Мек накара хората си да издигнат отделен заслон за Никълъс и Роян. За да има къде да спят, изровиха чамове трева, които бяха свикнали да използват вместо дюшеци. Двамата се свиха един до друг под паянтовия покрив, без да съжаляват, че са ги оставили без одеяла. Нощта бе гореща и спокойна, а Никълъс предвидливо бе взел в джоба си бутилка течност против насекоми.
Излегнати на меката постеля, бяха достатъчно близо, за да разговарят шепнешком. От време на време Никълъс обръщаше глава да види какво става при лагерния огън, където Мек и Тесай още си правеха компания.
— Етиопските девойки силно се различават от арабките и от повечето африканки — рече Роян, която също наблюдаваше с интерес двойката. — Никое арабско момиче не би си позволило да стои насаме с подобен човек. Особено ако вече е омъжено.
— Както и да го гледаш, двамата представляват чудесна двойка — на свой ред ги обсъди Никълъс. — Пожелавам им късмет. Тесай като че ли отдавна е забравила какво означава изобщо късмет.
Обърна се на другата страна и загледа Роян в очите.
— Ами ти, Роян, каква си? Достопочтена и смирена арабка или независима, нападателна западнячка?
— Часът е много късен и едновременно твърде ранен, за да отговарям на въпроси от интимно естество — отвърна тя и му обърна гръб.
— Аха, тази вечер ще спазваме церемониала! Лека нощ, войзеро Роян.
— Лека нощ, алто Никълъс — отговори тя и умишлено скри лице от погледа му, за да не види, че се смее.
На другата сутрин, преди да се е зазорило, партизанската колона потегли в пълен боен ред към манастира. Отпред бързаха съгледвачи, а от двете страни на пътеката въоръжени до зъби войници дебнеха с пръст на спусъка.
— Армията рядко се осмелява да пристъпи в долината, но и ние сме винаги готови да я посрещнем както подобава — похвали хората си Нимур. — Никога не сме ги оставяли разочаровани.
Тесай не откъсваше очи от Мек Нимур; като се замисли човек, не ги беше откъсвала цялата сутрин. След последната му реплика тя се приближи до Роян и тихичко й заговори:
— Ето истински великият мъж. Той би могъл да обедини страната ни, навярно за пръв път през последните хиляда години. В негово присъствие се чувствам нищожна и незабележима, но в същото време — млада и изпълнена с надежди, каквато бях като малко момиче.
Преходът до манастира отне цялата сутрин. Когато излязоха на брега на Дандера, Мек Нимур изтегли войниците от пътеката в гъсталака и прати един-единствен разузнавач напред. След като изчакаха около час, насреща им се зададе група послушници от манастира, всеки от които носеше обемист вързоп на главата си.
Момчетата поздравиха Мек с ниски поклони, след което предадоха товара си на войниците и потеглиха обратно към бреговете на Абай.
Във вързопите бяха нагънати монашески одежди, чалми и сандали. Партизаните свалиха камуфлажното си облекло и навлякоха раса, допълнително изтъркани и омърсени, за да не бие на очи, че почти не са носени. Под полите си прибраха само ножове и револвери, останалото въоръжение, заедно с униформите и екипировката, беше скрито в една от многото пещери сред ерозиралите скали, където бяха оставени пазачи.
Последните километри партизаните изминаха в ролята на мирни монаси и бяха обект на горещо посрещане в светилището. Едва при манастира Никълъс и жените се разделиха с Мек и изкачиха обратно стръмната стълба, водеща към смокиновата горичка. Борис ги чакаше и от нерви и гняв не спираше да крачи из лагера.
— Къде, по дяволите, беше толкова време, жено? — нахвърли се той върху Тесай. — Курвясвала си цяла нощ, нали?
— Изгубихме се вчера вечерта — започна да точи локуми Никълъс както се бяха разбрали с Мек Нимур. Сигурността си беше сигурност, Борис не биваше да знае за партизаните. — Тази сутрин се сблъскахме с група монаси, които ни доведоха до манастира.
— Голям ловец, няма що — подхвърли презрително Борис. — Да се изгуби в гората като малко дете. А след това разправя, че не му трябвали водачи. Е, англичанино, видя ли какво значи да се изгубиш в джунглата? Започвам да разбирам защо се задоволяваш с някакъв си дик-дик. — Дори не се опитваше да се смее на грубите си подмятания, вместо това безизразните му сини очи не слизаха от лицето на Тесай. — Ще говорим по-късно, жено. Сега се погрижи за храната.
Въпреки горещината, Никълъс и Роян бяха силно огладнели. Без особена суматоха, Тесай ги нагости с вкусен студен обяд, който те излапаха с удоволствие в дебелата сянка на дърветата. Никълъс обаче отказа виното, поднесено му от Борис.
— Смятам пак да изляза на лов след обяда. Иначе ще си изгубя целия ден.
— Не искаш ли този път да дойда да те водя за ръка? Току-виж пак си се изгубил?
— Благодаря, приятел, но мисля, че ще се оправя и без теб.
Докато се хранеха, Никълъс побутна Роян и й подшушна:
— Ето го и твоят почитател.
След което се обърна по посока на походната кухня, където се бе присламчил слабият, но много висок Тамре. Щом и тя погледна към него, на лицето му се изписа широка, идиотска усмивка, но стеснението надделя и той бързо сведе глава в срамежлив жест.
— Няма да дойда с теб този следобед — рече също така тихо Роян, докато Борис се беше зареял настрани и не ги слушаше. — Предполагам, че пак ще има големи разправии между него и Тесай, по-добре да остана с нея. Ти можеш да вземеш Тамре.
— Да си призная, не се надявах да ми предложиш толкова привлекателна алтернатива. Цял живот съм си мечтал точно за това.
Но когато грабна оръжието и патроните, той все пак даде знак на момчето да го последва. Тамре погледна с надежда към колибата на Роян, но тя отказа да се покаже. След като се убеди, че чака напразно, затътри крака след Никълъс нагоре по склона.
— Отведи ме този път от другата страна на реката — подкани той момчето. — Искам да видя къде живее святото животно.
За Тамре беше чест да получи подобна задача и с гордо вдигната глава той поведе Никълъс напред. Отминаха висящия мост под розовите скали и продължиха нататък по пътеката.
Вървяха така около час, като през цялото време пътеката се стесняваше и ставаше все по-трудно проходима. Най-накрая се оказаха сред кал и камъни между издадените ръбове на крайречните скали. Без да му мигне окото, Тамре се хвърли в шубрака и с уверена крачка пое към самото сърце на джунглата. Още около два часа двамата с ловеца се провираха между бодливи храсти или се катереха по скални отломъци, преди Никълъс да заключи:
— Сега разбирам защо не искаше да водиш Роян от тази страна.
Ръцете му бяха целите нарязани от острите бодли на растенията, панталоните му бяха станали на парцали. Важното бе да запомни пътя, а това не му се струваше особено трудна задача.
Най-накрая се прехвърлиха през поредния скален ръб и Тамре се спря. С ръка посочи в краката си. В далечината се виждаше същият кръгъл вир сред скалите, а пред него — малкото поточе, от което пиеше вода дик-дикът. Никълъс дори разпозна дървото, на което предния ден бе дремал, докато партизаните на Мек го бяха обграждали.
Почина си няколко минути и накваси уста с водата от манерката. След като утоли жаждата си, даде и на Тамре да пие, без да знае дали не прави сериозна грешка.
„Все пак, момчето ще става монах — успокояваше се той мислено. — Няма как да е хванало СПИН, нали така…“
Когато обаче Тамре върна манерката, той грижливо избърса гърлото й с ръка.
Преди да продължат надолу по склона, Никълъс провери за последен път карабината си и издуха праха от стъкления мерник. Избра си някакъв камък с размери колкото на дик-дик, насочи дулото натам и нагласи увеличителното стъкло, така че да е на фокус от възможно най-близко разстояние. Беше готов за бърза стрелба в ограничен периметър. За лов в гъста гора така бе най-добре. Доволен от приготовленията, той завъртя барабана и свали предпазителя.
— Стой плътно зад мен — нареди Никълъс на момчето. — Ще правиш каквото аз правя.
И се спусна надолу, спирайки на всеки няколко крачки, за да огледа не се ли крие нещо в зеленината наоколо. При ручея земята беше влажна и размекната. По оставените следи се виждаше, че най-различни птици и животни са идвали да пият вода оттук. Личаха си копитата на куду, на антилопа на Менелик, но опитното му око веднага разпозна мъничките, напомнящи на сърчица белези от копитата на раирания дик-дик.
Никълъс започна безшумно да обикаля мястото и още в началото на шубрака се сблъска с нужника, който животното използваше за отбелязване на територията си. Купчината от ситни като сачми изпражнения се увеличаваше всеки път, щом антилопата искаше да дефекира. Именно заради това и се връщаше все на едно и също място.
Никълъс беше изцяло погълнат от лова. Двата поредни неуспеха само бяха изострили апетита му на ловец и сега се беше съсредоточил до крайност, сякаш преследваше не някакво си животинче, а гривест лъв човекоядец. На всяка крачка се спираше, за да погледне в краката си няма ли по погрешка да настъпи някоя съчка или листо, които да го издадат. Очите му шареха на всички страни с надеждата, че зад трънливия плет наоколо ще забележат нечие движение или пък червеникаво петънце.
Това, което издаде присъствието на животинката, беше неволното потрепване на ушенцето й. Антилопата беше застанала наполовина в сянката на близко дърво, раираната й козина се сливаше с изсъхналите му клони и ако се взреше в нея, човек придобиваше усещането, че наблюдава махагонова статуя. Но статуята помръдна и се издаде. Жертвата се намираше толкова близо, че Никълъс можеше да види как едното й око блести на светлината като полиран оникс. Погледът му се спусна надолу и забеляза иначе недоловимите трептения на дългата муцунка. Животното усещаше опасността, но още не разбираше откъде точно се задава тя.
Болезнено бавно Никълъс надигна пушката и опря приклада о рамото си. През увеличителното стъкло на мерника можеше да преброи космите в щръкналата козина между ослушващите се уши и малките, тънки като иглички черни рогца. Намести мушката в точката, където свършваше вратът и започваше главата. Искаше, доколкото е възможно, да опази козината здрава, за да бъде по-лесно препарирането.
— Ето го святото животно. Слава на Бога и на Свети Йоан Кръстител! — извика в същия миг Тамре иззад рамото му, прибра ръце пред очите си в молитва и се просна на колене.
В следващата секунда дик-дикът изчезна яко дим и в мерника остана да се пули празното пространство. Сякаш вятър беше повял — толкова безшумно животното се бе промушило сред храстите, които го скриха от поглед. Никълъс бавно свали карабината от рамо и обърна очи към момчето. Тамре продължаваше да клечи в краката му и да повтаря молитвите си към Бога.
— Поздравления. Войзеро Роян ще има да си плаща, задето те прати с мен — просъска Никълъс на английски. Наведе се, вдигна Тамре на крака и премина на арабски: — Ти оставаш тук. Да не си мръднал, да не си гъкнал. Ако може, дори недей диша. Ще чакаш да се върна и да те взема със себе си. Ако си промълвил една-единствена дума, преди да съм дошъл, лично ще се погрижа Свети Петър да те посрещне на райските порти. Разбира ли какво ти казвам?
И продължи нататък сам. Малката антилопа обаче вече знаеше с кого си има работа. И макар Никълъс да я забеляза на два пъти, всичко, по което му остана време да се прицели, беше някакво пъстро петънце, шмугващо се в гъсталака. Остана му единствено да сипе грозни заплахи по адрес на малкия послушник и да се вслушва в шума от копитцата по сухата земя, докато дик-дик се спасяваше надалеч. Животното се навираше все по-навътре в гъстата гора и накрая на Никълъс не му остана друго, освен да се признае за победен.
Беше тъмно, когато двамата с Тамре се прибраха в лагера. Още щом Никълъс се появи на светлината на лагерния огън, Роян скочи да го посрещне.
— Какво стана? — попита тя нетърпеливо. — Успя ли да видиш дик-дика?
— По-добре не питай мен, а коварния си съучастник. Така го подплаши, че животното сигурно и досега се спасява в гората.
— Тамре, ти си един прекрасен младеж и аз съм много горда с теб — обърна се Роян към детето.
Момчето изви доволно глава като щастливо кученце и докато продължаваше да се подсмихва на комплимента й, забърза надолу по пътеката към манастира.
Роян беше толкова щастлива от неблагополучния изход от лова, че лично наля уиски на Никълъс и му го донесе при огъня, където бе седнал да почине.
Той отпи от чашата и потрепна.
— Никога не позволявай въздържател да ти налива питието. С такава тежка ръка по-добре да се беше хванала ковач или докер на пристанището.
Но колкото и да се оплакваше, продължи да отпива.
Роян седна до него и с всеки свой жест издаваше вълнението, което я беше обхванало. Никълъс обаче мислеше за други работи, затова му трябваше време да й обърне желаното внимание.
— Какво има? Нещо не ти дава мира.
Тя погледна подозрително към Борис, който беше седнал от другата страна на огъня, сниши глас и като се наведе към Никълъс, заговори на арабски:
— Двете с Тесай бяхме този следобед в манастира. Тесай искаше да се срещне с Мек Нимур и ме помоли да я придружа, в случай че Борис… така де, сещаш се.
— Да речем, че си играла ролята на компаньонка — отпи още веднъж от уискито Никълъс и отвори уста да изхвърли алкохолните изпарения. Гласът му леко прегракна, но с жест я подкани да продължи.
— Малко преди да ги оставя двамата насаме, обсъждахме празненствата Тимкат, оказа се, че на петия ден игуменът отнасял табота на бряга на Абай. Според Мек имало пътека, водеща до самите води на реката.
— Да, това го знаем.
— Сега обаче идва нещо, което със сигурност не знаеш. В шествието до реката взимат участие всички. Като казвам всички, разбирай всички. Игуменът, духовниците, монасите и послушниците, всички вярващи, които се намират в момента в манастира. Дори Мек и хората му, и те отиват с останалите. Слизат на реката и стоят там цяла нощ. В продължение на едно денонощие манастирът е напълно изоставен. Разбираш ли, в него не остава жива душа.
Никълъс я изгледа над ръба на чашата си и лека-полека започна да се усмихва.
— Да, това наистина звучи интересно — призна той.
— Но да не забравиш, че и аз идвам с теб — напомни му строго Роян. — Да не си и помислил, че ще те оставя сам.
Същата вечер Никълъс отново я посети в колибата й. Това беше единственото място в целия лагер, където двамата можеха да се чувстват сами, без да се страхуват, че някой ще надава ухо да ги слуша какво си говорят. Все пак, не направи същата грешка като миналия път; вместо да седне на леглото, зае походния стол насреща.
— Преди да обсъдим конкретния план за действие, нека ти задам един въпрос: замисляла ли си се сериозно за последствията?
— Сиреч какво би се случило, ако монасите ни спипат?
— В най-добрия случай ще ни изгонят от долината за вечни времена. Игуменът разполага с огромно влияние. В най-лошия ще пострадаме чисто физически — започна да изброява възможностите Никълъс. — Това е едно от най-почитаните места за хората от тяхната вяра — факт, с който сме длъжни да се съобразяваме. Опасността не е никак въображаема, а напротив — напълно реална. Можем да отнесем някой нож в гърдите или да глътнем отрова по погрешка.
— А също ще отблъснем Тесай. Тя е дълбоко религиозна жена — допълни Роян.
— И което ми се струва доста по-важно, ще засегнем изключително силно и Мек Нимур. — На Никълъс дори не му се щеше да мисли за възможността. — Не знам какво точно би направил, но със сигурност след подобен акт ще изгубя завинаги приятелството му.
Двамата се умълчаха за известно време. Опитваха се да си представят истинските мащаби на риска, който поемаха. Най-накрая Никълъс заговори:
— Да не говорим, че ти пренебрегваш собственото си положение. В крайна сметка, извършваш светотатство срещу църквата, към която сама принадлежиш. Твърдиш, че си ревностна християнка. Можеш ли да оправдаеш подобен акт пред Бога?