поклати глава, но за да й направи все пак удоволствие, рече:
— Сигурно е паднал от небето.
— Нищо чудно — прие думите му на сериозно Роян и се спогледа с Никълъс. Той надигна очи към небето като в няма молитва, след което прикри лицето си с широката периферия на шапката.
— А сигурно Свети Фруменций на свой ред го е дал на първия игумен на манастира — продължи да гадае Тамре, чиято фантазия се развихряше все повече и повече. — Или пък са го намерили в ковчега му, когато са го поставяли в гробницата му.
— Всичко това е напълно възможно, Тамре — съгласи се Роян. — Ти самият виждал ли си гробницата на Свети Фруменций?
Той се огледа, сякаш се страхуваше някой да не го чуе.
— Само ръкоположени духовници могат да влизат в макдас, Светая Светих на манастира — сведе глава, сякаш криеше нещо.
— Но ти си я виждал, Тамре — разобличи го Роян, галейки го по главата. Струваше й се доста странно момчето да се чувства толкова гузно. — Можеш да ми кажеш, няма да те издам пред монасите.
— Само веднъж — призна Тамре. — Заради другите момчета. Пратиха ме да докосна камъка на табота. Иначе щяха да ме бият. Всеки новопостъпил послушник е принуждаван да го стори. — Заради ужасните спомени от постъпването в манастира, на Тамре чак започна да му се връзва езикът. — Бях съвсем сам и ме беше много страх. Минаваше полунощ и всички свещеници спяха. Тъмнината е пълна, а в макдас и до ден-днешен броди духът на светеца. Бяха ми казали, че ако съм недостоен, щял да ме порази с гръм.
Никълъс махна шапката от лицето си и бавно се надигна.
— Няма как, момчето говори истината. Той е бил в Светая Светих — рече той на Роян. — Продължавай да го разпитваш. Може и да научим нещо полезно. Питай го за гробницата на Свети Фруменций.
— А гробницата на светеца видя ли? — попита Роян.
Тамре кимна утвърдително.
— Влезе ли вътре?
Но този път той отрече.
— Няма как, на входа стоят решетки. Само игуменът има право да влиза в гробницата, и то само веднъж в годината — на рождения ден на светеца.
— Но сигурно си погледнал през решетките?
— Погледнах, но беше пълна тъмница. Видях единствено ковчега. Той е дървен и отгоре му е изписан ликът на светеца.
— Той чернокож ли е?
— Не, бял с червена брада. Изображението почти се е изтъркало. Ковчегът е прогнил и разяден от червеите.
— Къде са го сложили? На пода на гробницата?
Тамре се замисли, сякаш не се сещаше много добре, но най-накрая поклати глава.
— Не, в стената е издълбана ниша и ковчегът е сложен в нея.
— Спомняш ли си нещо друго за гробницата? — опитваше се Роян да изстиска докрай знанията му по въпроса, но Тамре повече нищо не се сещаше.
— Беше много тъмно, а входът с решетките е много тесен — оправда се той.
— Няма значение. Гробницата в дъното на макдас ли се намира?
— Да, точно зад олтара и камъка на табота.
— От какво е направен олтарът. От камък?
— Не, от дърво. От кедрово дърво. Вътре има свещи, голям кръст, много корони, които носи само игуменът, потир и жезъл.
— И той ли е изписан като ковчега?
— Не, изографисан е с всякакви изображения. Много се различават от тези в гробницата.
— Кое им е различното? Кажи ми, Тамре.
— И аз не знам. Лицата са много смешни. А и хората носят други дрехи. Има и коне. — Тамре сам не знаеше какво да каже. — И конете са различни.
Роян се опита да извлече някакво по-конкретно описание, но той все повече се объркваше и думите му започваха да си противоречат. Затова тя смени темата.
— Кажи ми за табота — помоли Роян, но Никълъс я прекъсна:
— Първо ти ми кажи на мен какво е изобщо таботът? Нещо подобно на юдейската скиния?
Тя се обърна към него.
— Да, или поне така е при нас в Египет. Обикновено представлява светиня, прибрана в обсипана със скъпоценни камъни кутийка и обвита в плат, бродиран със злато. Единствената разлика е, че по юдейската скиния са написани десетте Божи заповеди, докато в нашата църква светинята носи думите на посвещение на конкретната църква, където се съхранява. Смята се за живото сърце на църквата.
— Какво тогава представлява камъкът на табота? — чудеше се Никълъс и се опитваше да намери обяснение.
— Не знам — призна Роян. — В нашата църква не познаваме подобни камъни.
— Може би да го попиташ?
— Кажи ми за свещения камък, Тамре.
— Висок е, ей толкова — показа той малко над височината на рамото си — и е широк ей толкова — и разпери ръце. — Целият квадратен.
— И таботът стои отгоре му? — предположи Роян.
Тамре кимна.
— Тогава защо са те пратили да пипнеш само камъка, а не самия табот? — полюбопитства Никълъс, но Роян му даде знак да мълчи.
— Остави ме аз да питам — помоли го тя. — Много грубо му говориш. — И се обърна отново към момчето.
— Защо е трябвало да пипаш камъка, а не самата скиния?
Тамре вдигна рамене в жест на безпомощност.
— Нямам представа. Така е прието.
— На какво прилича камъкът? И на него ли има изображения?
— Не знам — рече той, но явно се чувстваше неловко, задето не знае какво да й отговори. Толкова му се искаше да й угоди. — Камъкът е покрит с платнище.