Никълъс и Роян се спогледаха изненадано, след което тя бързо продължи с разпита.
— Покрит с платнище ли? — наведе се тя над момчето. — Камъкът е покрит с платнище?
— Казват, че само игуменът можел да го сваля за рождения ден на Свети Фруменций.
Никълъс и Роян повторно се спогледаха и той многозначително се усмихна.
— Би ми се щяло да хвърля някой и друг поглед на гробницата и този мистериозен камък… естествено без платнището.
— Ще трябва да почакаш рождения ден на светеца — напомни му Роян — и междувременно да си се сдобил с духовен сан. Само свещениците… — започна да обяснява тя, но се спря насред изречението си. Отново го погледна в очите. — Ти да не смяташ…
— Кой, аз? Да не си си го помислила.
— Ако те спипат в макдаса, ще те разкъсат на парченца.
— Тогава не трябва да ме спипват.
— Ако отиваш, и аз идвам с теб. Но как ще успеем?
— По-полека, скъпа. Мисълта ми хрумна само преди десет секунди. Дори и в добрите ми години имах нужда от поне десет минути да намисля план, достоен за целта.
Двамата се загледаха известно време във водите на реката, докато най-накрая Роян не се осмели да изкаже на глас това, което мислеха:
— Покритият камък. Дали не става дума за надписа на Таита?
— Не ни урочасвай, ако обичаш — спря я той и направи арабския жест за прогонване на злото. — Опитвай се дори да не мислиш за него. Дяволът има уши навсякъде.
И отново се умълчаха. Всеки се опитваше да измисли някакъв що-годе смислен план да влезе в светилището. Най-накрая Роян подскочи като ужилена и възкликна:
— Ники, ами ако… — но поклати глава. — Не, няма да стане. — И отново потъна в мълчание.
Беше ред на Тамре да възкликне от радост и да привлече вниманието им.
— Ето го, гледайте!
И двамата бяха стреснати от подобно вмешателство в мислите им.
— Какво има? — погледна го с недоумение Роян.
Тамре я дърпаше упорито за ръката. Целият трепереше от вълнение.
— Ето го, казвах ви аз — и със свободната си ръка сочеше някаква точка на отсрещния бряг. — В самия край на храсталака, не го ли виждате?
— Кое по-точно? За какво говориш?
— За животното на Йоан Кръстител. За животното с белезите.
Роян проследи посоката на пръста му и най-накрая забеляза някакво кафеникаво петънце да се мърда между зелените листа на храстите.
— Не съм сигурна. Много е далеч…
Никълъс грабна еднодневката си и извади бинокъла. Вдигна го пред очите си и като го нагласи на фокус, доволно се изсмя.
— Алелуя! Най-после защитихме честта на прадядо ми — и подаде бинокъла на Роян.
Тя го нагласи на свой ред и впери поглед в шубраците. Животинката се намираше на поне триста метра, но благодарение на мощните увеличителни стъкла успя да различи всяка подробност по тялото й.
Антилопата беше два пъти по-малка от обикновената дик-дик, която бяха видели предния ден. Козината й обаче не беше сива, а ярко червено-кафява. И все пак, най-забележителната й черта си оставаха тъмнокафявите ивици по гърба, напомнящи за шоколадови блокчета — пет линии, намиращи се на равни разстояния една от друга — сякаш оставени от нечии гигантски пръсти.
— И да го гледаме, и да не го гледаме, това е то — Madoqua harperii — отбеляза тихо Никълъс. — Прощавай, прадядо, че се бях усъмнил в честността ти.
Антилопата се криеше наполовина в сянката на дърветата и тревожно душеше с дългата си муцунка наоколо. Главата й стоеше вдигната високо в знак, че долавя нещо подозрително във въздуха. Тихият ветрец минаваше успоредно по течението на реката, но при всеки по-слаб повей към отсрещния бряг животинчето усещаше неясното и необяснимо човешко присъствие.
Роян чу как изщрака затворът на карабината и бързо свали бинокъла, за да види какво прави Никълъс. Той тъкмо пълнеше барабана на оръжието си.
— Да не смяташ да стреляш? — попита тя тревожно.
— Не и оттук. Разстоянието е триста крачки, а целта е дребна. Ще изчакам да се приближи.
— Няма ли да ти е мъчно да я застреляш?
— Какво значение има дали ми е мъчно или не? Все пак аз съм дошъл по тези места и заради нея.
— Но тя е толкова красива…
— От което разбирам, че като видя грозно животно, трябва да го гръмна от раз.
Тя не му отговори, вместо това вдигна повторно бинокъла. Изглежда вятърът бе повял в тяхна посока, защото дик-дикът най-сетне се успокои и си позволи да откъсне малко от жилавата кафява трева пред себе си. Вдигна отново глава и се насочи през шубраците напред към коварния бряг на реката. На всяка крачка спираше да пасе.
„Върни се обратно!“, опитваше се Роян да спре с мисълта си животното. То обаче не се вслушваше в немите й предупреждения и упорито се приближаваше към смъртта си.
Никълъс се излегна по корем и опря пушката на дебелия корен пред себе си. За по-стабилно подложи отдолу шапката си, смачкана на топка.
— Двеста крачки — мърмореше си той. — Става. Пък и тя няма да се приближи повече. — И започна да се цели през телескопическия мерник. Вместо да стреля, надигна глава в очакване антилопата да се покаже по-добре иззад храстите.
Антилопата обаче също се озърташе. От тръпките, полазили тялото й, личеше обхваналото я напрежение.
— Нещо не й се харесва. Да му се не види, сигурно вятърът пак е задухал в грешната посока — замрънка Никълъс. В следващия миг безпомощно изгледа как антилопата се впуска в бяг и след като се показа за миг на поляната, където я бяха забелязали най-напред, потъна безследно в морето от тръни.
— Давай, дик-дик, давай! — окуражи я от мястото си Роян, а Никълъс се изправи и изсумтя недоволно.
— Така и не мога да разбера какво я подплаши.
В следващия миг обаче изражението му се промени и той внимателно се заслуша. Из въздуха се носеше странен звук, напълно чужд на дивата пустош наоколо. С всяка секунда шумът се усилваше — едновременно стържещ и дрънчащ, тракащ и виещ.
— Вертолет! Ама че работа! — не му трябваше много време да разбере какво беше разбудило природата. Грабна бинокъла от ръцете на Роян и го насочи към небето. Лещите зашариха по безкрайната синя шир над насечения от дървета и скали хоризонт, докато най-накрая не се спряха на търсения обект.
— Ето го — изкоментира мрачно Никълъс и добави: — „Бел Джет Рейнджър“. — Разпозна модела по силуета. — Както изглежда, идва право към нас. Няма смисъл да му се показваме. По-добре да се скрием. — И издърпа Роян и момчето под разперените клони на близкото дърво.
— Сядайте и не мърдайте — нареди им. — Няма как да ни забележат тук.
Продължи да следи приближаването на машината през бинокъла си.
— Навярно принадлежи на етиопските въздушни сили — разсъждаваше той на глас. — Още по-вероятно извършва рутинна проверка дали в областта не се навъртат шуфти. И Борис, и полковник Ного ни предупредиха, че в долината действат както бунтовници, така и чисти разбойници… — но изведнъж се спря насред разсъжденията си. — Бъркам, не е военен. Зелено и червено, отстрани стои нарисувано летящото конче. Ей ги пак приятелчетата ти от „Пегас“.
Моторите гръмогласно бръмчаха над главите им и Роян можеше и с невъоръжено око да различи изображението по фюзелажа на хеликоптера. Машината летеше ниско над гората, стигна на около километър в тяхна посока, сетне зави и се отправи към Нил.
Никой не обръщаше внимание на Тамре, който се беше свил на топка зад гърба на Роян, сякаш се надяваше тя да го опази от непознатите опасности. Зъбите му се бяха разтракали от ужас, а очите му отново се завъртяха в орбитите си, превръщайки се в бели петна.
— Изглежда нашият приятел Яли Хора си е уредил по-удобен транспорт от традиционния. Ако „Пегас“ наистина имат пръст в убийството на Дураид и в покушенията срещу теб, то редно е да очакваме скоро появата им и около лагера. От тяхното положение могат спокойно да следят всяко наше движение — не изпускаше Никълъс нито за миг вертолета от поглед.
— Когато гледаш неприятеля в небето, започваш да се чувстваш крайно беззащитен — сподели Роян и инстинктивно потърси да се облегне на рамото му.
Зелено-червената машина се изгуби зад ръба на вътрешния пролом, насочвайки се по всяка вероятност към манастира.
— Или са излезли на разходка, или търсят лагера ни — предположи Никълъс. — А някой в централата чака да отбележи местоположението ни на картата.
— Няма да им е трудно да го намерят. Борис дори не помисли да прикрие колибите — добави тревожно Роян. — Най-добре да се махаме оттук — рече тя и стана.
— Добра идея — понечи Никълъс да я последва, но се спря и рязко я издърпа обратно под прикритието. — Чакай малко. Ето че се връщат насам.
Шумът от двигателите отново се усили. Скоро забелязаха самия хеликоптер да кръжи над върховете на дърветата.
— Виж, тръгва по реката. Продължава да търси нещо и започвам да се сещам какво е то.
— Нас ли имаш предвид? — на Роян й ставаше все по-нервно.
— Ако наистина изпълняват заповедите на шефа, нищо чудно — кимна Никълъс.
Вертолетът се намираше съвсем наблизо и ревът на моторите им пречеше дори да се чуват.
В този миг нервите на Тамре не издържаха и той се разкрещя в паника.
— Това е дяволът, който идва да ме прибере. Исусе Христе, Спасителю на човеците, спаси и мен сега!
Никълъс протегна ръка да го хване, но не се оказа достатъчно бърз. Тамре вече беше скочил на крака и като продължаваше да кълне адските пламъци, които му се привиждаха, хукна обратно по пътеката. Тъничките му крачета го понесоха из шубрака, дрехата му се развя на вятъра, а лъскавото му черно личице постоянно се обръщаше назад да види дали дяволската машина продължава да го преследва.
Което тя и направи. Пилотът забеляза веднага тичащата фигура и насочи хеликоптера право в нейна посока. Вертолетът застана почти над главите на Никълъс и Роян и за миг се забави над вира. Толкова беше близо, че двамата можеха да разпознаят лицата на хората в предната кабина. Машината забави съвсем и застана неподвижно, оставяйки се на перката да я носи над водите. Роян и Никълъс се снишиха в храстите с надеждата, че ще останат незабелязани.
— Единият е американецът от сондата — разпозна Роян Джейк Хелм, нищо че онзи си беше сложил светлоотразяващи очила и слушалки на ушите. Двамата с черния пилот усилено си напрягаха вратовете да оглеждат бреговете на реката.
— Не са ни забелязали… — за малко да си отдъхне Никълъс, но в следващия миг Джейк Хелм погледна право в тяхната посока и без да променя изражението си, потупа пилота по рамото и посочи с пръст надолу.
Пилотът спусна хеликоптера още по-ниско и перката закръжи над самите скали, оградили кръглия вир. Кабината се намираше кажи-речи на едно ниво с двамата ловци. Разделяха ги някакви си тридесет крачки. Никълъс се отказа повече да се крие като малоумен, облегна се на близкия дънер и размаха панамената си шапка в лаконичен поздрав към двамата в машината.
Управителят на базата дори не благоволи да му отговори. Удостои англичанина с празен и потискащ поглед, след което драсна клечка кибрит и разпали наполовина изпушената пура в устата си. Хвърли клечката през прозореца и избълва целия дим от устата си по посока на Никълъс. Без да изменя изражението си, с крайчеца на устата си рече нещо на негъра.
Хеликоптерът се издигна вертикално нагоре и пое обратно на север, където го чакаше ръбът на пролома и базовият лагер.
— Мисията изпълнена. Намери каквото търсеше — вдигна се и Роян от земята. — Сиреч нас!
— Няма как да не е забелязал и лагера. Вече знае къде да ни потърси пак — съгласи се Никълъс.
Роян потрепери и се сгуши в ръцете си.
— От този направо ме полазват тръпки. Като крастава жаба е.
— Хайде сега! — пошегува се Никълъс. — Какво толкова имаш срещу жабите? — И този път се изправи окончателно. — Не мисля, че прадядовият дик-дик ще се появи отново днес. Хеликоптерът му завъртя мозъка. Ще се върна да опитам утре.
— Трябва да потърсим Тамре. Бедният, сигурно е получил нов пристъп.
Тук грешеше. Момчето ги чакаше встрани от пътеката и още не можеше да си каже името от страх, но епилептичният пристъп му се беше разминал. Щом видя Роян да се задава спокойна откъм реката, Тамре също успя горе-долу да се овладее и тримата се насочиха обратно към лагера. Когато доближиха обаче сламените колиби, момчето се сбогува с Роян и Никълъс и свърна към манастира.
Същата вечер, преди да се е стъмнило, Никълъс отведе Роян обратно в манастира.
— Време е да направим посещение с разузнавателен характер — обясни той целта на разходката, докато двамата стояха пред самия вход на скалната църква и се готвеха да се присъединят към множеството богомолци вътре.
— Ако се вярва на Тамре, послушниците изчакват на смяна пред вратата да застанат свещениците, за които се знае със сигурност, че ще заспят — говореше тихичко Роян, щом се озоваха пред входа за средното помещение и се опитаха да видят нещо оттатък вратите.
— На нас, уви, не ни е съдено да притежаваме подобни познания — отбеляза лаконично Никълъс.
Докато гледаха, през вратите на няколко пъти влязоха и излязоха хора, облечени като духовници.
— Като че ли не съществува строго определена процедура — споделяше наблюденията си Никълъс. — Нито повтарят парола, нито извършват особен ритуал, преди да влязат.
— От друга страна се поздравяват по име с пазачите, което означава, че всички се познават. Общността е малка, сигурно са близки помежду си.
— Пък и не виждам как бих могъл да се преоблека като етиопски монах — съгласи се Никълъс. — Чудя се какво ли правят с неканените гости в светилището?
— Сигурно ги хвърлят от терасата долу на крокодилите… — подхвърли уж небрежно Роян. — Както и да е, ако ще влизаш вътре, и аз идвам с теб.
Сега не му беше времето да спорят, затова Никълъс съсредоточи вниманието си върху входа към кидиста, за да запомни какво се вижда от външното помещение. Изглежда, средната зала беше доста по-малка; другото, в което можеше да е сигурен, бе, че и там има стенописи, частица от които се виждаше отвън. На отсрещната стена имаше друга врата. Ако се вярваше на описанието на Тамре, тя трябваше да води към вътрешното светилище — макдаса. Входът беше запречен с тежка дървена врата, скована като решетка от тъмни греди. Сглобките им се закрепваха допълнително с ковани на ръка железни скоби.
От двете страни на вратата, от тавана до пода се спускаха дълги бродирани гоблени, които представяха сцени от живота на Свети Фруменций. На единия светецът държеше проповед пред коленичилия народ; в едната си ръка държеше Библия, с другата раздаваше благословия. На другия гоблен светецът покръстваше някакъв император. Владетелят носеше висока златна корона, подобна на тази на Яли Хора, около главата на светеца сияеше ореол. Лицето му беше бяло, това на императора — черно.
„Дали отговаря на политическата реалност?“, замисли се с известна ирония Никълъс.
— Кое ти се струва толкова забавно? — прекъсна го Роян. — Да не би вече да си измислил начин да влезем?
— Не, мислех си какво ли ни чака за вечеря. Да вървим!
На вечерята Борис изглеждаше в прекрасно здраве, все едно нищо сериозно не му се беше случило предната нощ. Дори се оказа, че през деня е нарамил пушката и е гръмнал няколко зелени гълъба. Тесай вече ги беше накиснала в саламура и сега ги печеше на жар.
— Кажи ми, англичанино, как мина ловът днес? Нападна ли ви смъртоносният ивичест дик-дик? Ха… — и прихна да се смее.
— Твоите търсачи дали не са попаднали на нещо интересно — направи се на недочул Никълъс.
— Да! Да! Открили са и куду, и храстна антилопа, и бивол. Сблъскали са се и с дик-дик, но без райета. Съжалявам, без райета.
Роян се наведе напред и понечи да каже нещо, но Никълъс поклати глава и я спря. Тя си затвори послушно устата и заби поглед в чинията, където я чакаше апетитната мръвка.
— Утре не ни трябва компания — рече й спокойно Никълъс на арабски. — Ако той разбере, че животното съществува, ще настоява да ни придружи.
— Майка ти не те ли е учила на обноски, англичанино? Не е прилично да се говори на език, който околните не разбират. По-добре си налей водка.