— О, това е прекалено! Прекалено! — каза Шарл, задъхан от вълнение.
— А, не, съвсем не! Как така… „оперира един крив крак…“ Не сложих научното означение, защото, нали знаете, във вестник… всички може би няма да разберат; масите трябва…
— Наистина — каза Бовари. — Продължете.
— Почвам пак — каза аптекарят. — „Г-н Бовари, един от най-забележителните наши лекари, оперира един крив крак на лицето Иполит Тотен, коняр от двадесет години в хотела «Златен лъв», който госпожа Льофрансоа държи на Площад д’Арм. Новотата на опита и интересът към пациента предизвикаха такова стичане на народ, че около помещението имаше истинска навалица. Самата операция бе извършена като по чудо и едва няколко капки кръв излязоха на кожата, сякаш да покажат, че непокорното сухожилие най-сетне бе отстъпило пред усилията на изкуството. Болният, странно нещо (твърдя това като очевидец), не се оплака от никаква болка. Досега състоянието му е съвсем добро. Всичко кара да се вярва, че ще се възстанови за кратко време и дори кой знае дали на следния местен празник няма да видим нашия добър Иполит да участва във вакхическите танци посред хор от весели юнаци и да докаже по тоя начин с веселието и подскачанията си пред очите на всички пълното си изцеление? Слава прочее на благородните учени! Слава на тия неуморни умове, които посвещават безсънните си нощи за подобряването или за облекчаването на човешкия род! Слава! Трижди слава! Не се ли пада сега да се провикнем, че слепците ще прогледнат, глухите ще почнат да чуват, сакатите — ще проходят? Ала онова, което фанатизмът обещаваше някога на своите избраници, днес науката го върши за всички хора! Ще държим читателите си в течение на всички последователни фази на това забележително лекуване.“
Това не попречи на стрина Льофрансоа да дотича пет дни по-късно съвсем изплашена, като викаше:
— На помощ! Той умира!… Полудявам!
Шарл се втурна към „Златния лъв“, а аптекарят, който го видя, че прекосява площада без шапка, остави аптеката. И той пристигна запъхтян, червен, разтревожен и питаше всички, които се качваха по стъпалата:
— Но какво има нашият интересен стрефопод?
А стрефоподът се гърчеше в страшни спазми, така че механическият прибор, дето беше затворен кракът му, се блъскаше в стената, като че щеше да я пробие. С големи предпазвания, за да не се измени положението на крака, измъкнаха кутията и видяха нещо ужасно. Формите на крака бяха изчезнали в такъв оток, че цялата кожа щеше сякаш да се пръсне и бе покрита със сини петна, причинени от знаменитата машина. Иполит се бе оплаквал по-рано, че го боли от нея; не му обръщаха внимание; но сега трябваше да признаят, че донякъде е прав и го освободиха за няколко часа. Но щом отокът спадна малко, двамата учени решиха, че тъкмо сега трябва да поставят крака отново в апарата и да го стегнат повече, за да ускорят работата. Най-сетне след три дни, тъй като Иполит не можеше вече да издържа, те отново махнаха машината и много се учудиха от резултата. Синкаво подуване се бе разпространило по бедрото тук-там с пришки, които пускаха черна течност. Работата ставаше сериозна. На Иполит почваше да му дотяга и за да има поне малко развлечение, стрина Льофрансоа го настани в малката стая до готварницата.
Ала бирникът, който всеки ден вечеряше там, се оплака горчиво от това съседство. Тогава пренесоха Иполит в билярдната.
Той лежеше там, охкащ под грубите завивки, бледен, брадясал, с хлътнали очи и от време на време обръщаше потната си глава върху мръсната възглавница, по която кацаха мухи. Госпожа Бовари идваше при него. Носеше му платно за лапите и го утешаваше и ободряваща. Но той не оставаше без компания, особено в пазарните дни, когато наоколо му селяните удряха билярдните топки, фехтуваха се с щеките, пушеха, пиеха, пееха, кряскаха.
— Как си? — думаха те, като го тупаха по рамото. — А, както изглежда, май не те бива! Но ти си крив. Трябваше да направиш това, онова.
И му разправяха случаи с хора, всичките излекувани по други начини, не като тия, които бяха избрали за него; сетне за утешение добавяха:
— А ти много си угаждаш! Я стани! Гледаш се като цар! И пак, дяволе, миришеш на лошо!
Наистина гангрената все повече пълзеше нагоре. Бовари сам беше като болен от това, идваше всеки час, всяка минута. Иполит го гледаше с очи, изпълнени от уплаха, и бъбреше, плачейки:
— Кога ще оздравея? Ах, спасете ме!… Колко съм нещастен!… Колко съм нещастен!…
И лекарят си отиваше, като винаги му препоръчваше диета.
— Не го слушай, синко — думаше стрина Льофрансоа. — Стига вече са те мъчили! Така повече ще отслабнеш. На, гълтай!
И му поднасяше силен бульон или къс жиго, или резен сланина, а понякога чашка ракия, която той не смееше да дигне до устните си.
Свещеникът Бурнизиан, като чу, че той е зле, поиска да го види. Той почна да му говори, като го жалеше за болестта, и в същото време му каза, че трябва да се радва на това, защото такава е волята божия, и че трябва по-бързо да използва случая, за да се примири с бога.
— Защото — казваше с бащински тон духовникът — ти пренебрегваше донякъде задълженията си; рядко се мяркаше на божествената служба; от колко години не си се причестявал? Разбирам, че работата ти, че житейският вихър са могли да те отдалечат от грижата за спасението ти. Но сега е време да помислиш за това. Все пак не се отчайвай; аз съм виждал по-големи грешници, които, преди да се явят пред бога (ти още не си стигнал дотам, зная), молеха за милосърдието му и които навярно са умрели в най-добро разположение. Нека се надяваме, че също като тях, ти ще ни дадеш добър пример! Така какво ти пречи за по-голяма сигурност да прочиташ сутрин и вечер: „Богородице дево, радуйся“… и „Отче наш, който си на небесата“! Да, направи го! Заради мене, защото те моля. Какво ти струва?… Обещаващ ли ми?
Нещастникът обеща. Свещеникът дойде пак през следните дни. Той приказва с господарката и дори разправи анекдоти, примесени с шеги, с каламбури, които Иполит не разбираше. После, щом обстоятелствата позволяваха, той пак се задълбочаваше в религиозните неща, като ставаше сериозен.
Усърдието му като че успя, защото скоро стрефоподът изказа желание да отиде на поклонение в Бон-Секур, ако оздравее, на което г. Бурнизиан отговори, че не вижда неудобство в това: две предпазни мерки струват повече от една.
Слушайки тия приказки, Оме се измъчваше, но прикриваше болката си под любоугодническа усмивка, тъй като трябваше да бъде добре с г. Каниве, чиито рецепти идваха понякога чак до Йонвил; така че той не защити Бовари, дори не направи никаква забележка, и като изостави принципите си, пожертва достойнството си заради по-сериозните интереси на търговията си.
В градчето тая ампутация до бедрото от доктор Каниве беше голямо събитие! Всички жители тоя ден бяха станали рано и Главната улица, макар препълнена с хора, имаше нещо злокобно, като че щеше да се изпълнява смъртно наказание. В бакалницата спореха за болестта на Иполит; дюкянчетата не продаваха нищо и госпожа Тюваш, жената на кмета, не мърдаше от прозореца от нетърпение да види хирурга.
Той пристигна с кабриолета си, каран от него самия. Но тъй като десният ресор от продължителните пътувания беше отслабнал от тежестта на едрото му тяло, колата вървене наведена и до него, на другото седалище, се виждаше голямо сандъче, покрито с червена кожа, трите медни ключалки на което блестяха внушително.
Когато влезе като вихрушка под портата на „Златен лъв“, докторът с висок глас заповяда да разпрегнат коня, сетне отиде в конюшнята да види дали той яде овес; защото, когато отиваше при болни, той се погрижваше първо за кобилата и за кабриолета си. По тоя повод дори казваха: „А, господин Каниве е своеобразен човек!“ — и го уважаваха повече заради тая непоколебима самоувереност. Светът можеше да загине до последния човек, но той не би се отказал и от най-малкия си навик.
Оме се представи.
— Разчитам на вас — рече докторът. — Готови ли сме? Да вървим!
Но аптекарят, като се червеше, призна, че е много чувствителен, за да присъства на подобна операция.
— Когато човек е прост зрител — каза той, — въображението, знаете, е много силно! А освен това нервната ми система е толкова…
— Хайде де! — прекъсна го Каниве. — Вие, напротив, ми изглеждате склонен към апоплексия. Но това не ме учудва: защото вие, господа аптекарите, непрестанно се въртите в кухнята си и това най-после променя темперамента ви. А я погледнете мене: всеки ден ставам в четири часа, бръсна се със студена вода (никога не усещам студ) и не нося фланела, не хващам никаква хрема, машината работи добре! Живея ту така, ту иначе, по философски — както дойде. Ето защо никак не съм изнежен като вас, съвсем ми е все едно дали режа някой християнин или първата попаднала кокошка. Ще кажете навикът… навикът!…
И без да обръщат внимание на Иполит, който се потеше от тревога под завивките, господата почнаха разговор, в който аптекарят уподоби хладнокръвието на хирурга с хладнокръвието на генерал; и това сравнение беше приятно на Каниве, който надълго се разпростря по изискванията на своето изкуство. Той смяташе, че то е свещенодействие, макар че лекарите-практиканти го опозорявали. Най-сетне, като си спомни за болния, той прегледа донесените от Оме превръзки, същите, които бяха при операцията за изправяне на крака. Пратиха за Лестибудоа и г. Каниве, след като запретна ръкави, мина в билярдната, а аптекарят остана с Артемиз и стопанката, и двете по-бели от престилките си и заслушани към вратата.
През това време Бовари не смееше да мръдне от къщи. Той беше долу, във всекидневната, в ъгъла до незапалената камина, отпуснал глава на гърдите, със сключени ръце и втренчени очи. „Каква несполука! — мислеше той. — Какво разочарование!“ А беше взел всички мислими предпазни мерки. Бе се намесила съдбата. Но какво значение имаше това? Ако по-късно Иполит умре, той щеше да го е убил. И после какво обяснение щеше да дава той, като го запитат, когато отива при болните си? Все пак може би се е излъгал в нещо. Търсеше, не можеше да намери. Но и най-знаменитите хирурзи са сгрешавали. Ала хората никога няма да повярват това! Напротив, ще почнат да се смеят, да кряскат! Ще се разчуе чак до Форж, до Ньошател, до Руан, навсякъде! Кой знае дали събратята му няма да пишат срещу него! Ще последва полемика, ще трябва да се отговаря във вестниците. А и Иполит можеше да почне дело срещу него. Той се виждаше опозорен, разорен, загубен! И въображението му, връхлетяно от множество предположения, се люшкаше посред тях като празно буре, носено от морето и търкаляно от вълните.
Насреща му Ема го гледаше; тя не съчувстваше на неговото унижение, изпитваше друго унижение: беше си въобразила, че този човек е способен на нещо, като че двадесет пъти досега не бе виждала достатъчно неговата посредственост.
Шарл се разхождаше надлъж и шир из нейната стая. Ботушите му скърцаха по паркета.
— Седни — каза тя, — дразниш ме!
Той седна.
Но как стана така, че тя (която беше толкова умна!) можа да се измами още един път? И каква жалка мания е това, да рушиш съществуването си с непрекъснати жертви? Тя си спомни своето влечение към разкоша, всички неща, от които е лишена душата й, нищожността на брака си, домакинството, мечтите си, паднали в калта като ранени лястовички, всичко, което бе желала, всичко, от което се бе отказала, всичко, което можеше да има! И защо, защо!
Сред тишината, която изпълва ще градчето, пронизващ вик раздра въздуха. Бовари побледня, като че щеше да падне. Тя нервно сбърчи вежди и продължи размислите си. То беше заради него все пак, заради това същество, заради тоя човек, който не проумяваше нищо, не чувстваше нищо! Защото той седеше тук съвсем спокойно, без дори да подозира, че подигравката, лепната на неговото име, ще измърсява отсега нататък и нея така, както него. Тя се бе мъчила да го обича и със сълзи се бе каяла, че му е изменила с друг.
— Но може би това е било валгус? — възкликна внезапно Бовари, който продължаваше да обмисля.
От неочаквания удар на тия думи, паднали в мислите й подобно на куршум в сребърна табла, Ема потрепера и вдигна глава, за да разбере какво иска да каже той; и те се изгледаха мълчаливо, едва ли не смаяно, че се виждат — толкова далеч бяха в съзнанието си един от друг. Шарл я гледаше с мътния поглед на пиян човек, неподвижен, слушайки в същото време последните викове на оперирания, които идеха един след друг с провлечени извивки, прерязвани от остри прекъсвания, като далечен вой на животно, което колят. Ема хапеше побелелите си устни и като въртеше между пръсти клонче от полипа, което бе отчупила, беше впила в Шарл пламтящите точици на зениците си като стрели, готови да се забият. Сега всичко в него я дразнеше, целият той, дори съществуването му. Тя се разкайваше като за някакво престъпление за предишната си добродетелност и онова, което още оставаше от нея, се проваляше под бесните удари на гордостта й. Със злобна ирония тя се наслаждаваше на тържествуващото прелюбодеяние. Споменът за любовника й се връщаше шеметно привлекателен; тя му отдаваше цялата си душа, обзета от тоя образ с ново прехласване; а Шарл й се видя тъй откъснат от живота, тъй отсъстващ завинаги, тъй невъзможен и унищожен, като че щеше да умре и като че издъхваше пред очите й.
Чу се шум от стъпки по тротоара. Шарл погледна; и през спуснатите жалузи съзря до халите доктор Каниве, облян от слънце, като бършеше чело с кърпата си. Зад него Оме носеше голяма червена кутия и двамата отиваха към аптеката.
Тогаз, обзет от внезапна нежност и отчаяние, Шарл се обърна към жена си:
— Прегърни ме, мила!
— Остави ме! — каза тя, цяла зачервена от яд.
— Какво ти е? Какво ти е? — заповтаря той смаян. — Успокой се, съвземи се! Нали знаеш, че те обичам… Ела!
— Стига! — изкрещя тя с ужасен вик.
И изскачайки от стаята, той силно затръшна вратата, че барометърът на стената подскочи и се строши на земята…
Шарл се отпусна в креслото объркан, като се питаше какво й е, въобразявайки си някоя нервна болест, плачейки, като усещаше около себе си нещо злокобно и неразбираемо.
Вечерта, когато Родолф дойде в градината, завари любовницата си да го чака на първото стъпало на площадката. Те се прегърнаха и цялото им злопаметство се стопи като сняг под горещината на целувката им.