Неподготвен за подобна развръзка, Борис отпусна хватката си и Тесай се измъкна на свобода. С хълцане и болезнено хъркане жената пое дълбоко въздух, докато Борис се опитваше да се извърти на другата страна и да насочи карабината срещу нападателя си. Но Мек му се нахвърли отново и, сграбчвайки с две ръце дулото на карабината, се опита да я изтръгне.
Пръстът на руснака продължаваше да стои на спусъка и когато цевта се намираше пред самото лице на Мек, неволно го дръпна. Гърмът стресна етиопеца и той инстинктивно се дръпна назад с кънтящи уши.
Борис също отстъпи и вместо с противника си започна да се бори с карабината. Трябваше да издърпа затвора, за да зареди следващия патрон, но дясната му ръка вършеше всичко бавно и нескопосано, та Мек имаше достатъчно време да се съвземе. Наведе се с глава напред, засили се по чакъла и го блъсна право в корема. Под напора на тежестта му руснакът изпусна оръжието и двамата се хванаха в смъртоносна прегръдка. Всеки се опитваше да изблъска другия и да го повали на земята и така, от крачка на крачка, глезените им нагазиха във водата.
Най-накрая и двамата се стовариха в реката като ту единият, ту другият вземаше превес и натискаше противника си под повърхността. Страничен наблюдател би рекъл, че Мек и Борис се опитват да преиграят любовната сцена отпреди малко, само че в силно гротесков дух. Без да спират да си раздават юмруци и плесници, двамата се изместваха към дълбокото и когато се озоваха до кръста залети с вода, течението на Нил внезапно ги подхвана и ги отнесе надолу. Дори и сега биещите се не си даваха секунда отдих, използваха всичката си сила и хитрост, за да се надвият. От ударите, които си нанасяха, повърхността на реката се покриваше с пяна, а към брега се насочваха малки вълнички.
Тесай чу, че откъм гъсталака приближават хората на Мек Нимур. Грабна бързо дрехата си и преди да са се показали от храстите, успя да я навлече върху голото си тяло. Щом първият от шуфтите се появи на чакълестия бряг, тя се завтече да го посрещне и му закрещя на амхарски:
— Гледайте! Мек е във водата. Бие се с руснака. Помогнете му!
Тесай се затича по брега, а партизанинът — след нея. Изравниха се с двамата разярени мъже сред вълните и негърът насочи калашника си към врага. В последния момент Тесай успя да дръпне дулото нагоре.
— Глупак такъв! — изсъска тя гневно на човека. — Ще убиеш Мек.
Пъргаво скочи върху един от големите камъни наоколо, заслони с ръка лицето си от слънцето и впери очи в борбата. Сърцето й спря, когато видя, че Мек е започнал да отстъпва. Борис се беше извъртял зад гърба му и, уловил врата му в стегната хватка, се опитваше да потопи главата му под водата. Любовникът се въртеше като риба на въдица и отчаяно се опитваше да се изхлузи от ръцете му. В следващия миг и двамата изчезнаха, погълнати от поредния речен бързей.
Тесай слезе от камъка и забърза към следващия, за да продължи безпомощно да наблюдава разиграващата се в плитчините сцена.
Дори и подхванат от течението, Борис продължаваше да притиска лицето на Мек под водата. Колкото повече двамата забързваха по реката, толкова по-често телата им се удряха о черните камъни, осеяли коритото й в тази му част. Мек беше силен мъж и на Борис му трябваха изключителни запаси от енергия да го държи в хватката си. Знаеше, че няма да успее да го удави толкова лесно. Най-накрая Мек се дръпна назад и за миг подаде глава над повърхността. Успя да си поеме глътка въздух, преди Борис да го е натикал обратно във водата, и това навярно щеше да му стигне да го отблъсне окончателно от себе си.
Борис напрегнато се оглеждаше къде щеше да ги отведе бързеят. Вече се виждаше краят му, но точно пред тях наближаваха няколко големи камъка. Руснакът си избра един от тях, който с такава сила блъскаше вълните на реката, че те стигаха до един метър височина. Натисна с цялата си тежест в желаната посока и с ритници и здраво дърпане успя да завлече Мек към скалата.
Малко преди силите му да го напуснат, Борис остави на течението да ги понесе и заставайки зад Мек, изчака заедно да приближат коварното препятствие, което ги дебнеше като застинало морско чудовище. Руснакът продължаваше да се бори с противника си, за да не му остави време да се съвземе и да му избяга от капана. Имаше намерение да се забие с все сила в каменния ръб и да използва тялото на Мек за омекотяване на удара.
В последния момент, преди Борис да е нанесъл хитрия си удар, Мек отново извади глава от водата и поемайки дълбоко въздух, забеляза наближаващата опасност. Напрегна всички мускули по тялото си и потопи отново глава под повърхността, за да се извърти мощно напред в гимнастическо кълбо. Борис беше сварен напълно неподготвен за подобен ход и нямаше как да му се противопостави. Инстинктивно обаче затегна ключа около врата на Мек и без да разбере как, се озова във въздуха, подет от устрема на врага си. Мек успя да направи кълбото си докрай и в крайна сметка позициите им се оказаха разменени: сега Борис беше този, който стоеше между него и скалата, и именно той пое цялата сила на удара, щом двамата най-сетне се сблъскаха с нея.
Дясното рамо на руснака се огъна като между щипците на гигантска лешникотрошачка. Главата му още се намираше под повърхността, но от силната болка той неволно извика и дробовете му се напълниха с вода. Ръцете му леко се отпуснаха и Мек успя да го отхвърли далеч от себе си. Когато се показа над водата, Борис беше в позиция на давещо се насекомо: дясната му ръка бе строшена на две места, лявата му тръпнеше от изтощение, а гърдите му жално храчеха погълнатата течност.
Мек изскочи на няколко метра зад гърба му. След като пое отново въздух и се огледа, етиопецът забеляза подалата се над повърхността глава на Борис и с няколко мощни тласъка на ръцете си се озова при него.
Борис още не можеше да се съвземе след получения удар и му трябваше време да се сети какви са точно намеренията на Мек. Той го доближи отзад и сграбчи яката на ризата му, сякаш искаше да го удуши. С другата си ръка бръкна под водата и пъхна пръсти под кожения му колан. Напъна мускули и отлепи краката му от дъното, насочвайки се с пълна пара към следващата камениста плитчина, издаваща се с водните пръски, хвърляни наоколо.
Колкото му позволяваха пълните с вода дробове, Борис започна да сипе ругатни:
— Копеле! Черна свиня! Гаден…
Но гласът му се изгуби сред шума на плискащите се в камъните вълни. Без да спира, Мек го тикаше с главата напред към най-близката скала и с все сила го трясна в ръба. От мощните вибрации, които се предадоха от черепа по тялото на руснака, ръцете на Мек се разтрепериха и го изпуснаха във водата. Но Борис не помръдна — главата му бе увиснала безпомощно, а напълно безжизнени, крайниците му плаваха по повърхността като тръстикови снопи.
Понеже реката ги отнесе в поредния вир, Мек реши да издърпа Борис за яката и да извади лицето му над водата. За миг дори препатил войник като него се изплаши при вида на нанесените поражения: от удара в скалата челото на Борис буквално беше хлътнало. Кожата беше здрава, но в черепа се беше образувала хлътнатина, в която спокойно можеше да провре пръста си. Очите на Борис бяха изхвръкнали от орбитите си, сякаш аха-аха да се откъснат, подобно на пластмасовите копчета, които шият по плюшените животинки.
Мек извъртя по гръб неподвижния труп на врага си и наведе глава да огледа отблизо раната му. Сетне опипа строшеното място с пръсти и здраво натисна по кожата. Отдолу костта жално изскърца, ноктите му за малко не потънаха в главата на мъртвеца.
Още веднъж Мек натисна Борис под водата и, съпротивлявайки се на течението, го повлече към брега. Врагът му не даваше никакви признаци на живот, но Мек продължи да го дави, сякаш се страхуваше да не възкръсне пред очите му.
„Как се убиват такива чудовища? — питаше се мрачно той. — Дали не трябва да го погреба на кръстопът и да забия кол в сърцето му?“
Но за по-просто го удави петдесет пъти поред, а на следващия завой на реката течението само го отнесе при брега.
Хората му вече го чакаха. Виждайки, че краката повече не го държат, нагазиха във водата да го хванат под раменете и да го издърпат на чакъла. Понечиха да извадят и трупа на Борис, но той ги спря с жест.
— Оставете го на крокодилите. След всичко, което стори на родината и народа ни, не виждам защо да заслужава по-добра участ.
Дори след толкова омраза, колкото бе таил към убития, пак нямаше да позволи Тесай да зърне смляната му глава. Тя бе изостанала зад партизаните, но вече се задаваше по брега и скоро щеше да дойде при него.
Един от шуфтите изтика тялото на Борис обратно към течението и щом вълните го поеха в прегръдките си, свали калашника от рамото си и изпразни един откос. Куршумите заиграха по водата край главата на умрелия, някои се забиха дълбоко в трупа му. Ризата му се покри с големи дупки, изпод кожата му се разхвърчаха парчета месо. Останалите в отряда дружно се засмяха и на свой ред се присъединиха към задочния разстрел. Цели пълнители отидоха, но Мек дори не се опита да възпре подчинените си. На всеки от тях някой близък или роднина бе умрял по поръчка на руснака след ужасни мъчения. Тялото на кръволока най-сетне се обагри в собствената му кръв, светлите очи на Борис за последно се обърнаха към небето и той потъна безвъзвратно в реката.
Мек бавно стана, за да посрещне Тесай. Притисна я до гърдите си и тихо й прошепна:
— Всичко е наред. Повече няма да ти причинява зло. Мъките ти свършиха, от днес нататък ти си моя жена… Завинаги!
Откакто Борис и Тесай бяха напуснали ловния лагер, Никълъс и Роян нямаха повече от кого да крият плановете си. Затова, вместо да се бутат в тясната колиба на Роян и да се крият от любопитни уши, можеха спокойно да разпънат карти, надписи и снимки в трапезарията, където помощниците им сглобиха отделна широка маса.
Готвачът щедро ги черпеше с кафе, което те още по-щедро изливаха в гърлата си, докато киснеха над купищата книжа и обсъждаха разкритията на дъното на реката. Прекарваха с часове да обмислят всяка теория, която им хрумнеше относно творенията на Таита на дъното на реката, и дори да им звучеше напълно невероятна, не я оставяха.
— Никога няма да разберем със сигурност дали подводната шахта е дело на Таита или е просто естествена цепнатина, без да я посетим отново с необходимата екипировка.
— И каква е необходимата екипировка?
— Най-общо казано — водолазна. Само че не с класическите кислородни апарати, които използват във флота; те са леки и удобни, но могат да се използват само до десет метра дълбочина, сиреч до не по-голямо налягане от една атмосфера. Нататък чистият кислород става смъртоносен. Ти използвала ли си някога водолазен костюм?
Тя кимна утвърдително.
— Навремето прекарахме медения си месец с Дураид на Червено море. Тогава вземах уроци и направих три-четири гмуркания в открито море, но далеч не станах специалист.
— Обещавам ти, че няма да те пращам и теб долу — усмихна се Никълъс. — Но така или иначе, след като открихме гробницата на Танус и намерихме следи от Таита в пролома на Дандера, мисля, че налице са достатъчно предпоставки да преминем към втората фаза на настоящата операция.
Роян беше напълно съгласна.
— Ще трябва да се върнем с много по-обемиста екипировка, а и с поне няколко души за помощ. И все пак, втори път няма да ти се удаде да минеш за турист. Как ще оправдаеш завръщането си в долината, без да вдигнеш цялата етиопска бюрокрация на крак?
— Не забравяй, че аз вече съм бил на посещения и у господин Кадафи, и у господин Саддам. В сравнение с преживяното при тях, една обиколка из Етиопия ще е като неделна разходка сред природата.
— Кога падат първите дъждове в планините? — сети се изведнъж Роян.
— Хм, да, щях да забравя… — замисли се Никълъс. — Това е най-важният въпрос. Като гледам по бреговете на Дандера докъде стига най-високото й равнище, и дума не може да става да се гмуркаме през дъждовния сезон. — Той прелисти страниците на тефтера. — За щастие, разполагаме с известно време, но не е много. Налага се да бързаме. Трябва първо да се върнем у дома, преди да измисля плана за втората фаза.
— Тогава да вдигаме багажа отсега.
— Да, така ще е най-добре. Но пък ми се струва доста жалко да сме били толкова път, а да не се възползваме от всички възможности, които ни предлага мястото. Мисля, няма да е зле да поостанем още няколко дни, колкото да обмислим по-подробно идеите си за тайнственото съоръжение на Таита. Преди да тръгнем обратно за Англия, най-добре ще е да имаме известна представа какво точно се надяваме да открием в подводната шахта.
— Ти си шефът, ти решаваш.
— Колко ми е приятно да чуя това от красива дама като теб.
Роян му се усмихна ласкателно.
— Радвай се, докато можеш, на такива мигове. Току-виж никога не се повторили — но бързо върна сериозното си изражение отпреди малко. — За какви идеи по-точно говориш?
— Щом нещо влиза някъде, то трябва и да излезе оттам — започна да разсъждава Никълъс на глас. — За да се получи подобно налягане, водата от реката трябва да бъде изсмуквана в определена посока. Или се озовава в някаква система от подземни канали, които я отвеждат към Нил, или някъде другаде се показва отново на повърхността.
— Продължавай, звучи ми интересно — подкани го Роян.
— Едно е сигурно: където и да води шахтата в скалата, никой не би я използвал за вход или изход: водното налягане е убийствено. Но ако случайно открием другия й край, може би ще ни е по-лесно да влезем оттам.
— Звучи едновременно правдоподобно и интригуващо — отсъди Роян и погледна сателитната снимка.
Никълъс бе успял да идентифицира манастира и го бе отбелязал с кръгче. Бе проследил с линия и вероятното течение на Дандера: проломът сред скалите се стесняваше толкова, че от птичи поглед гъстата гора практически го закриваше. Дори и свръхмощните лещи на космическата камера не можеха да пробият през зеленината.
— Ето къде реката навлиза в пролома — посочи Роян на Никълъс. — А това встрани е долът, откъдето ни преведе първия път Тамре. Права ли съм?
— Точно така — кимна той. — Накъде биеш?
— Спомняш си как предположих още докато идвахме насам, преди да стигнем манастира, че същият този дол е служил за корито на Дандера — преди да се вреже в базалта и да образува сегашния пролом.
— Така е — съгласи се Никълъс. — По-нататък?
— Точно в тази точка склонът е доста стръмен, нали? Е, спомняш ли си, че прекосявайки дола на идване, трябваше да пресечем един поток — не особено голям, но все пак достоен за отбелязване? Та същият този поток, ако не ме лъже паметта, извираше някъде от източния край на дола.
— Аха, започвам да разбирам. Искаш да кажеш, че потокът не е никакъв поток, а служи за оттичане на водите от шахтата. Хитруша, сам нямаше да се сетя.
— Просто се възползвам от твоя гений, за да добавя нещичко и от себе си — сведе скромно поглед Роян и го стрелна изпод вежди. Макар и само да си играеше, гъстите й, дълги и леко извити по краищата мигли имаха с какво да объркат мъж като Никълъс. Още повече, че отдолу се показваха две медени очи, по които проблясваха златисти като миниатюрни звездички точици.
За да не се отклонява от темата, Никълъс стана и загледа в друга посока.
— Тогава какво ни пречи да отидем да проверим?
Върна се в колибата си, за да вземе чантата с различните принадлежности, запаси с храна за през деня и излезе да изчака Роян. Но тя не се появи сама.
— Виждам, че трудно ще се разделиш с любимеца си — вдигна той рамене в знак на примирение.
— Освен ако ти не се покажеш достатъчно нелюбезен да го изпъдиш — усмихна се окуражително Роян на Тамре, който грееше от щастие, че отново е в присъствието на идола си.
— Много добре — предаде се Никълъс. — Този път не виждам в каква беля може да ни вкара.
Поеха по пътеката и скоро Тамре отново заигра ролята си на водач. Крачеше гордо с дългите си нозе, грубата дреха се вееше на вятъра, а устата му не преставаше да пее монотонните амхарски псалми. През няколко минути момъкът се обръщаше назад, за да се увери, че Роян го следва. Да се катерят нагоре по дола, не беше лесна работа особено по време на обедната жега. За Тамре горещината като че ли не беше от значение, но двамата му белокожи спътници здраво се потяха и в горния край на потока огромни тъмни петна покриваха ризите им. Щом извървяха докрай първия етап от прехода си, тримата блажено се отпуснаха на земята в сянката на няколко акации, а Никълъс извади бинокъла си от калъфа и започна да оглежда терена наоколо.