— И така, положението е следното — продължи Борис: — Вие имате добри връзки с немците, но в момента сте безполезен за тях. Аз пък нямам тия връзки, но държа в ръцете си важни лостове за смяна на политическия курс. Чудесно, нали? Щом е така, ние сме съюзници и няма никакъв смисъл да си нанасяме удари из засада. А сега няколко думи за вас. Ще дам показанията, които желаете. О, не се безпокойте!… Аз мога Да удавя съдиите в аргументи, в изчисления и технически доводи… А можем просто да изплашим банката и да я принудим към износно споразумение. Това е най-добрият изход според мене, за да не се скарате с разни политически негодяи, които банката ще насъска срещу вас… Прав съм, нали? По този начин вие спасявате къщата, имотите, името си, възстановявате реномето си на благоразумен търговец… Аз пък поемам доставката за Немския папиросен концерн и на края на годината изсипвам десет процента от печалбата в ръцете ви, без Да сте мръднали пръста си, без да сте рискували нищо…
— Десет процента е малко!… — изпъшка Барутчиев.
— Как малко!… — сурово рече Борис. — Никак не е малко.
— Аз мисля, че е правилно поне да делим.
— Изключено!…
— Тогава четиридесет процента!… Друго не искам… не мога да приема…
— И аз не мога.
Гласът на вълчето беше неумолим. Настъпи мълчание. Барутчиев отново избърса потта от лицето си.
— Ще си помисля — каза той най-сетне.
— Не бива да мислите дълго. Фон Гайер и Прайбиш са може би вече тук и внимавайте да не ги изтървете!… Оная вечер видях Лихтенфелд.
— Невъзможно!… — изумено произнесе Барутчиев. — Къде го видяхте?
— Пиеше в един бар… Можете да считате, че Лихтенфелд е вече загубен за вас. Бандата на Кршиванек го е уплела в мрежата си.
— Но Кршиванек е престъпен тип… Няма да постигне нищо.
— Не бъдете толкова сигурен в това. Шуреят му е министър в новото правителство на Райха.
Барутчиев гледаше глупаво, с разкривено от изненада лице.
— Приемате ли предложението ми? — попита Борис.
— Приемам!… — глухо изпъшка Барутчиев.
След излизането му Борис повика главния експерт и го задържа час и половина на разговор. Двамата мъже се обвиха в синкави облаци от цигарен дим. Борис говореше спокойно, ясно, почти без прекъсване. Костов кимаше с глава и си вземаше бележки. От време на време той си позволяваше да прави възражения, които Борис оборваше веднага, но без суровата надменност, с която се отнасяше към другите чиновници. Благодарение на Мария между тях се беше установило пълно доверие, което сплетните, пускани от другите фирми, не можеха да разколебаят. Костов беше суетен любовник, прахосник и малко ленив, но умен и много честен. Борис внимаваше да не засегне честолюбието му и след смъртта на татко Пиер беше удвоил заплатата и годишното му възнаграждение. Костов пък ценеше у Борис широкия замах и трезвия му живот. Ала едновременно с уважението, което изпитваха един към друг, двамата мъже се презираха скрито и това се дължеше на разликата в характерите им. Борис беше студен и жесток към хората, а Костов — отзивчив и човечен. Първият, излязъл от низините, съзнаваше опасността от бунта на гладните и разбираше, че привилегията на ситите беше несигурна и заплашена. Вторият, израсъл в охолство, считаше тази привилегия за естествена и не мислеше, че човек трябва да разваля спокойствието си с грозни и безогледни действия срещу работниците.
Когато деловата част на разговора свърши, Борис попита експерта си шеговито:
— Костов, какво мислите за всичко това?
— Ако въведем тонгата, работниците ще отговорят със стачка.
— Ще я задушим!
— Не обичам кръв.
— Пак сантименталности!… — Борис се изсмя. — Вие живеете като свръхчовек, а разсъждавате като мравка.
— Обратното на вас — отговори експертът.
— Кой начин е по-добър?
— Естествено, моят. Аз винаги се намирам в по-добро настроение.
— А нима аз изглеждам мрачен?
— Да, ужасно мрачен — потвърди експертът. — Вие приличате на играч, който непрекъснато тегли карета, но се бои, че противникът му може да покаже кент-флош.
Борис се замисли.
— Животът е действие, Костов!… — рече той след малко. — Борба… напрежение… Тъкмо в това намирам удоволствие.
— Сега да!… Но после ще ви омръзне.
— Защо?
— Защото с това действие не осъществявате нищо.
— Как така?… Ами „Никотиана“?
— „Никотиана“ е само куп злато. А златото няма никакъв смисъл, ако не се превърне в човешко щастие.
— Вие как го превръщате в щастие?… — Гласът на Борис стана неочаквано зъл. — Като раздавате коледни подаръци на десетина работници ли?… Това бих могъл да правя и аз, но го намирам за безполезно.
Борис погледна часовника си и каза сухо:
— Отивам у Торосян.
Той седна в автомобила и запали цигара, но я угаси веднага.
Пушеше много, не ходеше пеш и водеше твърде скован и нехигиеничен живот. А от дробовете му сякаш нищо не можеше да изчисти катрана и праха, които първата година от работата „Никотиана“ беше наслоила в тях. Като съзна това, той заповяда на шофьора да спре, слезе от колата и тръгна пеш.
Падналият преди няколко дни сняг се беше стопил и в тихия декемврийски ден по склоновете на Витоша пълзяха мъгли. Железносивото небе се отразяваше в паважа с мътна белезникава светлина. От Докторската градина лъхаше мирис на изгнили, влажни листа. Някакъв гвардейски поручик галопираше в кръг с безумно усърдие по алеята на царския манеж и от време на време подвикваше на коня си.
Борис почна да мисли с тревожна досада за Кршиванек.
Жилището на Торосян съответствуваше винаги на успеха му в търговията. Когато пропадаше, арменецът наемаше евтин апартамент, а когато се издигаше, живееше като княз. Той притежаваше чудна способност да загубва богатството си в няколко месеца и да го спечелва след това още по-бързо. Щедростта му създаваше политически връзки навсякъде, а приказното му ориенталско въображение го караше да лъже и да се хвали постоянно, така че никой не можеше да разбере дали подготвя някакъв удар, или бездействува.
Сега Торосян се радваше пак на завидно богатство, което бе спечелил от връзките си с американски фирми и френската режия. Къщата му беше разкошна и само малкият дворец на разсипника Барутчиев я надминаваше с блясъка си.
Все тъй отегчен от мисълта за Кршиванек, Борис влезе в някакъв старомоден, но много изискан салон. Торосян бе купил къщата от наследниците на един починал банкер. По креслата, около малък подвижен бар на колелца, седяха десетина мъже, които Борис познаваше много добре.
Торосян изтича да го посрещне и като одалиска, която го чака с нетърпение, му протегна едновременно двете си ръце. Арменецът беше слаб, нисък и пъргав мъж, с руси мустачки и хитро лице. Приличаше на гиздава лисичка.
— Хайде, чакаме те… — заяви Торосян, като стисна ръцете на госта си така горещо, сякаш бе готов да го разцелува.
Борис погледна часовника си. Разговорът с Костов го бе задържал.
— Трябваше да почнете — небрежно каза той.
— Как така?… — Торосян поднесе веднага едно от сочните си ласкателства. — Нима можем да решим нещо без теб?
„Стига си дрънкал“ — с досада помисли Борис Той подозираше, че арменецът беше свикал съвещанието, за да опита почвата за фронт срещу Немския папиросен концерн. Торосян наистина продаваше чрез Коен долнокачествените си партиди на концерна, но това нямаше да попълни загубата на американския и френския пазар, ако немците монополизираха търговията с България.
Борис се ръкува с останалите мъже и седна в едно кресло между тях. Повечето стиснаха ръката му с лицемерна любезност. Те приличаха на вълци, готови да се изядат взаимно, но понякога се случваше така, че имаха общи интереси и тогава действуваха задружно. Това ставаше най-вече, когато трябваше да се нанесе удар върху кооперациите, да се узакони някоя измама срещу държавата, да се изцедят по-добре производителите или да се потисне с общи усилия голяма стачка. Тогава всеки почваше да дърпа конците на своя куклен театър. И понеже сега липсваше такъв повод за единни действия, Борис заключи с увереност, че Торосян се вълнуваше от нещо, което засягаше само собствената му черга. Гиздавата лисичка изтича до бара и попита любезно:
— Какво предпочиташ, Морев?… Коняк, мастика ли сливова с четиридесет билки?
— Сливова с билки!… — отговори Борис. — И приказки без билки, за да свършим по-скоро.
Седящия до него Коен се изсмя високо. Въпреки мрачните изгледи за евреите той си оставаше в добро настроение. Всичкото е да бъдеш предвидлив. По сложни пътища Коен беше започнал да прехвърля капиталите си в чужбина и работата вървеше успешно.
Торосян напълни чашката. Борис отиде да си я вземе, тъй като от тези съвещания беше отстранено дори ухото на слугите и милионерите си прислужваха сами Когато Борис се върна на мястото си, евреинът продължаваше да се смее. Той бе симпатичен, рус, с червено като рак лице и сини очи. Върху плешивото му теме имаше няколко грижливо вчесани косъма.
— Приготви се да слушаш арменски вицове за Немския папиросен концерн — рече Коен.
— Нямам намерение да го слушам докрай.
— И аз също. Трябва да изляза към един часа.
— Но за тебе вицовете могат да се окажат интересни — произнесе Борис.
— Само забавни!… — засмя се Коен. — Торосян просто ще каже, че Немският папиросен концерн е приготвил бесилки за всички, и ще ви предложи да се самоубиете сами… Но това не е интересно. Смешното е, че той предварително е уверен в неуспеха на акцията си.
— Но тогава защо ни губи времето?
— За да се напръска с одеколон, преди да стане френски поданик!… Тоя опит да защити интересите на Франция пред десетина глупци, които са се събрали тук, ще стане известен в Ке д’Орсе, а Ке д’Орсе ще натисне директорите на compagnie generale des tabacs да купуват източни тютюни от Гърция и Турция чрез Торосян… Ясно ти е, нали?… Той е вече открил филиали на фирмата си в Кавала и Цариград.
— Ще го вземат дяволите… — гневно произнесе Борис.
— Аз ти казах, че е забавен!…
— Отивам си веднага.
— Не още. Чакай да се посмеем.
— На кого?
— На нашите дръвници, които след малко ще се разпенят в полза на немците… Сега всички са станали патриоти… Хитлер ще даде на България Беломорието, Македония, Протоците, Цариград… даже колонии!
Коен се разсмя изведнъж.
— Защо?… Невъзможно ли е?… — сухо попита Борис.
Евреинът го погледна учудено.
— Ти си умен човек, Морев!… — каза той. — Благодаря за услугите, които ми направиха твоите хора, и от сърце желая да ме заместиш в доставките на Немския папиросен концерн… Но позволи ми да ти кажа, че България отива към гибел.
Настъпи мълчание, в което се чуваше само гласът на Торосян. Арменецът обясняваше на гостите си как си е доставил ракията с четиридесет билки.
— Може би разсъждаваш субективно — произнесе Борис.
— Да, може би — каза търговецът.
— Идва ли Барутчиев при тебе? — внезапно попита Коен.
— Да. Тази сутрин.
— Е?… Какво?
— Постигнахме съгласие, но не зная доколко е искрен.
— Натискай го безпощадно — рече Коен. — Той е в ръцете ти.
Борис отпи от ракията с четиридесет билки. Тя му се стори противна.
— Боя се от Кршиванек — рече той.
— Кршиванек е обикновен мошеник от австрийската режия — небрежно произнесе Коен. — И немците рано или късно ще узнаят това. Но той може да стане много опасен, ако изтървете Лихтенфелд и Прайбиш.
— Лихтенфелд е вече изтърван — мрачно осведоми Борис.
— Видиш ли? — В гласа на търговеца трепна съчувствие. — Как е станало това?
— Предполагам, че Зара го е спечелила за Кршиванек.
— Но Зара, доколкото ми е известно, се мотае из немската легация и събира сведения за вас?
— Тя е любовница на Кршиванек — сухо каза Борис, — Научих това вчера.
Шушукането между Борис и Коен — те бяха седнали малко по-настрана от другите — обърна внимание на всички, но най-много на Торосян.
— Срещу кого заговаряте? — любопитно попита арменецът.
— Срещу коняка ти — високо отговори Коен. — Ракията е отвратителна.
— Тогава ще докарам бара до вас. Измъчен от любопитство, но с безобидно хилене, Торосян дотътра бара при тях.
— Искате ли да почнем? — попита той.
— Стига си приказвал и почни най-сетне! — каза някой.
Коен се намести удобно в креслото с вид на човек, който се готви да гледа представление, а Борис обиколи с поглед лицата на присъствуващите. Повечето бяха сурови, безчувствени лица. Две или три имаха толкова тъп и ограничен израз, щото Борис изпита необяснима омраза към тях и се попита какво всъщност беше помогнало на тия хора да се издигнат. Той се утеши с мисълта, че това бяха обикновени простаци, които печелеха случайно и щяха да се удавят бързо в предстоящата криза. Само лицата на Коен и на Барутчиев стария говореха за култура и широк ум. Торосян приличаше на ментарджия по панаирите, а върху лицата на всички останали прозираха издайнически липсата на комбинативни способности и наклонност към груби мошеничества.
Отегчен и малко уединен от другите, с восъчно лице и хлътнали очи, седеше Барутчиев старият. Шумът го бе изморил. По тялото му минаваха вълни от горещина, които се редуваха с обливане от студена пот, а тютюневият дим го дразнеше и задушаваше. Но той не искаше да помоли колегите си да не пушат, тъй като с това щеше да издаде влошаването на болестта си и да им позволи да злорадствуват. А той безспорно заслужаваше да е здрав и да бъде пръв между тях. Акциите на „Източни тютюни“, една банка, един вестник и цялата демократическа партия бяха в ръцете му. Той усещаше приближаването на кризата, но страдаше от безразличие и оставаше бездеен. В складовете му лежаха огромни количества непродаден тютюн. Боеше се от пътуването в чужбина, от напрежението на преговорите, от настинка, бронхит и бързо влошаване на болестта си. Някаква особена умора притъпяваше остротата на мисълта му и го караше да се залъгва, че спадането на цените не беше признак на криза, а само нервност след събитията в Германия.
Той имаше красиво лице с остър нос и тънки безкръвни устни. Приличаше на римски сенатор. Мъртвешката белота на ръцете му се очертаваше зловещо върху черния костюм, а очите му гледаха неподвижно и мрачно. Всичко у него изглеждаше мрачно. Дори самото начало на богатството му се губеше в мрачна легенда. Говореше се, че е подправил завещанието на чичо си. Но тая легенда почиваше върху измислици. Той бе получил наследството законно и го увеличи стократно чрез търговия. В характера му отначало не липсваше известно чувство за безвъзмездна обществена дейност. На младини той беше участвувал като четник в лявото крило на македонското революционно движение, след това стана кмет без заплата в родния си град и го изчисти от миазмите и тифуса, като прокара водопровод. Богатството му започна да расте бързо, когато заедно с покойния Спиридонов изнесе първите български тютюни в чужбина. Но колкото повече забогатяваше, толкова повече отпадаха силите му и характерът му ставаше по-мрачен и по-затворен. Общественото му чувство се изрази в грубо обсебване на демократическата партия за търговски цели, а младежкото му великодушие се превърна в алчност. Макар и с проядени дробове, той продължаваше да обикаля клоновете на фирмата си, слизаше в хладните подземия на складовете, обикаляше с кърпа на уста прашните салони за манипулация и дишаше напоения с отровни изпарения въздух на истифчийските помещения.
Сега той изглеждаше на върха на могъществото си, беше един от най-богатите хора в България и вестникът му направляваше общественото мнение. Лидерите на демократическата партия му се подчиняваха сляпо, а царят го викаше на коронни съвети. Но могъществото му всъщност беше започнало да залязва. Конците, с които управляваше властниците, се късаха, а „Никотиана“ и другите едри фирми го задушаваха. Сега той беше само стар, болен и грохнал човек, когото всички — дори близките му — чакаха да умре. Борис равнодушно отмести погледа си от посивялата му сенаторска фигура.
Чудна беше историята на Коен. Той имаше умни сини очи. Това бяха пак студените очи на грабител и хищник, но без високомерието на глупците, които седяха около него. Дълбоко в синевината им прозираше спокойното самодоволство на дух, посветен в тайната на парите. Издигането му вървеше по златната нишка на социалдемокрацията. Подробностите не бяха много ясни, но историята му можеше да се разкаже така: — през 1918 година еврейският социалдемократ Кнор беше изгонен от болшевиките и намери убежище в Германия. Вместо пари в джоба си Кнор носеше друго, много по-голямо богатство в главата си. След две години той стана собственик на малка фабричка за папироси, която откупи от някакви си братя Нилзен. Тогава социалдемократът Щреземан даде на социалдемократа Кнор правото да отчита бандерола от цигарите на фабриката си след продажбата им. Това бе сполучливо измислен безлихвен заем от държавната каса. Малката фабричка се наду, започна да расте като буйна плесен и да задушава или поглъща всички фабрики за папироси, които се опитваха да й съперничат. След още няколко години бившата фабрика на братя Нилзен се превърна в могъщ папиросен концерн, управляван от доктор Кнор. Тогава именно стана още едно събитие. Социалдемократът Кнор срещна на някакво събрание в Хамбург социалдемократа Коен и го натовари с доставката на тютюн от България. На какво се дължеше доверието? Гледайки умните насмешливи очи на Коен, Борис съзна, че социалдемокрацията беше нова форма на древното изкуство да се управлява светът чрез пари.