— Благодаря, сър — засмя се Роян на комплимента му, — но и вие не ми отстъпвате по нищо. Мога ли да ви хвана под ръка?
— Аз пък се готвех да те нося на гръб, придобити навици, нали разбираш…
— Тези времена безвъзвратно отминаха — похвали му се тя и извади на показ гравираното бастунче от слонова кост, което икономът любезно й бе дал за времето на престоя. Хвана се с едната ръка за Никълъс, а с бастунчето се подпираше при всяка стъпка с болния си крак. Преди да стигнат края на дългия коридор, Роян тихичко подшушна на кавалера си: — А всъщност как се казва домакинът ни?
— Посланик на Нейно Величество британската кралица сър Оливър Брадфърд КМГ.
— Което означава кавалер на ордените „Свети Михаил“ и „Свети Георги“, нали?
— Нищо подобно — поправи я Никълъс. — Означава просто: „Казвайте Ми Господ“.
— Ти си невъзможен! — изкиска се Роян, но скоро си върна сериозността. — Успя ли да пратиш факс на госпожа Стрийт?
— Приела го е още при първия опит, получих отговор. Праща ти много поздрави и обещава да събере веднага информация за „Пегас“.
Вечерта беше приятно хладна и сър Оливър ги чакаше на верандата. Джефри избърза напред за официалното представяне на гостите. Посланикът имаше гъсти бели коси и червендалесто лице. Джефри вече ги беше предупредил за някои негови странности и най-вече за недоброжелателното му отношение към английските туристи, причиняващи главоболия. На стария господин обаче му бе достатъчно да се запознае с Роян, за да забрави всякаква неприязън.
На вечерята присъстваха още дузина гости, без да се смятат Джефри и Силвия Тенънт. Лично сър Оливър подаде ръка на Роян и я представи на останалите сътрапезници. Никълъс трябваше да ги следва сам-самичък, примирил се веднъж завинаги, че Роян привлича погледите на всички, не само неговия.
— Нека ви представя генерал Обеид, началник на етиопската полиция — започна сър Оливър.
Въпросният началник беше висок и забележително тъмен на цвят. В синята си униформа беше направо ослепителен. Когато Роян му подаде ръка, той се наведе в церемониален поклон.
— Доколкото си спомням, имаме уречена среща за утре сутринта. Отсега знам, че ще я чакам с нетърпение.
Роян хвърли несигурен поглед към сър Оливър. За пръв път научаваше за подобна подробност.
— Генерал Обеид би искал да научи повече за случилото се в долината на Абай. Настоява да разговаря лично с вас и със сър Никълъс — обясни сър Оливър. — Позволих си малката свобода да наредя на секретарката си да ви уреди среща с Негово превъзходителство.
— Просто рутинен разговор, имате искрените ми уверения. Доктор Ал Сима, сър Никълъс… Ще отнеме съвсем малко време.
— Разбира се, че ще сторим всичко по силите си да ви бъдем от полза — увери го на свой ред Никълъс. — По кое време ще се видим?
— Най-добре ще е срещата ни да се състои в единадесет сутринта. Надявам се, нямате други ангажименти.
— Ни най-малко, часът ни се струва напълно подходящ — съгласи се Никълъс.
— Шофьорът ми ще ви вземе в десет и половина — обеща сър Оливър.
На масата Роян беше настанена между сър Оливър и генерал Обеид. Беше твърде красива и чаровна, за да не прикове изцяло вниманието на двамата мъже. Никълъс си каза, че му е време да свиква да я гледа в компанията на чужди хора; в крайна сметка, доста време я пазеше само за себе си.
Той самият се радваше на недотам веселата компания на лейди Брадфърд в отсрещния край на масата. Госпожата се беше впуснала в неизвестностите на втори брак и то с тридесет години по-възрастен съпруг. Това, което му правеше по-скоро лошо впечатление, бе силният й лондонски акцент, както и твърде баналните й черти. Госпожата се изгубваше под дългите си, силно изрусени коси, а бюстът, подаващ се предизвикателно от деколтето, беше твърде голям, за да се приеме за естествен. Изобщо, събеседницата му представляваше олицетворение на старческите мечти и тъкмо това го вбесяваше. Оказа се, че е същински експерт по генеалогията на благородническите фамилии в Англия, още един показател, че е заклет сноб. Нито за миг не преставаше с въпросите си за предците му, любопитствайки до няколко колена назад във времето.
Най-накрая се провикна до другия край на масата, където се хранеше съпругът й.
— Сър Никълъс притежава Куентън парк, знаеше ли, скъпи? — и обясни на Никълъс, че мъжът й бил голям ловец.
Осведомеността на жена му накара сър Оливър да се почувства посвоему поласкан.
— Куентън парк? Четох някаква статия в „Ловния таймз“, ако не ме лъже паметта, най-реномираното ви ловно поле се наричало Високите букове.
— Високите лиственици — поправи го Никълъс.
— Там се развъждали едни от най-добрите птици в цяла Британия. Така поне пишеше — подхвърли сър Оливър, явно очаквайки покана.
— Не знам дали са най-добрите — отвърна му скромно Никълъс, — но със сигурност се гордеем с тях. Трябва да дойдете и да постреляте малко. Обадете ми се веднага, щом се приберете отново в Англия. Ще бъдете мой гост, разбира се.
От този момент нататък отношението на сър Оливър към сър Никълъс коренно се измени. Строгото поведение бе изместено от мила, бащинска усмивка и най-накрая, в прилив на нежност, домакинът дори нареди на иконома си да донесе бутилка „Лафит“, 1954 година.
— Направи доста добро впечатление — прошепна Джефри на ухото на Никълъс. — Той никога не посяга към петдесет и четвърта, ако не е в компанията на много специални гости.
Минаваше полунощ, когато Никълъс най-после успя да се освободи от задълженията си към домакинята и да спаси Роян от ухажванията на сър Оливър и генерал Обеид. Подхвана я под ръка и я поведе бавно и тържествено към стълбите, правейки се, че не забелязва недвусмислените погледи на Джефри Тенънт.
— Е, не може да се отрече, че ти беше звездата на вечерта — отбеляза най-сетне Никълъс, щом стигнаха първата площадка.
— Да беше видял как се размърка лейди Брадфърд до теб — върна му го Роян, а на него му стана приятно да усети прозиращата зад репликата й ревност. Изглежда, не само той се беше озъртал по време на вечерята.
На вратата на стаята си Роян сложи край на терзанията му, като му подаде буза за лека нощ. Никълъс шумно я целуна, но тя пак го закачи:
— Този висок бюст! Да не почнеш да го сънуваш! — и затвори вратата зад себе си.
Той заподскача наперено към собствената си стая, където под вратата го чакаше пощенски плик. Навярно някой от слугите го беше оставил, докато гостите вечеряха. Веднага разкъса хартията и запрелиства страниците на дългото писмо. Лицето му се удължи от изненада и без да се замисля, отново се озова пред вратата на съседката си.
Роян се забави с отварянето и в погледа й се прочете известно объркване. За да не я притеснява излишно, Никълъс размаха плика пред очите й.
— Отговор на факса ми. Може ли да вляза или трябва да се обличаш?
— Един момент — даде му знак тя и затвори вратата. След секунди се показа отново. — Влез — и любезно му посочи шишето на масата. — Искаш ли едно?
— Мисля, че да. Вече знаем кой стои начело на „Пегас“.
— Казвай! — нареди му нетърпеливо Роян, но той първо се зае с уискито. Докато си наливаше, хитро се усмихваше през рамо. — Да ти налея ли газирана вода?
— Да те вземат мътните, Никълъс Куентън-Харпър — тропна с крак Роян. — Да не си посмял да ме измъчваш. Кой?
— Когато те срещнах за пръв път, ти играеше ролята на послушна арабска девойка, която знае, че мъжете имат предимство във всичко. Като те слушам как нервничиш, струва ми се, че съм те разглезил.
— Аз пък си мисля, че ако продължаваш така, ще стане нещастие — опитваше се да не показва усмивката си тя. — Хайде, Ники, кажи ми, моля.
— Първо седни — покани я Никълъс и се друсна на креслото срещу нея. Отвори плика и я изгледа в очите. — Госпожа Стрийт се е справила бързо със задачата. Във факса си до нея я бях посъветвал да се обърне към брокера ми в града. В Англия са три часа след нас, затова е успяла да го хване в офиса му. Така или иначе, събрала е всички сведения, за които я бях помолил.
— Престани, Ники, или ще се разкрещя и ще стане скандал. Кажи ми кой е той?
Той зарови из листата и започна да чете:
— Компанията „Проучвания Пегас“ е регистрирана към австралийската стокова борса в Сидни с дялов капитал от двадесет милиона…
— Не ме мъчи с подробности — замоли го Роян. — Кажи просто името.
— Шестдесет и пет процента от акциите в „Пегас“ са собственост на минното дружество „Валхала“ — продължи невъзмутимо Никълъс, — останалите тридесет и пет — на австрийската фирма „Анаконда метълз“.
Тя вече дори не смееше да му се моли, ами само се опитваше да го вкамени с поглед.
— И „Валхала“, и „Анаконда“ са дъщерни фирми на ППХ, Промишлено производство в Хамбург. Всички акции в ППХ са притежание на семейния тръст Фон Шилер, чиито единствени собственици в момента са Готхолд Ернст и съпругата му Ингемар.
— Фон Шилер — повтори бавно Роян, без да сваля очи от Никълъс. — И той присъстваше в списъка на Дураид. Сигурно е чел книгата на Уилбър Смит, нали е преведена и на немски… И се е свързал с Дураид. Но не е повярвал толкова лесно на неговите опровержения.
— И аз така виждам нещата — съгласи се Никълъс. — Не е било трудно да прати свой човек в каирския музей, за да провери не се ли занимава Дураид с нещо голямо. Продължението ни е повече от познато.
— Но как са успели толкова бързо да се установят в Етиопия? — недоумяваше Роян.
— Според мен, това си е чиста проба късмет за Фон Шилер. Дяволски късмет, бих казал. Според Джефри, „Пегас“ били придобили концесиите си още преди пет години, малко преди свалянето на президента Менгисту. Така че Фон Шилер е стъпил в страната много преди да подозира за съществуването на свитъците. Единственото, което трябвало да направи впоследствие, е било да премести главната си база от северните части на Етиопия близо до долината на Абай и да наблюдава отблизо развитието на нещата. Джейк Хелм трябва да е някое доверено лице, отговорникът по мръсните номера, който обикаля света, за да му върши черната работа. Повече от очевидно е, че Ного е подкупен. Ние просто се пъхнахме в ръцете им.
Роян се замисли.
— Всичко започва да придобива смисъл. Щом Хелм е доложил за пристигането ни на шефа си, Фон Шилер му е наредил да организира нападението над лагера ни. Все едно са били партизани. О, как го мразя! Никога през живота си не съм го виждала, но го мразя повече, отколкото съм си мислила, че мога да мразя човек.
— Е, поне знаем с кого си имаме работа.
— Но не съвсем — продължаваше да разсъждава Роян. — Фон Шилер трябва да има свой човек и в Кайро. Човек, запознат с делата ни с Дураид.
— Как беше името на твоя министър? — попита Никълъс.
— Не и той — поклати тя енергично глава. — Не и Аталан Абу Син. Познавам го от толкова години. Той е стълб на непорочността.
— Не можеш да си представиш колко зловредно действа на непорочността чек за сто хиляди долара или дори повече. Няма „стълб“, който да му устои — подхвърли спокойно Никълъс, а Роян го зяпна като ударена.
На закуска бяха само двамата. Сър Оливър бе тръгнал за посолството час по-рано, а лейди Брадфърд нямаше навика да посреща будна ясното, хладно утро на Адис Абеба.
— Цяла нощ не можах да мигна. Пред очите ми постоянно се въртеше Аталан. О, Ники, не мога дори да си представя как точно той ще е замесен в убийството на Дураид.
— Съжалявам, че ти развалих приятната нощ, но трябва да гледаме на нещата от всички възможни гледни точки — опита се да я успокои Никълъс, но сетне смени темата. — Изгубихме достатъчно време тук. „Пегас“ здраво са овладели игралното поле за момента. Искам да се върнем възможно най-бързо у дома и да започнем организацията на собствена експедиция.
— Искаш ли да се обадя да направят самолетни резервации? — стана Роян от мястото си. — Ей сега ще намеря телефон.
— По-добре свърши със закуската си.
— Вече се нахраних — рече тя и се запъти към вратата. Малко преди да изчезне, Никълъс й подвикна насмешливо:
— Не е чудно тогава защо си толкова слаба. Мама винаги ми казваше, че недояждането вреди на здравето — и щедро си намаза още една филия с мармалад.
След четвърт час Роян се върна в трапезарията.
— Заминаваме утре следобед в три и половина. С „Кения Еъруейз“ до Найроби, оттам същата вечер хващаме самолет на „Бритиш“ за Лондон.
— Добре — избърса Никълъс трохите от устата си и на свой ред стана от масата. — Колата чака да ни закара до полицията. Новият ти обожател генерал Обеид сигурно ни чака с нетърпение. Да вървим.
На вратата на полицейското управление ги чакаше специално изпратен служител, който ги преведе през служебния вход. Представи се като инспектор Гала и, повеждайки ги към кабинета на върховния началник, се отнасяше със забележително раболепие и към двамата.
Щом посетителите му влязоха в кабинета, генерал Обеид стана от бюрото си и излезе напред да ги посрещне. Беше чаровен и изключително любезен; ни най-малко не пестеше комплиментите си към Роян и се чудеше как по-удобно да я настани в закътаното помещение, използвано за неофициални срещи. Щом всички се разположиха по креслата, инспектор Гала веднага наля неизбежните чашки с горчиво кафе.
Поговориха си за това-онова и генералът подхвана с делови тон належащата работа:
— Както ви обещах, срещата ни ще продължи само колкото е нужно да изясним най-важните въпроси, които бихме искали да ви поставим. Инспектор Гала ще записва показанията ви. Най-напред бих искал да се спрем на изчезването и смъртта на майор Брусилов. Предполагам, знаете, че той е бивш офицер от руското КГБ?
Разговорът се оказа доста по-дълъг, отколкото си бяха представяли. Генерал Обеид беше изключително любезен, но не подминаваше абсолютно нищо в разпита си. Най-накрая стенографираните им показания бяха напечатани на машина и след като ги прочетоха за последен път, Никълъс и Роян сложиха подписите си под тях. Щом всичко беше готово, генералът лично ги изпрати до входа на управлението, където ги чакаше колата. Никълъс оцени това като проява на особено уважение.
— Ако има нещо, което да сторя за нас, ако попаднете в затруднения, не се колебайте да ми се обадите. За мен беше голямо удоволствие да се видим повторно, доктор Ал Сима. Трябва по-скоро да се върнете в Етиопия и да ни посетите.
— Въпреки малкото ни премеждие, аз оставам запленена от страната ви — отвърна му с усмивка Роян. — Може би ще се видим по-скоро, отколкото очаквате.
— Какъв прекрасен човек — отбеляза тя, щом седна в ролс-ройса на сър Оливър. — Наистина ми се понрави.
— Или се лъжа, или чувствата ви са взаимни — отвърна й Никълъс.
Думите, с които Роян се беше разделила с генерала, се оказаха пророчески. Още на другата сутрин, когато заедно с Никълъс слязоха да закусват, на масата ги чакаха два идентични плика, адресирани лично до всеки от тях.
Никълъс поръча на келнера, облечен в дълга до глезените роба, кафе и отвори своя плик. Четейки съдържанието на писмото, изражението му няколко пъти се смени.
— Ухаа! — възкликна той. — Оказва се, че на момчетата сме им направили много по-голямо впечатление, отколкото се предполагаше. Генерал Обеид иска да се видим пак. — И прочете на глас призовката: — „Наредено ви е да се явите в Главно управление на полицията най-късно до обяд.“ — Никълъс подсвирна от почуда. — Силно казано, нито „моля“, нито „благодаря“…
— При мен е същото — хвърли един поглед на своята бланка Роян. — За какво, по дяволите, мислиш, че става дума?
— Скоро ще разберем — увери я Никълъс. — Във всеки случай, подобни призовки не предвещават нищо добро. Любовната ти афера с генерала е към своя край.
Този път при пристигането им пред полицейското управление нямаше инспектор, който да ги чака с разтворени обятия. Пазачът пред служебния вход ги прати обратно към приемното бюро, където трябваше да се впуснат в дълга, пълна с недоразумения дискусия със служителя, владеещ съвсем елементарен английски. От големия си опит с африканската администрация Никълъс знаеше, че би било голяма грешка да даде воля на нервите си, да покаже, че от нещо не е доволен. Най-накрая чиновникът проведе шепнешком телефонен разговор с неизвестен събеседник и великодушно махна на двамата чужденци да седнат на дървената пейка пред отсрещната стена.