— Вече мислих за това — призна Роян. — Светотатството ме разколебава, но ние не принадлежим към една и съща вяра. Те са копти, но все пак различни.
— Звучи като изсмукано от пръстите.
— В египетската църква никой никога не е забранявал достъпа до която и да е част от църковните храмове. Вътрешно не се чувствам никак обвързана със забраните, които игуменът е наложил. Напротив, живея с чувството, че като вярваща християнка имам изконното право да вляза и в най-потайните кътчета на църквата.
Никълъс чак си подсвирна.
— А след това аз съм бил този, дето трябвало да стане адвокат.
— Недей, Ники. Това са неща, с които не бива да се шегуваме. Единственото, в което съм сигурна, е, че трябва да вляза вътре. Дори ако засегна религиозното чувство на Тесай, на Мек, на цялото духовенство в манастира. За мен друго решение няма.
— Защо да няма? Нали аз тъй и тъй ще вляза — подхвърли Никълъс. — В крайна сметка, аз съм си закоравял неверник. Един грях повече или по-малко няма никакво значение. Спасението не ме тревожи.
— Не е така — поклати глава Роян. — Ако вътре наистина има надпис или нещо подобно, трябва да го видя с очите си. Ти четеш йероглифи, но не толкова добре, колкото аз. Да не говорим, че йератичното писмо ти е напълно непознато. Аз съм специалистът, ти си просто надарен любител. Имаш нужда от услугите ми, затова трябва да те придружа.
— Добре, значи всичко е решено — сложи той точка на спора. — Да започваме с плана. Най-напред да нахвърлим списък на нещата, които ще ни трябват. Фотоапарат, светкавица, нож, резервен филм…
— Хартия за рисуване и меки моливи, та да отпечатаме надписите — допълни тя.
— По дяволите! — щракна с пръсти Никълъс. — Не ми е минало през ума да взема.
— Виждаш ли за какво ти говоря? Чист аматьор. Аз съм взела.
И така, двамата останаха да разговарят до късно през нощта. Най-накрая Никълъс погледна часовника си и стана да си върви.
— Полунощ отдавна мина, „всеки момент ще се превърна на тиква“. Лека нощ.
— Остават още два дни преди шествието до реката. Така и така не можем да направим нищо дотогава, ти с какво ще си уплътниш времето?
— Утре отивам пак да гоня проклетото Бамби. Вече два пъти ме прави на глупак.
— Идвам с теб — заяви твърдо Роян, което му направи неописуемо голямо удоволствие.
— Стига да не взимаш Тамре със себе си — предупреди я той и се измъкна от колибата.
Дребната антилопа се показа от дълбоката сянка, където се беше скрила, и ранните слънчеви лъчи огряха копринената й кожа. Без да се спира, животинката се насочи към отсрещния край на тясната поляна.
Щом дик-дикът се появи в телескопическия му мерник, дишането на Никълъс се ускори от вълнение. Струваше му се смешно да изпитва подобно чувство, когато набелязаната жертва е едно малко и беззащитно създание, но пък и вече на три пъти големият ловец се беше оказал надхитрен от случайността. Към това се добавяше и неутолимата страст на колекционера. Откакто Никълъс беше загубил Розалинд и децата, цялата му енергия се бе съсредоточила в сбирката на Куентън парк. Макар и дълго време да не си беше давал сметка за това, оказваше се, че да се сдобие с точно този животински екземпляр за музея си, е въпрос от жизнена важност за него.
Показалецът му се пъхна между спусъка и предпазителя. Нямаше да стреля, преди антилопата да се е установила някъде неподвижно. Колкото и бавно да вървеше сред шубрака, всяко случайно движение можеше да опропасти изстрела. Никълъс държеше куршумът да уцели точно където трябва — хем да убие животното на място, хем да не повреди сериозно кожата.
За тази цел беше заредил карабината с патрони от солиден метал. С тях стрелецът можеше да е сигурен, че при допира с жертвата куршумът няма да се разпадне на парченца, образувайки по такъв начин зейнала рана, нито би разкъсал кожата на излизане от тялото. Солидните куршуми щяха да пробият дупка, широка колкото молив — дупка, която всеки препаратор би могъл да заличи без усилия.
Никълъс си даде сметка, че антилопата няма да се спре на открито и нервите му се изопнаха до крайност. Дик-дикът се беше запътил към далечния край на поляната и скоро щеше да се скрие сред шубрака. След броени секунди щеше да изгуби всякакъв шанс да го уцели. Макар и за миг в душата му се разгоря истинска борба. Изкушението да гръмне по движещата се цел беше почти неустоимо. Най-накрая обаче разумът надви и пръстът му от само себе си остави спусъка на мира.
Антилопата стигна самия край на храсталака, но вместо да се скрие от погледа на ловеца, рязко спря и навря само главата си между клоните на близките растения. Беше застанала странично на Никълъс и спокойно се залови да къса младите, зелени листа от храста. Главата не се виждаше, което означаваше, че Никълъс трябва да си набележи друга точка по тялото. Най-удобно бе да стреля в плешката. Дори от такова голямо разстояние костта ясно се открояваше под лъскавата червено-кафява кожа. Дик-дикът сякаш сам му се предлагаше, защото при леко извития ъгъл, под който беше застанал, с един куршум стрелецът можеше да уцели и самото му сърце.
Без да бърза, Никълъс намести мерника върху желаната точка и натисна спусъка.
Изстрелът изплющя като камшик из горещия въздух и в същия миг антилопата скочи, сякаш искаше да се спаси с бяг от куршума. Тъкмо защото раната беше тясна и оловото не бе засегнало всички жизнени органи на жертвата, дик-дикът не падна покосен отведнъж. Вместо да се строполи на земята, антилопата се втурна през глава към нищото — реакция, свойствена на ударения в сърцето дивеч. Животът си беше отишъл от тялото, но последните капки кислород в кръвта й даваха още сили да се движи.
— О, не! Само в тази посока не! — скокна и Никълъс като ужилен.
Животинката се засили право към ръба на скалата. Без да вижда нищо пред себе си, тя се понесе в празното пространство, превъртя се пред безпомощния поглед на ловеца и се изгуби в пропастта. Петдесет метра по-долу я погълнаха водите на Дандера.
— Ей на това му се вика лош късмет — изруга Никълъс и се затича през храстите до самия ръб на скалата, за да погледне в дълбокия вир.
Роян го последва и двамата се заеха да претърсват с поглед повърхността.
— Ей там! — посочи Роян, а той кимна:
— Да, виждам я!
Тялото на антилопата стоеше закачено на някаква скала точно под тях и упорито се съпротивляваше на течението.
— Какво ще правиш сега? — попита Роян.
— Ще трябва да сляза и да я прибера — отговори Никълъс и се отдръпна от ръба. — За щастие, още е рано. Имам достатъчно време да свърша преди падането на нощта. Ще трябва да се върнем до лагера за въжета и помощ.
Наближаваше късен следобед, когато се върнаха отново при реката. Придружаваха ги Борис, двамата преследвачи и двама кожодери. Носеха четири найлонови въжета със себе си.
Никълъс се наведе през ръба и отдъхна с облекчение.
— Слава богу, тялото е още на мястото си. Вече ми се привиждаше как водите са го отнесли.
Помощниците се заеха с размотаването на въжето и го опънаха на поляната да се види колко е дълго.
— За да стигне до долу, ще трябва да свържем две от въжетата заедно — прецени Никълъс и се присъедини към тях, за да стегне с всички сили направения възел. Взе единия край, пусна го отвесно над реката и като започна да отпуска по малко от дължината, изчака да докосне водите. След това почна да го тегли обратно и да мери с разперени ръце колко въже е отишло до повърхността на вира.
— Тридесет клафтера. Петдесет и пет метра. Много е високо, няма да мога сам да се кача обратно — обърна се той за помощ към Борис. — Ти и хората ти ще трябва да ме изтеглите.
След това омота единия край на въжето на моряшки възел около едно от жилавите дървесни стъбла край поляната. За втори път провери здравината му, като накара четиримата помощници да дърпат с общи усилия.
— Би трябвало да издържи — отсъди Никълъс. Свали ризата, късите панталонки и обувките си с дебели подметки. Застана на ръба на скалата с гръб към водата, преметна въжето през рамо и го стисна между краката си.
— С Божията помощ напред! — каза и скочи назад.
При падането отпускаше въжето през рамото си, но на всеки няколко метра стягаше бедра вместо спирачки, въжето се опъваше, той залиташе като махало из въздуха, отблъскваше се с два крака от скалата и отново отпускаше няколко метра от въжето. Цялата процедура бе извършена завидно бързо и скоро краката му се намокриха от вълните на реката. Силното течение го завъртя като пумпал на края на въжето. Не му достигаха някакви си метри до издадената скала, на която се бе закачил трупът на убитата антилопа. Трябваше да се остави изцяло на реката; хвана края на въжето между зъбите си и се насочи с мощен кроул към целта. Трябваше да напрегне всички сили, за да попречи на течението да го отнесе надолу.
Издърпа се с ръце на миниатюрното островче и остана няколко секунди неподвижен, колкото да си поеме дъх. Едва тогава се надвеси над убитото животно, за да се наслади на красотата му. Докато ръката му галеше лъскавата козина, Никълъс стана жертва на познатата меланхолия и чувство на вина, както всеки път, когато удареше някой красив горски обитател. И все пак, не му беше сега времето да се оправдава пред съвестта си, нито да се отдава на безсмислени съжаления.
Грабна въжето и завърза един по един четирите крака на дик-дика, след което отстъпи назад и погледна нагоре. Борис го наблюдаваше от скалата.
— Вдигайте! — извика той и дръпна три пъти въжето, както се бяха разбрали с помощниците.
Четиримата не се виждаха, но щом усетиха, че въжето мърда в ръцете им, бързо се заловиха да теглят. Плавно дик-дикът се откъсна от скалата и започна да изкачва стръмния бряг. Никълъс не откъсваше очи от него, до последния момент се страхуваше нещо да не му се случи. Когато се намираше на две трети от височината, антилопата за малко да се закачи на някаква издатина, но за щастие въжето благополучно се измъкна от препятствието и дивечът беше изтеглен на брега.
Най-накрая дик-дикът се скри от погледа на ловеца, но трябваше известно време, преди въжето да му бъде хвърлено отново. Борис се беше оказал достатъчно съобразителен да му върже тежест — някакъв камък с големината на човешка глава — и чак тогава да спусне края му обратно в реката. Докато въжето се спускаше надолу, руснакът внимателно следеше движенията му и даваше нужните нареждания на помощниците.
Когато тежестта се докосна до повърхността на водата, на Никълъс не му достигнаха няколко сантиметра да го улови. Борис подхвана въжето през средата му и започна да го клати като махало от ръба, докато камъкът не се оказа на ръка разстояние от Никълъс. Той махна тежестта, опаса се през гърдите и омота въжето на възел. Сетне погледна към Борис.
— Дърпайте! — викна му Никълъс и даде повторно сигнала.
Въжето се опъна като струна, краката му се отлепиха и той увисна във въздуха. Започна да кръжи на спирали из пространството, но всеки мах се оказваше на метър-два по-високо. В един момент се озова плътно долепен до скалата и като се опря с краката си о камъка, обтегна достатъчно въжето, за да престане да се клати. Намираше се на по-малко от двадесет метра от ръба, когато внезапно спря във въздуха и безпомощно размаха ръце.
— Какво става? — извика Никълъс на Борис.
— Проклетото въже запъна — изкрещя му руснакът отгоре. — Виждаш ли къде се е закачило?
Никълъс надигна глава и забеляза как въжето се е пъхнало в някаква вертикална цепнатина в скалата. Навярно беше същата, която за малко да попречи на дик-дика да стигне догоре. Имаше обаче разлика в килограмите, а Никълъс тежеше поне пет пъти повече от антилопата. Въжето се беше загнездило много по-навътре в цепнатината и не щеше да излезе.
От мястото, където се намираше Никълъс, до водата имаше поне сто стъпки.
— Опитай да се завъртиш! Може да се измъкнеш! — крещеше Борис.
Никълъс послуша съвета му и се отблъсна от скалата. Завъртя се и с цялата си сила опита да отмести въжето от пролуката. Обилна пот потече по челото му, ръцете му се раздраха от грапавото въже, но до успех не стигна.
— Няма смисъл — махна той с ръка и извика на Борис. — Опитайте със сила!
Настъпи известна пауза, след което горният край на въжето се опъна с такава страхотна сила от петимата мъже, че заприлича на метална пръчка. Дори насред рева на реката ясно се чуваха виковете на помощниците, които отмерваха ритъма при тегленето.
Но така или иначе Никълъс не помръдна. Камъкът се оказа по-здрав, отколкото се надяваше; както и да дърпаха, другарите му нямаше да го разронят достатъчно, за да освободят въжето. Ще не ще, Никълъс започна да се заглежда в краката си. Височината започна да му се струва много повече от тридесет метра.
— При свободно падане от подобно разстояние човешко тяло ще набере поне двеста и петдесет километра в час — започна да преговаря уроците си той. — При подобна скорост, все едно се удряш в здрав бетон. Но пък и аз няма да падна съвсем свободно, нали? — опитваше се да се успокои донякъде Никълъс.
Отново погледна нагоре. Мъжете продължаваха да напъват колкото им държаха силите. В следващия миг една от нишките на найлоновото въже се скъса от заострения ръб и започна да се разплита като червей.
— Спрете да дърпате! — изкрещя с пълно гърло Никълъс. — Въжето се къса!
Но Борис вече го нямаше, за да го чуе. Заедно с четиримата си помощници и той опъваше въжето.
Скоро се скъса и втората нишка. Оставаше само една.
Оставаха може би секунди, преди и тя да се съдере.
— Борисе, тъпоумно говедо, престани да дърпаш! — викаше на тоя, дето духа, Никълъс, защото руснакът и да искаше, не можеше да го чуе. Най-накрая се чу звук като отлитане на тапа от шампанско и третата нишка последва предните две.
Никълъс литна надолу. Краят на скъсаното въже се гърчеше като змия високо над него. Падащият вдигна отвесно ръце над главата си, за да стабилизира непредизвикания си полет и опъна крака в очакване на сблъсъка с повърхността.
Колкото и малко време да му оставаше, сети се и за скалата, от която беше тръгнал. Дали щеше да се размине със заострения й ръб или щеше с все сила да строполи кокалите си отгоре? Страхуваше се да погледне, да не би да наруши равновесието си и да се преобърне във въздуха. От подобна височина, паднеше ли по гръб или по лице, означаваше със сигурност строшен гръбнак или най-малкото ребра.
От скоростта Никълъс имаше усещането, че червата ще му излязат през гърлото. Преди стъпалата му да се ударят в повърхността, успя да си поеме за последно въздух. Сблъсъкът беше невероятен. Скелетът му се разтресе от ударната вълна, черепът трясна като с чук, зъбите му изтракаха зловещо. Пред очите му се появиха искри, които замъглиха зрението му. Тялото му се заби като пирон във водата и краката му опряха о каменистото дъно. Заради набраната скорост, при допира със скалата Никълъс клекна, коленете му едва не се разглобиха от тежестта и той си рече, че няма как и двата му крака да не са се счупили.
Налягането изхвърли целия въздух от дробовете му, но когато успя да се оттласне от дъното и в паника да се добере до спасителната повърхност, Никълъс поне се увери, че краката му са здрави. Главата му се подаде над водата, той шумно изхрачи каквото беше попаднало в дробовете му и си даде сметка как някакви си два метра са го отделяли от сигурна смърт върху скалата. Иначе течението вече го беше отнесло далеч надолу.
Никълъс запази донякъде вертикално положение, избърса водата от очите си и трескаво се заоглежда. Около него със скоростта на влак се изнизваха стръмните скални брегове и той набързо прецени, че реката го влачи с поне десет възела — достатъчно да си строши някой крайник, ако се удари в подводна скала. Тъкмо разсъждаваше по въпроса, когато мина покрай друго малко островче, достатъчно близо, за да протегне ръка и да го пипне. От страх да не му се случи нещо непоправимо Никълъс се излегна по гръб и протегна крака напред, за да поеме с тях евентуалното съприкосновение с трета скала.