— Кой е сър Никълъс?
— Високият. — Майката посочи с пръст далечния край на редицата.
В слушалките се чу отново гласът на лесничея:
— Още малко вляво. Започнете пак да блъскате.
Викачите започнаха да удрят с тоягите по земята.
Заради деликатния характер на операцията, която трябваше да бъде проведена като по ноти, този път до викане нямаше да се стигне.
— Бавно напред. Щом видите птиците да летят, спрете.
С отмерена стъпка линията потегли напред. Роян чуваше как фазаните в гъсталака пред нея се опитват тихомълком да се измъкнат, без да стигат дотам, че да размахат криле. Никоя птица нямаше да се покаже на открито, преди да са я принудили насила.
По пътя им се показа още един ров, този път пълен не с вода, а обрасъл с къпинови храсти. Някои от по-големите кучета, най-вече лабрадорите, откровено отказаха да се наврат между бодлите. Джорджина свирна остро на Маджик, който наостри уши. Козината му беше цялата подгизнала и естественият му цвят отдавна се беше изгубил под калта и закачилите се бодили. Розовото му езиче се показваше в единия край на устата му, широко разтворена в кучешка усмивка, а опашката му весело играеше. В момента той беше най-щастливото куче в цяла Англия. Бяха му поверили работата, за която се беше родил.
— Хайде, Маджик — заповяда му Джорджина. — Влизай вътре. Изкарай ги на откритото.
В цялата плетеница от клони Маджик си избра най-непроходимото място и скоро изчезна от погледа. В продължение на няколко секунди викачите се заслушаха в шумното му душене по земята, в ровенето му из пръстта, докато в един миг иззад храстите не се разигра жестока схватка, от която резултатът можеше да е само един.
Двойката фазани се стрелнаха от скривалището си и литнаха да се спасяват. Водеше женската — сивкаво същество, трудно за описание, с размерите на домашна кокошка; зад нея обаче в пълното си великолепие се появи мъжкарят. Главата му беше украсена във вълнисто зелено, гушата и страните му бяха в алено червено, опашката му — на канелени и черни райета — беше дълга почти колкото тялото, а пък самото то се губеше под пъстра смесица от преливащи се цветове.
На фона на сребристите облаци перата му заблестяха като безброй страни на скъпоценен камък, изпаднал от ръцете на небесните властелини. При вида на подобна красота Роян изгуби дъх.
— Само ги погледни какви красавци са! — личеше си, че и Джорджина се вълнува не по-малко от нея.
Двете птици се бяха изстреляли към самия небосвод и се издигаха все повече и повече над главите на наблюдателите, сякаш женската искаше да отведе любимия си в млечното царство на облаците. Преди да ги стигнат обаче, вятърът — като изпуснат въздух под налягане — ги подхвана в мощната си прегръдка и ги подхвърли към отвореното пространство на долината.
За викачите това бе най-приятният миг за целия ден. Те се бяха потрудили здраво, за да го изпитат. Едва сега си позволиха с отънелите си от вятъра гласове да окуражават двете птици, които се изгубваха от погледите им. Да се гледа фазанът високо в небето беше не само радост за окото, но и надежда за сърцето — от подобна височина птиците можеха да предизвикат всеки стрелец на земята.
— Напред! — викаха си един на друг щастливците, но веднага като по сигнал се спряха — до такава степен полетът на двата фазана бе привлякъл погледите им.
Всички от подножието на хълма също се взираха в небето. От разстояние лицата на ловците изглеждаха като размазани светли петънца на зеления фон на тревата. Във въздуха почти се усещаше вълнението, излъчвано от напрегнатите им погледи. Всички наблюдаваха в очакване фазаните да достигнат малката скорост на летежа си, да отпуснат криле и да се оставят на инерцията да ги носи плавно надолу към земята.
Това беше най-трудната мишена, която един ловец можеше да си представи. Двойка фазани високо в небето, подхванати от силен вятър; хората с пушките разположили се така, че птиците да застанат на мушките им на пределната височина от полета си. Ако някой ги изчакаше да слязат, щеше безпомощно да ги изгледа как го отминават, неуязвими за ловната му карабина. Всеки от ловците разполагаше с дванадесет куршума в пълнителя си и трябваше за стотни от секундата да извърши всички необходими изчисления за скоростта и триизмерното пространство над главата му. Дори най-добрите ловци гледаха да уцелят поне една от птиците, кой би помислил да стреля и по двете едновременно?
— Залагам една лира — извика Джорджина, — че и двете ще се спасят!
Но никой от викачите не пожела да приеме облога.
Вятърът леко отнасяше птиците на една страна. Както се бяха стрелнали в началото, щяха да излязат в самата среда на редицата от ловци, но сега щяха да се озоват в далечния й край. Според промяната на ъгъла Роян наблюдаваше и реакцията на мъжете с пушките. Всеки от тях последователно надигаше оръжие, щом птиците се обърнеха към него, но после бързо го прибираше в скута си, щом се увереше, че вятърът отнася фазаните в сектора на съседа му. Облекчението на всеки от ловците беше видно дори от такова голямо разстояние: никой не искаше да приеме подобно, почти невъзможно, предизвикателство пред погледите на всички останали.
Накрая на пътя на птиците остана само високата фигура в края на пътеката.
— Птицата е ваша, сър — подвикна ехидно един от ловците и Роян изведнъж установи, че дъхът й е секнал от напрегнато очакване.
Никълъс Куентън-Харпър сякаш не забелязваше летящите фазани над себе си. Стоеше напълно отпуснат, с леко приведени рамене, стиснал здраво пушката под дясната си мишница, с насочени към земята дула.
Едва когато женската достигна определена точка в небето, намираща се на шестдесет градуса отклонение от позицията му, Харпър благоволи да излезе от вцепенението си и с невъзмутима грация надигна цевта, която се завъртя като в оръдеен лафет. Щом прикладът опря о рамото му, а мерникът се оказа пред окото му, той натисна спусъка, но дори тогава цевта продължи да се движи и изписа пълен полукръг.
Поради голямата дистанция Роян чу изстрела със закъснение. Видя как оръжието се отскача назад при отката, как от цевта се извива синкав дим. Никълъс върна карабината си в първоначалното й положение и в същия миг женската отпусна глава назад и сви безпомощно криле. Куршумът я беше ударил право в главата, затова из въздуха дори не се разхвърча перушина, която да издаде на случайния наблюдател, че целта е била улучена. Едва когато птицата се насочи плавно към земята, дочу гърма от стрелбата.
Мъжкият вече летеше високо над Никълъс. Този път стрелецът не само извъртя дулото, но сам се изви назад, за да насочи оръжието право нагоре. Отдалеч тялото му заприлича на опънат лък. И този път пушката продължи движението си и след отката при изстрела.
„Не уцели!“, помисли си Роян със смесица от радост и разочарование при вида на наперения фазан, който продължаваше невъзмутимо полета си. Частица от душата й искаше птицата да се спаси, друга — човекът да е успял с изстрела. Лека-полека обаче и мъжкарят прибра криле, преди изведнъж да се преобърне във въздуха. Тя нямаше откъде да знае, че куршумът е пронизал сърцето му и че в продължение на няколко секунди фазанът е летял вече мъртъв, с криле, безпомощно отпуснати на вятъра.
Щом фазанът тупна на земята, викачите хорово поздравиха от местата си стрелеца в далечината. Северният вятър отнесе възгласите им към долината, където дори неколцина от ловците си позволиха да възкликнат:
— О, добър изстрел, сър!
Роян не се присъедини към поздравленията, но поне забрави за миг умората и неприятностите от деня. Като пълна невежа в ловното изкуство, тя не можеше да отдаде дължимото на тези два великолепни изстрела, по-скоро женската й интуиция подсказваше, че видяното заслужава внимание. По-важното бе, че първата й, макар и задочна среща с човека, за когото Дураид толкова й бе говорил, го показваше точно такъв, какъвто си го беше представяла.
И така, докато свърши и последният отстрел, започваше да се смрачава. Тътенът на стар военен камион огласи черния път през гората, край който чакаха изтощените викачи и кучетата им. Машината намали и всички се покатериха един след друг в каросерията. Джорджина трябваше здравата да побутне дъщеря си, преди сама да скочи с Маджик на платформата. Двете се разположиха кажи-речи удобно на една от дългите, дървени пейки. Джорджина запали цигара и веднага се впусна в дълъг разговор с лесничеите и останалите викачи в групата.
Роян седеше мълчаливо на края на пейката и се радваше на чувството за изпълнен дълг след един наистина натоварен ден. Усещаше се смазана от умора, но в същото време и някак по-лека и безгрижна, дори доволна. В продължение на целия ден не й беше останало време да мисли за откраднатия свитък, за убийството на Дураид и изобщо за невидимия, незнаен враг, който на два пъти се бе опитал да отнеме живота й.
Камионът се свлече от хълма и щом излезе на равното, дръпна встрани, за да пусне някакъв зелен „Рейндж Роувър“. Когато двете коли се изравниха, Роян обърна глава да види през отворения прозорец шофьора на скъпата кола. Погледът й се кръстоса с този на Никълъс Куентън-Харпър.
За пръв път й се удаваше да го зърне толкова отблизо. Изненада се, като видя колко е млад. Оказа се, че баронетът още не е прехвърлил четиридесетте, че в гъстите му чупливи коси само тук-там се забелязват сребърни нишки. Лицето му беше мургаво, обрулено от слънцето и ветровете, под гъстите му, надвиснали вежди гледаха две зелени, проницателни очи. Устата му — широка, способна на изразителни гримаси — се изви в лукава усмивка, докато шофьорът на камиона му подхвърляше през прозореца някаква остроумна забележка с тежкия си йоркширски акцент. И все пак, подобна усмивка не можеше да скрие тъгата в очите на баронета, в които преживяната трагедия бе оставила жесток отпечатък. Роян се сети за казаното от професора, че сър Никълъс наскоро бил изгубил цялото си семейство. Сърцето й се сви от болка и съчувствие. Не беше единствена в своята самота и покруса.
Никълъс я погледна право в очите и изражението му мигом се промени. Роян беше привлекателна жена и можеше да познае кога е направила впечатление на някой мъж. Явно, че човекът насреща й я беше оценил по достойнство, но това не я зарадва особено. Раната от загубата на Дураид бе все още твърде прясна и болезнена. Затова тя отмести поглед встрани, а роувърът забърза напред.
Лекцията й в университета премина изключително добре. Роян можеше да говори, а и повече от добре познаваше темата. За слушателите й беше истинско събитие да я слушат как разправя за отварянето на гробницата на царица Лострис, за по-сетнешното откритие на папирусите. Много от студентите в аудиторията бяха чели книгата и когато дойде време за питания, я засипаха с въпроси доколко писаното отговаря на истината. Това беше единствената част от лекцията, където не се чувстваше съвсем сигурна, защото нямаше да е добре, ако изкажеше откровеното си мнение за автора.
След лекцията професор Диксън заведе Роян и Джорджина на вечеря. Беше като замаян от успеха на бившата си студентка и в чест на лекцията й поръча най-скъпата бутилка червено вино в листа. Едва когато любимката му отказа да сподели удоволствието му на познавач, леко се стресна.
— О, да се не види, забравих, че си мюсюлманка — извини се той.
— Не съм мюсюлманка, а коптка — поправи го тя, — и не отказвам по религиозни съображения. Просто не обичам вино.
— Не се тревожете — успокои веднага Джорджина професора. — Никога не съм споделяла мазохистичните слабости на дъщеря си. Сигурно ги е наследила от баща си. Можете да разчитате на мен да не остане и капка от хубавото вино.
Под въздействие на виното професорът стана твърде словоохотлив и започна да занимава гостенките си с разкази за славните археологически разкопки, които бил извършвал в далечното минало. Едва когато поднесоха кафето, се сети за нещо по-належащо.
— Божичко, за малко да забравя — обърна се той към Роян. — Уредих ти посещение на музея в Куентън парк. В който ден от седмицата пожелаеш, следобеда си добре дошла в имението. Само трябва да се обадиш предния ден на госпожа Стрийт, за да те посрещне. Тя играе ролята на личен асистент на Никълъс.
Роян си спомняше пътя до Куентън парк от миналото й идване. Сега обаче беше сама в колата. Скоро след тежките стоманени порти, които представляваха входът на имението, пътят се разделяше и няколко табелки указваха кое къде се намира. На една страна беше самият Куентън парк, затворен за гостите, на друга — службите по поддръжката на имението, а на трета — музеят.
Пътят към имението криволичеше сред къта на сърните, където цели стада от красивия дивеч пасяха под оголените дъбови дървета. През гората и леката мъгла, която беше паднала, Роян успя да различи силуета на голямото имение. Според пътеводителя, който професорът й беше дал, сградата била проектирана от сър Кристофър Рен в 1693 г., а градините били оформени от известния озеленител Капабилити Браун шестдесет години по-късно. И до ден-днешен плодът от съвместните усилия на двамата радваше окото с изяществото си.
Самият музей се намираше насред малка горичка от червенолисти букове, на около километър встрани от имението. Представляваше доста нашироко разпростряна сграда, която видимо беше пристроявана поне няколко пъти през годините. Госпожа Стрийт чакаше на страничния вход на сградата и любезно се представи на гостенката, въвеждайки я вътре. Беше жена на средна възраст, със сиви коси и известна доза самочувствие.
— Бях на лекцията ви в понеделник вечерта! Вълнуваща! Ето, приготвила съм ви нещо като пътеводител, но и без него ще се оправите — всеки от експонатите е подробно представен. Отне ми почти двадесет години да уредя цялата сбирка. Днес други гости не се очакват, цялата изложба е на ваше лично разположение. Можете да обикаляте, където ви се ще. Аз съм тук до пет часа, така че следобедът е ваш. Ако мога да ви бъда полезна с нещо, обадете ми се в кабинета в дъното на коридора. Не се стеснявайте, ако имате нещо да ме питате.
Още щом стъпи в първата зала, където бяха изложени препарирани африкански бозайници, Роян беше като замаяна. Най-напред бяха представени приматите и човек можеше да види с очите си представители на всички видове човекоподобни и нечовекоподобни маймуни, населяващи континента: от огромната сива планинска горила до крехкия колобус, скрит в дългата си черно-бяла мантия. Някои от експонатите бяха на повече от сто години, но заради доброто съхранение и до ден-днешен стояха като живи в имитацията на естествената им околна среда. По всичко личеше, че уредниците на музея не са пестили средства да ползват услугите на най-добрите препаратори в страната. Роян можеше само най-бегло да си представи колко пари са отишли за събирането и поддръжката на цялата колекция. Петте милиона долара, спечелени от продажбата на крадения барелеф, бяха похарчени за наистина благородна цел.
Следваше залата с антилопите, където посетителят се чувстваше в савана, наобиколен отвсякъде от красивите й обитатели. Роян се спря най-напред пред витрината, зад която уж пасеше цяло семейство от вече изчезналия вид на гигантските пясъчни антилопи, живели преди години в Ангола: Hippotragus niger variani. По-нататък, докато се възхищаваше на дългите, извити назад рога на катраненочерния африкански бик със снежнобели гърди, Роян с болка си помисли как прекрасният екземпляр е бил повален от оръжието на някой Куентън-Харпър. Но не си струваше да плаче по убитите животни. Ако не бяха страстта и себеотрицанието на ловците колекционери, бъдещите поколения може би никога нямаше да узнаят, че по земята са ходели подобни величествени създания.
Нататък експозицията представяше африканския слон. Посетителката се закова като ударена от гръм в средата на залата, когато пред очите й се разкриха чифт слонски бивни — толкова дълги, че й ставаше непонятно що за звяр ги е носил. Подобни чудеса по-скоро биха отивали на някой древногръцки храм на Артемида, където да заместят мраморните колони, отколкото на жива твар. Роян се приведе, за да прочете обяснителната табелка:
„Бивни от африкански слон, Loxodonta africana. Застрелян в анклава Ладо през 1899 г. от сър Джонатан Куентън-Харпър. Лявата бивна тежи 131 кг, дясната — 137 кг. Дължината на по-голямата е 3,45 м; обиколката — 81,3 см. Най-големите бивни, попадали в ръката на европейски ловец.“