— Как виждаш през него след банята от онзи ден? — попита Роян.
— Нищо му няма — измърмори той. — Водонепропускаем е, хер Цайс си знае работата.
— Какво виждаш?
— Нищо особено. Храсти, храсти и пак храсти. Хващаме потока и го следваме до края, друго решение няма.
Напуснаха благотворната сянка и тръгнаха из оголения на слънцето край на долчинката. Потокът слизаше като по стълба от малки каскадки, които завършваха с плитки вирчета. Бреговете бяха практически непристъпни заради гъстите шубраци. Някои от храстите бяха изсъхнали от горещината, други, чиито корени стигаха по-надълбоко или черпеха вода направо от ручея, се бяха облекли с пищни зелени мантии. Над вировете кръжаха облаци от черно-жълти пеперуди, а по покритите с мъх скали наоколо стояха на пост стърчиопашки, кипрещи се в черно-бялото си оперение. Опашките им висяха далеч надолу и се поклащаха ритмично като метрономи.
Насред склона тримата си харесаха един от вировете и седнаха отново да починат. В паузата Никълъс използва шапката си като палка за мухи и мощно цапардоса един безгрижен скакалец в краката си. Кафеникаво-жълтеникавата гадинка се опита да се свести след получения нокаут, но той я грабна с пръсти и я хвърли във водата. Насекомото загърчи крака в опит да се измъкне от капана, но почти веднага из дълбините се надигна тъмна сянка, по повърхността се образуваха кръгове и най-накрая нечий люспест гръб лъсна за миг на слънчевите лъчи, преди да изчезне надолу заедно със скакалеца.
— Пет килограма — жална се Никълъс. — Ах, защо не си взех въдицата?
Тамре се беше разположил близо до него и реши да му покаже един от номерата си. Протегна ръка високо над главата си и почти веднага една от многото пеперуди, които хвъркаха наоколо, кацна на пръста му. Роян и Никълъс зяпнаха в безмълвно възхищение чернокожия младеж, който сякаш разговаряше с кротката животинка, увесила крилца над дланта му. Все едно й беше наредил да дойде при него. Тамре победоносно се засмя и подаде жълто-черната пеперуда на любимата си Роян. Тя отвори шепа и той леко изсипа красивата твар в дланта й.
— Благодаря ти, Тамре. Това е чудесен подарък. Но сега и аз ще й направя подарък, като я пусна отново на свобода — рече тя, издаде устни напред и лекичко духна в крилете на пеперудата.
Насекомото литна отново във въздуха и тримата я проследиха с поглед, преди да се върне при останалите си посестрими над вира и да се изгуби сред тях. Тамре плесна с ръце от радост и щастливо се разсмя.
— Странно — изкоментира тихо Никълъс. — Изглежда, момчето има дарбата да общува с всички животни в гората. Сигурно игуменът Яли Хора нарочно не се опитва да го държи при себе си в манастира, ами го пуска да върви, където му скимне. Навярно това е единственото лечение за болната му душа. Остави го да играе на воля и мъките ще го напуснат. С известна неохота трябва да призная, че започвам да се привързвам към младежа.
Трябваше да направят още само петдесет крачки, за да се озоват пред самия извор. Точно насреща им се изпъчи ниска скала от червен пясъчник, в подножието на която се отваряше дупка и бликаше вода. Отворът се криеше зад гъста завеса от папрати. Никълъс трябваше да клекне във водата и да ги разбута с ръце, за да погледне зад тях.
— Какво виждаш? — попита нетърпеливо Роян.
— Почти нищо. В дупката е пълен мрак, сигурно началото й е дълбоко навътре.
— Ти си много едър, няма как да се провреш. Дай на мен!
— Мен ако питаш, твърде вероятно е да се сблъскаш с някоя водна змия. Тук е пълно с жаби, значи имат какво да ядат. Още ли си сигурна, че искаш да влезеш?
— Никога не съм твърдяла, че искам — поправи го тя.
Седна на брега и събу обувките си, преди да нагази в потока. Водата стигаше до средата на бедрата й и силно затрудняваше движенията й. Беше принудена да се свие почти надве, за да се промуши в тесния отвор. Изчезна в тъмното, но скоро се оплака:
— Таванът слиза все по-ниско и по-ниско.
— Внимавай, скъпо момиче. Не си рискувай живота за нищо.
— Бих желала да не ме наричаш „скъпо момиче“ — прокънтя гласът й из каменната пещеричка.
— Защо не? Ти отговаряш и на двете части на израза: хем си момиче, хем си ми скъпа. Да не би да предпочиташ „млада госпожо“?
— Още по-малко, казвам се Роян — настъпи известно мълчание. — Стигам само дотук — предаде се след някоя и друга минута Роян. — Натам продължава нещо като шахта.
— Шахта ли? — попита Никълъс.
— Да речем отвор с общо взето правоъгълна форма.
— Мислиш ли, че е дело на човешка ръка?
— Не може да се каже. Водата блика като от чучур, струята е много мощна.
— Нищо ли не подсказва, че камъкът е бил дялан? Някакви следи от инструменти по стените?
— Нищо. Стените са хлъзгави и напълно загладени от водата. Навсякъде има водорасли.
— Може ли човек да се промуши през отвора. Имам предвид, ако не му пречи водата…
— Само ако е джудже или поне пигмей.
— Или дете? — предположи Никълъс.
— Или дете — съгласи се Роян. — Но кой би пратил дете в подобна дупка?
— Древните често са използвали услугите на роби-деца. Нищо чудно и Таита да го е вършил.
— Не го споменавай. Ще развалиш високото мнение, което съм си изградила за него — отвърна му Роян и започна да се измъква към изхода.
Когато се показа на светло, цялата й коса беше в мъх и листенца папрат, а тялото й — мокро от кръста надолу. Никълъс й подаде ръка и я изтегли на брега. Под мокрия панталон ясно се очертаваха линиите на задника й и за него беше голямо изпитание да не поглежда натам.
— Значи следва да заключим, че шахтата е от естествен произход, а водите бликат изпод земята?
— Не съм казала такова нещо. Просто не бях сигурна. Може и да си прав. Не е изключено да са карали деца да копаят навътре. В крайна сметка, дори в ерата на промишлената революция са пращали деца по мините.
— Но ние няма как да се проврем вътре и да изследваме прохода от тази страна?
— Напълно невъзможно — поклати глава Роян. — Водата ще те отнесе веднага. Опитах се да си провра ръката в шахтата, но дори за това не ми стигнаха силите.
— Жалко! Надявах се, че ще попаднем на още някое свидетелство, че сме на прав път.
Никълъс седна на земята до Роян и бръкна в чантата си. Извади малък, черен инструмент, който привлече любопитството й.
— Анероиден барометър — обясни той. — Всеки добър навигатор трябва да има по един със себе си. — Разгледа го внимателно и отбеляза нещо в тефтера си.
— Обясни ми — подкани го Роян.
— Искам да разбера дали изворът се намира под нивото на дупката в скалата. Ако се окаже над него, значи спокойно можем да го зачеркнем като възможност.
При което се изправи.
— Ако си готова, можем да тръгваме.
— Накъде?
— Как накъде? Към дупката на Таита, естествено. Трябва да отчетем атмосферното налягане и там, за да сравним надморската височина.
Щом Тамре разбра коя е следващата спирка в обиколката им, той с лекота ги преведе по познатия само на него кратък път. От извора на потока до върха на скалата с каменните ниши стигнаха за два часа.
Седнаха да си починат и Роян отбеляза между другото:
— Изглежда Тамре е свикнал да прекарва повечето от времето си из горите. Познава всяка пътека из шубраците, независимо дали е прокарана от човек или животно. По-добър водач едва ли бихме могли да намерим.
— Във всеки случай, Борис нищо не струва пред него — съгласи се Никълъс и нагласи барометъра за новото отчитане.
— Изглеждаш много доволен — наблюдаваше го Роян със същия интерес, с който той изучаваше циферблата.
— И имам причини да бъда. Ако сметнем, че оттук до повърхността на реката има петдесет и пет — шестдесет метра, а оттам до дъното — още петнадесет метра, установяваме, че все пак отворът към реката е с повече от тридесет метра над нивото на извора от другата страна на билото.
— Което означава?
— Което означава, че има голяма вероятност водата, която прониква в скалата под краката ни, да е същата, която се излива в дола зад нас.
— Но как е успял Таита да постигне такова чудо? — чудеше се Роян. — Как е успял най-малкото да стигне до дъното на реката? Ти си инженерът, ти ще обясниш на невежите като мен по какъв начин стават тези неща.
Никълъс вдигна рамене в знак, че няма представа, но Роян продължи да му досажда с въпроси:
— Искам да кажа, че древните трябва да са познавали някаква техника за работа под вода. Как ще построят мост, ако не издигнат най-напред подпори насред реката? Или как ще отклонят течението й с бент? Да не говорим, че Таита е построил шахта под водите на Нил, за да се отчитат годишните разливи. Нали си спомняш описанието на хидрографа, дадено в „Речния бог“?
— Най-често използваната техника е била построяването на защитни бентове пред местата, където е щяло да се строи — подметна небрежно Никълъс, но изведнъж се сепна и изгледа Роян. — Бре, да му се не види, ти си неизчерпаем извор на идеи! Бент! Какво му пречи на стария мошеник да е заградил цялата река?
— Според теб възможно ли е изобщо да се отбие Дандера?
— С човек като Таита започва да ми се струва, че всичко е възможно. Изглежда е разполагал с неограничена работна ръка, а щом е успял да построи хидрографа при Асуан, значи е познавал повече от добре принципите на хидродинамиката. В крайна сметка, животът на египтяните е зависел изключително от годишните наводнения, затова те отрано са започнали да се борят с капризите на реката. Ако повярваме на стареца, не е чудно и тук да е построил някое техническо чудо.
— Но как можем да го докажем?
— Като открием следи от въпросния бент. Да се спре река с размерите на Дандера е изисквало огромни усилия и много материал. Шансът е голям и до наши дни да е останало някое свидетелство за строежа.
— И къде, според теб, той би построил подобен бент? — На Роян й ставаше все по-интересно. — Или казано с други думи, ако ти трябваше да издигаш бент, къде би го разположил?
— Има само едно място, което ми се струва вероятно — отговори й Никълъс, без да се замисли. — Там, където пътеката се отделя от брега на реката и продължава надолу през дола, сиреч — в началото на каньона.
И двамата, като по нечий знак, обърнаха глави нагоре по течението.
— Че какво чакаме тогава? — беше нетърпелива Роян. — Да идем да проверим!
Двамата бяха толкова развълнувани, че ентусиазмът им скоро се предаде и на нищо неразбиращия Тамре. Щом поеха нагоре по реката, негърчето още малко и щеше да се разтанцува от радост по тясната пътека, без да обръща внимание на тръните в краката си. Докато изкачат дола и излязат отново на брега на Дандера, слънцето бе слязло в ниското и убийствената жега бе отминала. Тримата отново застанаха над реката и се загледаха във водопада. Оттук започваше последната, най-тясна и живописна отсечка към майката Нил.
— Ако Таита наистина е построил тук бент — показа с жест Никълъс входа на пролома, — водите на реката съвсем естествено биха се насочили към дола, от който идваме.
— Изглежда ми напълно възможно — засмя се Роян, а Тамре се присъедини към нея, макар и да не знаеше думичка английски. Харесваше му да стои в компанията на двама весели люде.
— Ще трябва да се кача някъде нависоко, за да снимам терена. Може и да се окажем разочаровани, но доколкото виждам с невъоръжено око, напълно е възможно наистина да е имало бент. — Никълъс заслони очи с ръка и огледа скалите от двете страни на водопада. Представляваха две издължени към небето варовикови канари, които образуваха същински портал пред прииждащите води, закривайки от погледа ръба на високата каскада. — Бих искал да се изкатеря догоре и да огледам местността. Искаш ли да се обзаложим, че ще стигна преди теб?
— Нека видим кой кого — прие Роян предизвикателството и започна да изкачва стръмния склон към ръба.
Задачата не беше никак лесна, а на много места варовикът се беше натрошил и под краката им се образуваха опасни сипеи. Щом стигнаха обаче върха на източната колона на портала, гледката ги възнагради десетократно за усилията.
Точно на север от тях се издигаше мощната снага на платото. Назъбеният му край така бе опънал полите му, че склонът изглеждаше едва ли не отвесен. Зад ръба тук-там се показваха върховете и на планинската верига, заграждаща областта — тъй наречената Чоке, чиито синкави върхове трептяха като птичи пера на фона на яркото африканско небе.
Наоколо пък се разпростираше разчлененото на хиляди отрязъци дефиле на Нил — невъобразим хаос от по-големи или по-малки каменисти хребети и била, някои от които изпъстрени в бяло и пепелявосиво, други — в черно като кожата на африкански бивол, трети — в кървавочервено. Между тях се разстилаха гъсти гори, чиято отровнозелена растителност стигаше до самите води на могъщата река. Нагоре по склона зеленото постепенно преминаваше в сивкавокафяво, докато по оголените от унищожителните слънчеви лъчи хълмове не останеха да стърчат само изкривените, сякаш изстискани от нечии могъщи ръце, стъбла на уморените от сушата дървета.
— Навсякъде пустош и следи от хилядолетна разруха — промълви Роян, замаяна от гледката. — Дива, неподатлива на опитомяване пустош. Нищо чудно, че Таита е избрал тъкмо това място за последна спирка на господаря си. Само при вида на тези зловещи скали всеки натрапник би се уплашил да припари.
Двамата се умълчаха и продължиха да наблюдават величествената картина, която представляваше дефилето на Нил. Умората от дългото изкачване скоро ги напусна, ентусиазмът им се завърна и те се хвърлиха в поредната оживена дискусия.
— Оттук всичко се вижда добре — посочи Никълъс в краката им. — Забелязваш ли как долината се раздвоява като вилица точно преди водопада? А точно от разклона до скалата, на която се намираме сега, е и най-тясната част на коритото. Все едно гледаш човешки врат — натам е тялото, зад нас — главата. Всеки, който помисли да строи бент, би се спрял тъкмо на тази отсечка — извъртя се наляво и посочи долината. — Няма да е трудно водата да бъде пренасочена натам. А щом си свърши работата надолу в пролома, нужно е само да събори бента в средата, за да поеме течението по естествения си курс.
Тамре не сваляше очи от замислените им лица и внимателно слушаше всяка произнесена реплика, нищо, че не разбираше съдържанието й. Каквато и гримаса да направеше Роян, той неизменно я повтаряше. Когато тя кимнеше, и той кимаше, ако се навъсеше, и той се мръщеше, все едно човек ще убива, когато тя се усмихнеше, устата му се разтягаше до ушите.
— Реката ми се струва твърде широка — поклати глава и Тамре веднага направи същото, придавайки си изключително сериозно изражение. — Какъв ли метод са приложили за преграждането й? Дали са използвали само пръст, едва ли…
— Египтяните толкова често са строели бентове и канали за напоителните си работи, че няма как да не са прибягвали до услугите на най-обикновената пръст — разсъждаваше Никълъс на глас. — Но пък винаги, щом са разполагали с камък, са строили съоръженията си с него. Те са били опитни зидари. Ти самата си била в асуанските кариери и знаеш какъв труд е падал.
— Всъщност, проломът е беден на почва — тръгна в същата посока Роян. — А камъни колкото щеш. Все едно сме попаднали в геологически музей. За каквато скала се сетиш, имаш я пред себе си.
— И аз така смятам — кимна Никълъс. — Вместо да рови цялата област за пръст, Таита ще е строил с камък. В Египет каменни бентове са се строили много преди неговото време. Нещо повече, ако бентът наистина е бил каменен, то едва ли всички следи от изграждането му са изчезнали.
— Добре тогава, да проверим хипотезата си. Таита е издигнал стената от каменни блокове, след която я е съборил и реката е поела отново по естествения си път. Къде очакваш да открием следи от тези блокове?
— Най-добре да започнем с оглед на евентуалната строителна площадка — предложи Никълъс. — Първо ще проучим теснината, а ако не открием нищо, ще слезем надолу по течението.