XII
Те подновиха любовта си. Често дори посред бял ден Ема изведнъж му написваше писмо; после даваше през прозорците знак на Жюстен, който бързо развързваше престилката си и хукваше към Юшет; Родолф пристигаше; тя го викаше да му каже, че й е мъчно, че мъжът й е противен, а съществованието й — ужасно!
— Какво мога да сторя аз? — викна той един ден, излязъл от търпение.
— О, ако би искал…
Тя бе седнала на земята между коленете му, с разпуснати коси, с блуждаещ поглед.
— Е, какво? — рече Родолф.
Тя въздъхна:
— Да отидем да живеем другаде… някъде…
— Ти наистина си полудяла! — каза той, смеейки се. — Та възможно ли е?
Тя пак почна за това; той се направи, че не разбира и отклони разговора. Ето това не можеше да разбере той: цялата тая обърканост в това просто нещо любовта. Тя имаше някаква причина, някакво съображение и като че нещо, което помагаше на нейната привързаност.
Тая нежност наистина всеки ден растеше поради отвращението от мъжа. Колкото повече принадлежеше на единия, толкова по̀ намразваше другия; никога Шарл не бе й се виждал тъй неприятен, с такива четвъртити пръсти, с такъв неподвижен ум, с такива просташки обноски, както, оставайки заедно с него, след срещите й с Родолф. Тогава, преструвайки се на добра съпруга и добродетелна жена, тя цяла пламваше при мисълта за тая глава, чиито черни коси се виеха на къдрици над загорялото чело, за тая снага в едно и също време яка и изящна, за тоя мъж най-сетне, който имаше такъв опитен разум, такава буйност в желанието! Само за него тя изглаждаше с усърдието на златар ноктите си и не й стигаше помада за лицето и парфюм за кърпичките й. Тя се отрупваше с гривни, с пръстени, с огърлици. Когато той щеше да дойде, напълваше с рози двете си големи вази от синьо стъкло и нагласяваше стаята и себе си като куртизанка, която чака княз. Слугинята трябваше непрекъснато да пере бельото; и през целия ден Фелисите не мръдваше от кухнята, дето Жюстен, който често й правеше компания, гледаше как тя работи.
Облакътен на дългата дъска, върху която тя гладеше, той жадно разглеждаше сложените наоколо му женски неща: памучни фусти, кърпи за глава, якички, навървени гащи — широки в бедрата и тесни долу.
Момчето пипаше с ръка кринолина или някоя тока и запитваше:
— За какво служи това?
— Никога ли не си виждал нищо? — отговаряше със смях Фелисите. — Като че твоята господарка госпожа Оме не носи такива работи.
— О, да! Госпожа Оме!
И добавяше замислен:
— Тя такава дама ли е, като госпожата…
Но Фелисите се дразнеше, че той постоянно се върти наоколо й. Тя беше шест години по-голяма от него и Теодор, слугата на г. Гийомен, почваше да я обикаля.
— Остави ме на мира — думаше тя, като отместваше гърненцето с колата. — Я по-добре върви да чукаш бадеми; ти постоянно се въртиш около жени; за тия работи, лошо хлапе, почакай най-напред да покарат косми по брадичката ти.
— Хайде не се ядосвайте, отивам
Толкова пъти той бе чувал тия думи, че в тях нямаше вече нищо особено за него. Ема беше като всички любовници; и чарът на новотата, свличайки се полека-лека като дреха, оставаше да се види оголено вечното еднообразие на страстта, която има винаги същите форми и същия език. Тоя толкова практичен човек не съзираше различието на чувствата под еднаквостта на думите. Понеже порочни или продажни устни му бяха шепнали подобни фрази, той слабо вярваше в чистосърдечието на нейните; трябва, мислеше той, да се премахнат преувеличените изрази, които прикриват посредствена обич; сякаш пълнотата на душата не се излива понякога в най-празни метафори, тъй като никой никога не може да отмери точно своите потребности, нито своите схващания, нито мъките си и човешкото слово е като пукнат казан, който удряме и от който излизат мелодии за мечешко хоро, когато искаме да трогнем звездите.
Ала с онова превъзходство на преценката, свойствено на човек, който при всякакви връзки винаги гледа да бъде на заден план, Родолф видя, че в тая любов може да намери други наслади. Той сметна, че всякакъв свян е неудобен. Отнесе се безцеремонно. Направи от нея нещо податливо и развратено. То беше някаква идиотска привързаност, изпълнена с възхищение от него, със сладострастие за нея, някакво блаженство, което я затъпяваше; и душата й все повече потъваше в това опиянение и се давеше в него, сгърчена като херцог дьо Кларанс в своята бъчва от гръцко вино.
Само под въздействието на любовните си навици госпожа Бовари измени държанието си. Погледът й стана по-смел, думите — по-свободни; тя има дори неприличието да се разхожда с г. Родолф с цигара в уста,