— Започвам да се превръщам в досадница, нали?
— Качвайте се на борда, госпожо. За такива като вас винаги ще намерим местенце.
Роян отново яхна мощния гръб на Никълъс и протегна отмалелия си крак напред. Продължиха нагоре, но придвижването им се оказа по-бавно и мъчително от предния ден. Никълъс трябваше да спира все по-често и да почива все по-дълго. Там, където пътеката се окажеше по-полегата, Роян слизаше на земята и подскачаше на един крак, опирайки се с ръка на рамото му. Но колкото и да се дразнеше от безпомощността си, скоро силите я напускаха и отново трябваше да използва безплатния транспорт на Никълъс.
Изкачването се превърна в същински кошмар, от който и двамата не можеха да избягат. Часовете се нижеха един след друг, а те дори не знаеха кое време на деня е. Веднъж даже паднаха на пътеката и дълго не можаха да се надигнат от изтощение, жажда и болки в мускулите. Отдавна бяха пресушили манерката, а пътеката повече не се срещаше никъде с реката. Трябваше да стигнат до платото, за да си налеят отново вода.
— Ти върви сам, аз ще остана тук — прошепна с дрезгавия си гласец Роян.
— Не бъди глупава — скочи като ужилен той и я изгледа недоумяващо. — Използвам те за баласт!
— До върха остава малко — настояваше тя. — Ще се върнеш с хората на Борис и ще ме пренесете заедно.
— Ако те наистина ни чакат и ако преди това не те спипат от „Пегас“. — И за да покаже, че всичко е наред, се изправи на крака. Дори и това движение го накара да се олюлее. — И дума да не става, че ще те оставя сама. Където съм аз, там трябва да си и ти. — И насила я вдигна от земята.
Никълъс накара Роян да брои всяка негова крачка и щом направеше сто, послушно се спираше и почиваше. Изчакваше някоя и друга минута и поемаше за следващите сто. На нея не й оставаше друго, освен да се държи здраво за раменете му и да отброява тихо движенията му. Цялата вселена се бе събрала в парчето земя, където кракът му трябваше да стъпи. Дори не забелязваха мощните снаги на скалите пред себе си, още по-малко — бездната, зейнала зад гърбовете им. Когато при някое по-рязко мръдване, Никълъс я блъснеше в болното коляно, Роян мъжки стискаше зъби и продължаваше да брои, все едно нищо не се е случило.
Последния път, когато почиваха, Никълъс дори не посмя да я остави на земята. Както се беше увесила Роян на врата му, така той се облегна на близката скала и изчака дишането му да се успокои. Ако сега седнеше, нямаше да му стигнат силите да се изправи отново и да качи дружката си повторно на гърба си.
— Още малко и ще се стъмни съвсем — нашепваше му Роян. — Трябва да спрем за през нощта. За един ден извървяхме достатъчно. Ще се убиеш, Ники!
— Още сто крачки — държеше той.
— Не, Ники. Пусни ме да сляза.
Но вместо отговор Никълъс се оттласна от скалата и продължи да се тътри нагоре.
— Брой! — заповяда той на Роян.
— Петдесет и една, петдесет и две — броеше послушно тя, когато Никълъс за малко не се просна по нос на земята. Без никакво предупреждение, теренът под краката му рязко се бе променил. Като пияница, който не вижда, че повече стъпала по стълбата няма, той просто бе залитнал в празното и едва бе запазил равновесие.
Миг-два Никълъс се клатушкаше като замаян, преди да спре. Беше застанал на самия ръб на пропастта и усилено се взираше в здрача пред себе си. Не можеше да повярва на очите си. В тъмното се забелязваха светлини — толкова много, че му изглеждаха като плод на болното му съзнание. Но ето че се дочуха и мъжки гласове, които го убедиха, че всичко е истина.
— О, Господи. Успя. Ние стигнахме, Ники! Ето ги колите. Ти успя, Ники, наистина успя!
Никълъс се опита нещо да й отговори, но гърлото му бе съвсем пресъхнало и не можеше да издаде нито звук. С наведена като на бик глава се насочи право към колите, а Роян слабо извика по посока на хората:
— Помогнете. Моля ви, помогнете.
Опита първо на английски, сетне и на арабски.
Насреща се дочуха викове на изненада, след което неколцина души се затичаха към тях. Никълъс бавно приседна в тревата, оставяйки Роян да стъпи на крака. Наобиколиха ги черни силуети, хората ги заговориха на амхарски, подадоха им дружески ръце и започнаха да ги влачат към светлините. По едно време лицето на Никълъс беше осветено от фенер и нечий непогрешим британски акцент го поздрави:
— Здравей, Ники. Чудесна изненада. Тъкмо идвах от Адис Абеба да се погрижа за тялото ти. Чухме, че си умрял. Изглежда сведенията са били твърде предварителни, за да бъдат достоверни.
— Здравей, Джефри. Много мило от твоя страна да биеш път чак дотук.
— Смея да се обзаложа, че и двамата се нуждаете от чаша чай. Май сте се поуморили — посрещна ги Джефри Тенънт. — Никога не съм знаел, че брадата ти е рижава и зелена едновременно. Много идейно. Бих казал дори, че вървиш в крак с модата.
Никълъс си даде сметка, че представлява тъжна гледка: кален, небръснат, с изпокъсани дрехи и блуждаещ поглед.
— Спомняш си доктор Ал Сима, нали? Коляното й е навехнато. Чудя се дали не би могъл да се погрижиш за нея. — В следващия миг краката му се подкосиха. Джефри Тенънт го улови миг преди да падне на земята.
— Дръж се, момчето ми — рече той и го подхвана под мишница, за да го отведе до близкия сгъваем стол. Скоро извадиха друг за Роян.
— Лета чай хапа! — произнесе Джефри репликата, по която всички африканци разбираха, че си имат работа с англичанин. Няколко минути по-късно на двамата приключенци бяха поднесени чаши врял и силно подсладен чай.
Никълъс вдигна нещо като наздравица.
— За нас, Роян. Невероятни сме!
Двамата жадно отпиха от горещата течност, без да ги е страх, че ще се опарят. Кофеинът и захарта им подействаха като електрически заряд и само след минути живнаха.
— Сега поне знам, че съм оцелял — въздъхна Никълъс.
— Знам, че не е много любезно да бързам с въпросите, Ники, но дали би могъл да ни кажеш какво точно става с вас? — попита Джефри.
— Защо по-добре ти не ми кажеш? — контрира го Никълъс.
Трябваше му време да прецени ситуацията. Какво знаеше Джефри и кой му го беше казал? Старият му приятел не се забави с отговора:
— Първото, което научихме, бе, че водачът ви Брусилов е бил намерен надупчен с куршуми в реката близо до суданската граница. Крокодилите били обезобразили цялото му лице, но граничната полиция го идентифицирала по документите в банана му.
Никълъс се спогледа с Роян и й даде знак да мълчи.
— Когато се разделихме за последно с него, Брусилов тръгваше на самостоятелен лов по реката. Навярно се е натъкнал на същия отряд партизани, които нападнаха лагера ни.
— Да, чухме и за това. Полковник Ного бе така добър да прати радиограма в Адис Абеба.
Едва сега се разбра, че и Ного присъства на срещата. Беше се държал встрани, но когато чу да се споменава името му, се показа на светлините на фенерите. Роян замръзна на стола си и в погледа й се прочете такава омраза, че Никълъс се пресегна да я хване за ръката. Не трябваше да се издават. Роян разбра жеста му и поне видимо се успокои.
— Истинско облекчение е за мен да ви видя жив и здрав, сър Куентън-Харпър. В последните дни ни създадохте доста тревоги — рече полковникът.
— Приемете най-искрените ми извинения — пошегува се Никълъс.
— Простете, сър, не исках да ви засегна. Просто получихме доклад от страна на компанията „Пегас“, че двамата с доктор Ал Сима сте станали жертва на инцидент по време на разчиствателни операции. Лично аз присъствах, когато господин Хелм от компанията ви предупреди, че в долината се извършват различни…
— Но вие… — понечи да каже нещо Роян, ала Никълъс я стисна за ръката и я накара да млъкне.
— Предполагам, че сте прав, полковник. Вината е по-скоро наша. Не взехме необходимите предохранителни мерки. Така или иначе, доктор Ал Сима получи контузии, а и аз не по-малко от нея съм разтърсен от случилото се. По-важното е, че при експлозията загинаха множество други хора — помощниците в ловната ми експедиция, както и монаси от манастира. Да не говорим, че при атаката на лагера ни също са били убити четирима души. Щом се завърна в Адис Абеба, ще дам подробни показания пред етиопските власти.
— Надявам се, не мислите, че имаме вина… — започна да се оправдава Ного, но Никълъс го прекъсна:
— Разбира се, че не. Вие не сте отговорен за нищо. Бяхте достатъчно коректен да ни предупредите за разбойническите банди в долината. Никой не е искал от вас да присъствате на мястото на произшествията, така че кой може да ви обвинява в каквото и да било… Напротив, бих могъл отговорно да заявя, че изпълнихте дълга си на военен по най-образцов начин.
Ного изглеждаше видимо облекчен.
— Много сте любезен, сър Куентън-Харпър.
Никълъс го изгледа продължително. Човекът срещу него даваше вид на изключително симпатичен младеж, при това с интелигентен поглед. С всеки свой жест и реплика се опитваше да бъде полезен. Никълъс дори започваше да се чуди не му ли се е сторило, че Ного е бил в хеликоптера. Може би онзи, който кръжеше над реката и като гладен лешояд търсеше труповете им, е бил само негов двойник? Колкото и да му беше трудно, Никълъс широко се усмихна:
— Ще ви бъда безкрайно благодарен, полковник, ако ми направите една малка услуга.
— Каквото пожелаете — отвърна с готовност Ного.
— Оставих ръчната си чанта и ловните си трофеи в пещерата под водопада на Дандера. Дали не бихте могли да пратите някого от хората си да ги донесе?
И докато обясняваше с подробности къде точно е скрил собствеността си, Никълъс тайно се наслаждаваше на удоволствието да прати за зелен хайвер човека, който толкова нагло се бе опитал да му отнеме живота. За да не забележи все пак Ного отмъстителния блясък в очите му, предпочете да се обърна към приятеля си:
— А ти как се озова тук, Джефри?
— Долетях с малък самолет до Дебра Мариям. Имат писта за аварийно кацане. Полковник Ного ни посрещна и ни доведе дотук с армейския си джип — обясни Джефри. — Самолетът и пилотът ни чакат в селото.
Джефри обърна за малко гръб на Никълъс и подвикна на отвратителен амхарски нещо на хората в камиона.
— Уредих ви гореща баня за двамата с доктор Ал Сима. Изкъпете се, навечеряйте се, отспете си, както подобава, и утре ще се чувствате в прекрасна форма. Щом сте готови, излитаме за Адис Абеба. Не виждам защо да не пристигнем до вечерта.
Той потупа Роян по гърба, прикривайки чисто плътските си намерения под маската на загрижения приятел.
— Трябва да призная, че съм ви безкрайно признателен, задето сте живи. Иначе ме чакаше изключително неприятната задача да вадя труповете ви от долината. Чувал съм, че дефилето на Абай е едно от най-дивите места на земята.
— Дали ще имате нещо против, доктор Ал Сима, ако седна най-отпред? Знам, че е изключително невъзпитано от моя страна, но какво да се прави като летенето не ми понася особено. Ха-ха! — обясняваше Джефри, докато чакаха три момченца от селото да разгонят козите от пистата край Дебра Мариям.
В това време Никълъс се мъчеше да навре донесената му кожа на дик-дика под седалката си. През нощта един от сержантите на Ного бе успял да се добере до пещерата и още на закуска чантата му и трофеят бяха налице.
Самолетът се засили сред облаци прах, а полковник Ного тържествено отдаде чест на заминаващите. Никълъс му махна през страничния прозорец и тихо процеди:
— Ще ти извия врата, Ного, някой ден ще го извия.
Най-сетне пилотът успя да вдигне малкия „Чесна-260“ над земята. Хоризонтът, който се разкриваше над долината на Абай, силно напомняше пейзаж от научнофантастичен филм — все едно огромни каменни гъби бяха изникнали из пустинята и се опитваха да достигнат стратосферата. Разреденият въздух над платото беше пълен с дупки и самолетът се люшкаше като кораб в морска буря. Никълъс и Роян бяха подмятани като топки по задните седалки. Дори Джефри, разположил се на най-царското място, не се чувстваше особено добре; през цялото време седеше неспокоен и замислен, без дори да надава ухо какво си говорят.
Откакто бяха излезли от долината, Никълъс и Роян още не бяха имали възможност да поговорят насаме. Докато се намираха в лагера, трябваше да се крият от полковника, после пък не можеха да се отърват от Джефри Тенънт. Едва когато двигателите на самолета се запалиха и бръмченето на перките вдигна достатъчно шум, двамата приближиха глави и започнаха да обсъждат ситуацията.
Според Джефри британският посланик бил повече от разтревожен от неприятностите, в които двамата му сънародници бяха попаднали. Изглежда, в посолството се бяха получили цяла поредица факсове от страна на Уайтхол, изискващи незабавното откриване на двамата изчезнали. Освен това и началникът на етиопската полиция имал за какво да ги разпитва. Никълъс и Роян трябваше особено да внимават да не издадат, че убиецът на Борис Брусилов е Мек Нимур. Още по-малко трябваше да плашат хората от „Пегас“. Ясно си даваха сметка, че единственият им шанс да се отърват поне за известно време от преследвачите си, е с нищо да не показват, че знаят самоличността им. Дори врагът им само да заподозреше, че е разкрит, реакцията му би била светкавична и смъртоносна.
Третото, което в никакъв случай не биваше да допускат, бе да предизвикат с нещо подозрението и недоверието на етиопските власти. Не беше изключено визите им да бъдат прекратени и двамата да бъдат експулсирани от страната. Затова се съгласиха, че ще е най-добре по всички въпроси да се правят на напълно несведущи, сякаш сами недоумяват как така са им се случили толкова инциденти един след друг.
Докато кацнат в Адис Абеба, бяха подготвили подробна версия на събитията, така както трябваше да бъдат представени на властите. Когато чесната най-после се установи неподвижно на пистата пред сградата на летището, Джефри отново живна и макар видимо изтощен от пътуването, кавалерски подаде ръка на Роян при слизане по стълбата.
— Разбира се, ще бъдете настанени в резиденцията — рече той на гостите си. — Хотелите в града са толкова ужасни, че на човек му настръхват косите само да ги гледа. Ако не друго, то той се радва поне на що-годе свестен готвач, а избата му има с какво да се похвали. Ще се опитам да ви намеря по някой и друг кат дрехи. Моята госпожа е с приблизително вашите размери, доктор Ал Сима, а Ники ще влезе идеално в костюмите ми. Голям късмет, че имам два смокинга. Той е свикнал да държи на формалностите.
Резиденцията на британския посланик беше построена при царуването на стария император Хайле Селасие, още преди Мусолини да нападне Етиопия през 30-те. Намираше се в покрайнините на града и със сламения си покрив и широката веранда представляваше един от добрите образци на колониалната архитектура. Моравите в просторната градина бяха поддържани от най-добрите градинари в страната и зелените треви ярко контрастираха с тъмнолилавите цветя. За голяма радост на стопаните й сградата беше устояла първо на революцията, а сетне и на освободителната война, която едва отшумяваше.
На входа на резиденцията Джефри тържествено предаде спътниците си на иконома етиопец, облечен в дълга и ослепително бяла шама. Чернокожият ги заведе да им покаже спалните: две съседни стаи на втория етаж. Докато се плискаше във ваната и блажено отпиваше от уискито със сода, Никълъс слушаше как Роян си играе с кранчетата в банята. По-нататък се дочу тихият глас на лекаря, дошъл да прегледа подутото й коляно.
В огледалото обаче се сблъска с някои неприятни впечатления: първо, смокингът на Джефри му беше широк в кръста и тесен в раменете; второ, панталоните му бяха къси; трето, обувките му убиваха и четвърто, косите му се нуждаеха от подстригване.
— Уви, не мога да оправя нито едно от четирите — въздъхна примирено Никълъс и отиде да почука на вратата на Роян.
— Да не повярвам на очите си! — възкликна той, когато му беше отворено. Силвия Тенънт беше услужила на новата гостенка с една от роклите си в дървеснозелен цвят, който много отиваше на маслинената кожа на Роян. Приятелката му си беше измила косата, оставяйки я свободно разпусната над раменете. На Никълъс пулсът му затуптя като на ученик преди първата среща и той мислено се усмихна. — Иде ми да те изхрускам — рече й той напълно искрено.