Бивните бяха точно два пъти по-високи от Роян, а обиколката им — два пъти колкото талията й. Вече се намираше в египетската зала, а продължаваше да се чуди какви ли са били размерите на самото животно, което ги е носило, и каква ли е била силата му.
Но бивните не представляваха нищо в сравнение с останалите изненади, които криеше музеят. На Роян дъхът й буквално секна, когато погледът й се спря върху експоната насреща. Пред нея стърчеше статуя на Рамзес II, петнадесет стъпки висока, издялана от полиран червен гранит и изобразяваща фараона в ролята на бог Озирис. Царят-бог стъпваше здраво върху земята с мускулестите си крака, обут в прости сандали и облечен само с препаска. В лявата си ръка държеше останките от боен лък, от който липсваха както горната, така и долната половина. За няколко хиляди години съществуване това беше единственото увреждане, което статуята беше претърпяла. Останалото изглеждаше сякаш току-що излязло изпод длетото на скулптора; и до ден-днешен се виждаха следите от неговите удари по постамента й. В дясната си ръка, свита в юмрук, фараонът стискаше печат с изобразен царски картуш на него. На царствената си глава бе сложил двойната корона на Горен и Долен Египет, а в погледа му се четеше някаква тайнствена вглъбеност.
За египтоложката не беше трудно да разпознае статуята, защото нейната близначка стоеше в голямата зала на каирския музей. Всеки ден бе минавала по два пъти край нея — веднъж на идване и веднъж на тръгване от работа.
Постепенно я обземаше гняв. Та това насреща й беше едно от най-големите богатства на нейния си Египет. Било е откраднато по най-безочлив начин от едно от свещените места на родината й. Мястото му в никакъв случай не беше в този музей. Статуята принадлежеше на бреговете на великата река Нил. Роян застана пред статуята, за да я огледа отблизо, но от вълнение не можеше да спре да трепери. Внимателно зачете йероглифния надпис върху пиедестала.
Насред посланието, твърде арогантно по стил, се мъдреше отново царският картуш. Иначе надписът казваше следното:
„Аз съм божественият Рамзес, господарят на десетте хиляди колесници. Треперете от страх, о, врагове на Египет!“
Нечий глас прочете написаното високо, но това в никакъв случай не беше нейният — добре си го познаваше, за да го сбърка с друг. Роян скочи като ужилена и се огледа. При рязкото си движение едва не се блъсна в мъжа.
Беше наврял ръце дълбоко в джобовете на безформената си сива жилетка. На единия лакът зееше огромна дупка. Отдолу беше облечен с изтъркани дънки и само протритите му кадифени пантофи с монограм, подсказваха, че не е човек от простолюдието. Изобщо, сър Никълъс беше самото олицетворение на определен тип англичани, които са прекалено заети с интелектуална дейност, за да обръщат внимание на външния си вид.
— Простете, нямах намерение да ви плаша — усмихна й се той в лениво извинение. Зъбите му бяха изключително бели, но леко закривени навътре. Чак след известно време той като че ли се сети кой е пред него.
— А, това сте вие.
Роян би трябвало да се почувства поласкана, че той си я спомня след толкова случайна и кратка среща, но искриците в погледа му по-скоро я засегнаха. Все пак не можеше да не му подаде ръка, след като той вече го беше сторил.
— Ник Куентън-Харпър — представи й се домакинът. — Вие трябва да сте някогашната студентка на професор Диксън. Мисля, че ви мярнах по време на лова миналия четвъртък. Не бяхте ли в отбора на викачите?
Гласът му излъчваше прямота и добронамереност, затова тя му отвърна с облекчение:
— Да, аз съм Роян Ал Сима. Мисля, че познавате мъжа ми Дураид Ал Сима.
— Дураид! Разбира се, че го познавам. Голяма работа е той. Двамата сме прекарали доста време заедно в пустинята. Изключителни преживявания. Как е той?
— Мъртъв.
Тя далеч нямаше намерение да се изкаже толкова цинично, но не й дойде на ум по-подходящ отговор.
— Ужасно съжалявам. Не знаех. Кога се е случило?
— Неотдавна, само преди три седмици. Беше убит.
— О, Боже Господи — в очите му се прочете искрено съчувствие към нещастието й, а Роян се сети, че и той наскоро е преживял подобна скръб. — Обаждах му се в Кайро само преди четири месеца. Беше все тъй чаровен както винаги. Откриха ли кой го е извършил?
Тя поклати глава в знак на отрицание и погледът й зашари по експонатите, за да не види той сълзите в очите й.
— Имате великолепна колекция.
Той също нямаше нищо против да сменят темата.
— Най-голям е приносът на дядо ми. Служил е в щаба на Евелин Беринг — Непоносимия, както го наричаха многобройните му врагове. Бил е британски управител в Кайро по време на…
— Да — прекъсна го Роян, — чувала съм за Евелин Беринг, пръв граф Кромър, британски генерален консул в Египет от 1883-та до 1907 година. С огромните си пълномощия си е спечелил славата на непоклатим диктатор, държащ изкъсо юздите на целия ми народ. Та затова е имал и доста врагове, както казахте.
Никълъс леко присви очи.
— Пърсивъл специално ви представи като една от най-добрите си студентки. И все пак е пропуснал да ми съобщи за силните ви националистически възгледи. Явно, че не е имало смисъл да чета на глас надписа на фараон Рамзес.
— Моят баща служеше в щаба на Гамал Абдел Насър — отговори тя с половин уста. Насър беше човекът, който прекатури марионетния владетел крал Фарук и сложи край на британското управление в Египет. После, като президент, има смелостта пред очите на англичаните да национализира Суецкия канал.
— Ха! — изненада се домакинът. — Значи стоим от двете страни на фронта. И все пак, нещата се промениха. Надявам се, няма да се държим като врагове…
— В никакъв случай — кимна Роян. — Дураид никога не е крил уважението си към вас.
— Също както и аз моето към него — съгласи се Никълъс и отново смени темата. — Особено се гордеем с колекцията си от египетски уштаби. Имаме по някой екземпляр от всички царски гробници от епохата на Старото царство до последния от Птоломеите. Нека ви ги покажа.
И той я поведе към грамадната витрина, която заемаше от край до край една от стените на залата. В нея бяха наредени няколко лавици, запълнени с малки фигурки, поставяни в гробниците на фараоните, за да служат на покойниците и в царството на сенките.
Извади ключ от джоба си и отвори стъклените врати на витрината, за да извади най-интересните експонати в колекцията.
— Това е изображение на Мая, който е служил при трима фараони последователно: Тутанкамон, Ай и Хоремхеб. Статуетката е намерена в гробницата на Ай, умрял през 1343 година преди Христа.
Никълъс подаде дървената фигурка на гостенката си, която прочете на глас йероглифите, написани преди три хиляди години, със същата лекота, с която би прочела заглавията в някой сутрешен вестник.
— Аз съм Мая, ковчежник на двете царства. Ще отговарям пред божествения фараон Ай. Нека животът му бъде вечен!
Роян прочете всичко това на арабски, за да провери познанията на домакина си, който й отговори твърде прилично на същия език:
— Пак се убеждавам, че професор Диксън не ме е излъгал. Трябва да сте била изключителна студентка.
Общите интереси скоро загладиха противоречията, възникнали между двамата в началото на разговора им, и те започнаха да обикалят с интерес от витрина на витрина, обсъждайки експонатите на арабски или английски според случая, често отваряйки стъклените вратички, за да ги докоснат и погледнат по-отблизо.
Струваше им се, че са се върнали хилядолетия назад във времето. В сравнение с древните предмети, които си подаваха един на друг, часовете и дните от съвременността сякаш бяха изгубили всякакъв смисъл и значение, затова двамата бяха еднакво стреснати, когато госпожа Стрийт дойде да ги прекъсне.
— Тръгвам, сър Никълъс. Дали мога да разчитам на вас да заключите и да включите алармата? Пазачите вече са дошли на смяна.
— Колко е часът? — попита той и сам си отговори, като погледна неръждаемия „Ролекс подводничар“ на ръката си. — Шест без двадесет? Какво му е станало днес на времето? — въздъхна театрално. — Свободна сте да си вървите, госпожо Стрийт. Съжалявам, че ви задържах толкова дълго.
— Само не забравяйте да включите алармите — предупреди го тя на сбогуване и от любезност се обърна към Роян: — Подхване ли го колекционерската страст, може и главата си някъде да забрави.
Личеше си, че гледа на работодателя си като на любим племенник, който заслужава по някое мъмрене от време на време.
— Вече ми дадохте достатъчно нареждания. Можете да ни оставите — усмихна се Никълъс и отново насочи вниманието си към Роян. — Не мога да ви пусна да си вървите, без да съм ви показал нещо, което намерихме двамата с Дураид. Нали ще останете още малко?
Тя кимна в знак на съгласие и той понечи да я хване за лакътя. В следващия миг обаче се сети каква глупост е направил и бързо прибра ръката си до тялото. За арабите е жестока обида да докоснеш чужда жена, пък ако ще и без всякаква зла умисъл. За нея не беше трудно да си обясни странния му жест и любезните му маниери я успокоиха още повече.
Той я изведе вън от залите за посетители, отвори някаква врата с табела „Вход за външни лица забранен“ и пое по дълъг коридор, водещ до голяма стая.
— Вътрешният двор на храма — покани гостенката си. — Ще извините бъркотията. От няколко години се каня да внеса известен порядък във вещите. Жена ми имаше навика… — той изведнъж замлъкна насред изречението и хвърли бърз поглед към семейната снимка в сребърна рамка на бюрото си. Никълъс и красива тъмнокоса жена седяха на походна постелка под ширналите се клони на голям дъб. Компания им правеха две малки момиченца, които силно приличаха на майка си. По-малкото се беше гушнало в скута на баща си, а по-голямото стоеше право зад тях и държеше юздите на шотландско пони. Роян пък погледна него и ни най-малко не й убягна болката му.
За да го измъкне от неловкото положение, тя заразглежда стаята, която явно му служеше за работен кабинет. Помещението беше просторно и в същото време уютно, типично мъжко гнезденце, в което видимо се сблъскваха противоречивите страсти на домакина: любовта към книгите и любовта към приключенията. Сред купищата литература и археологически находки се мъдреха няколко рибарски въдици, от които една бамбукова — специално за сьомга. На отделна закачалка на стената висяха окачени брезентово яке, калъф за карабина и кожена паласка за патрони, върху която се четяха едро избродираните инициали на собственика: „Н. К-Х“.
Някои от картините по стените й се сториха познати. Бяха все оригинални акварели от деветнадесети век, повечето дело на шотландския пътешественик Дейвид Робъртс, другите — на Виван Денон, придружавал наполеоновата армия в Египет. И едните, и другите представляваха възхитителни пейзажи от Египет — още от времето, когато масовите археологически разкопки в страната не са били започнали.
Никълъс отиде при камината и хвърли една цепеница върху започналите да угасват въглени. Подритна я с крак, за да я подхвана добре огънят, сетне даде знак на Роян да се обърне срещу дългата завеса, криеща една от стените на помещението. Тържествено дръпна връвчицата, с която се вдигаше завесата, и с обигран небрежно самодоволен тон обяви:
— Е, какво ще кажете за това?
Роян с любопитство заразглежда прекрасния барелеф, който Никълъс бе вградил в стената на кабинета си. Детайлите си заслужаваха, композицията беше безупречна, но тя така и не благоволи да даде воля на възхищението си. Вместо това заговори с унищожително професионален тон, сякаш я бяха поставили пред задача с повишена трудност.
— Хамурапи, шестият цар от аморитската династия, около 1780 година преди Христа — започна да изрежда тя, правейки се, че разпознава владетеля по чертите на лицето му. — Да, барелефът произхожда най-вероятно от дворцовия комплекс на юг от ашурския зикурат. Обикновено този тип фризове вървят по два. Подобен фриз може спокойно да донесе пет милиона долара. Не знам как е попаднал тук, но най-вероятно ще да е бил откраднат от двамина мошеници, действащи под носа на светеца управител на днешна Месопотамия — Саддам Хюсеин. Чувала съм, че фризът двойник се намира в частната колекция на някой си тексаски богаташ на име Питър Уолш.
Той я зяпна в недоумение, но сетне прихна да се смее щастливо.
— По дяволите! Дураид ми даде изрично думата си, че няма да говори за това пред никого, но явно не е издържал на изкушението да разкаже за приключенията ни.
Това беше първият път, когато го чуваше да се смее. Сякаш устата му беше създадена само за това — смехът излизаше дълбоко от сърцето му и на нея й правеше удоволствие да го слуша.
— Колкото до собственика на другия фриз, напълно сте права — рече Никълъс и продължи да се смее. — Само дето цената беше не пет, а шест милиона.
— Дураид ми е разправял също и за посещението ви на масива Тибести в Чад и Южна Либия — отбеляза Роян, а той само поклати глава с иронично примирение.
— Вижда се, че няма тайни от вас — вдигна Никълъс рамене и се запъти към високия гардероб в отсрещния край на стаята. Самата мебел представляваше забележителна изработка, навярно излязла изпод ръката на френски майстор от седемнадесети век. Отвори двукрилата врата и представи съдържанието на гардероба:
— Ето какво двамата с Дураид си взехме за спомен от полковник Муамар Кадафи — и като взе една от бронзовите статуетки в гардероба, й я подаде. Представляваше майка, кърмеща детето си, а по патината личеше, че е отлята преди доста години.
— Ханибал, син на Хамилкар Барка — обясни Никълъс. — Около 203-та година преди Христа. Всичко това е било открито от банда туареги в някакъв негов лагер по течението на река Баградас в Северна Африка. Навярно Ханибал е скрил статуетките в земята преди поражението си от легионите на Сципион. Общият им брой беше около двеста, петдесетте най-добри са все още в мен.
— И предполагам сте продали останалите? — подхвърли Роян, докато се любуваше на произведението на изкуството в ръцете си. В тона й се долавяше известно недоволство. — Как сте могли да се разделите с подобна красота?
Той въздъхна с горчивина.
— Страхувам се, че никой не ме питаше. Тъжно е да си го призная, но експедицията по тяхното откриване ми струваше цяло състояние. За да покрия разходите, трябваше да разпродам голяма част от плячката.
Никълъс отиде до бюрото си и извади от най-долното чекмедже бутилка малцово уиски „Лафроейг“. Остави я на плота и извади отнякъде две чаши.
— Дали ще устоите на изкушението? — предложи й, но тя поклати глава.
— Разбирам ви. Дори шотландците признават, че подобно питие може да се пие единствено при отрицателни температури, на върха на планинско възвишение, в разгара на зимна виелица и не преди да си извървял двадесет километра, за да отстреляш елен с поне десет разклонения на рогата. Навярно мога да ви предложа нещо като за дами?
— Дали нямате просто кока-кола? — на свой ред предложи Роян.
— Имам, но тя си е жива отрова за жена като вас. По-лошо и от „Лафроейг“. Чиста захар, направо усмъртително.
Тя пое чашата и отвърна на наздравицата му.
— За живота! — рече и продължи: — Прав сте, всичко това научих от Дураид. — Тя остави пуническата скулптура на мястото й и се върна при бюрото, където стоеше Никълъс. — Всъщност Дураид ме прати при вас. Това беше предсмъртната му молба.
— Аха! Значи не става дума за съвпадение. По-вероятно е да се окаже, че съм пешката, без която някой велик шахматист не би могъл да изиграе коварната си комбинация. — Той посочи стола от другата страна на бюрото си. — Заповядайте! Говорете!
Подпря се на лакът върху бюрото с чашата уиски в дясната ръка и с единия си крак, подритващ лениво леопардовата опашка под стола. Колкото да се усмихваше приятелски, в зелените му очи се четеше много повече от любопитство. Роян си каза, че да се излъже такъв човек няма да е никак лесно.
Тя си пое дълбоко въздух и започна:
— Чували ли сте за древноегипетската царица Лострис, царувала през втория междинен период, по време на първите хиксоски нашествия?
Той се изсмя пренебрежително:
— Какво, ще си говорим за „Речния бог“ ли? — и отиде до библиотечката, където стоеше том от книгата. Беше още в пластмасова подвързия, което подсказваше, че не я е прочел до края, макар и да се виждаха доста отпечатъци от пръсти върху найлона. Илюстрацията на корицата представляваше сюрреалистичен изглед на пирамидите и водите на Нил, оцветени като в съновидение в пастелно розово и зелено. Никълъс тропна томчето на бюрото пред Роян.