На другия край на салона, далеч от Барутчиев — понеже беше скаран с него, — седеше Чукурски. Трудно можеше да се намери по-неблагодарен човек. Преди двадесет години той беше постъпил във фирмата на Барутчиев като обикновен писар, след това стана счетоводител, после експерт и най-сетне генерален директор. Сега търгуваше самостоятелно. Егоизмът му стигаше до неблагоразумие. Всички знаеха, че той беше отказал да приеме на работа дори човека, който го беше пренесъл на гръб през границата, когато Стамболийски преследваше забогателите от войната. Знаеха също, че той беше напуснал „Източни тютюни“ в тежък момент — когато Барутчиев трябваше да се лекува в санаториум — и не отстъпи пред молбата на последния да управлява фирмата до завръщането му. Поради всичко това едва ли някой щеше да му се притече на помощ в случай на нужда. Той имаше ниска и пълна фигура, бе надут като пуяк и обикновено мълчеше. Притежаваше известни качества на търговец, но ходовете му бяха сковани от голяма предпазливост и скъперничество, а това го правеше безопасен. Борис небрежно го отмина с погледа си.
Зад Чукурски седеше Груев. Той беше простичък, но умен и схватлив мъж с кръгло червено лице. Неговата стихия бяха покупките в селата. Острите му очи следяха отдалеч разговора между Борис и Коен, мъчейки се да отгатнат съдържанието му по израза на лицата им. Но това не му се удаваше и любопитството го караше да се върти неспокойно в креслото си. Той беше започнал с поднасяне на ракия в кръчмата на баща си, мина през школата на дребни търговийки и най-после се залови с тютюн. Първата му голяма сделка свърши с фалит, който опропасти една банка с влогове на дребни спестители. Сега беше главен експерт и съдружник на Торосян. Практичният му и трезвен ум служеше като неоценима спирачка за горещото въображение на арменеца. Борис се сблъскваше с него обикновено през кампанията на покупките в селата. Честолюбието на Груев не отиваше по-далеч. Липсата на образование му пречеше да прави точни изчисления, отнемаше му възможността да излезе сам на международния пазар Той щеше да си остане винаги само една прибавка на Торосян.
Погледът на Борис продължаваше да скита разсеяно върху лицата на присъствуващите. Това бяха вече безинтересни, случайно забогатели типове, които не заслужаваха внимание. Оскъдният ум и дребнавостта щ пречеха да осъществят гешефти в голям мащаб. Алчността, с която бяха свикнали да чакат всяка година големи печалби, ги правеше сигурни жертви на кризата Всички виждаха спадането на цените, но не желаеха да продадат партидите си и красноречието на Торосян, който сега ги уверяваше в предстоящия опит на Франция да измъкне страната от лапите на немците засилваше твърдоглавието им. Те бяха късогледи глупци, които задръстваха пазара и за голямо удоволствие на Борис щяха да се удавят.
Когато събранието свърши, князете на тютюна бършеха гневно потните си зачервени лица.
Торосян изля водопади от красноречие, но слушателите му го удавиха с възраженията си. Празнословието не можа да победи глупостта. Предложението на Торосян да се образува фронт срещу Немския папиросен концерн пропадна. Ако французите искаха да спасят страната от монопола на немците, нека купуват. Но да се дразни единственият сериозен купувач в този момент — бе чиста лудост. Не, господата не желаеха да се обвързват, да рискуват, да мръднат от купищата на златото си, та ако ще и светът да се сгромолясаше върху тях!… Всички бяха уверени, че политическото съперничество между големите страни води само към повишаване на цените.
Но имаше дребни неща, върху които се съгласиха с Торосян. Всички изявиха готовност да въведат напролет тонгата.
VII глава
Когато Борис излезе от Торосян, шофьорът, предупреден по телефона, го чакаше с колата пред входа. Валеше сняг — тих, пухкав, на едри парцали — и бялата му пелена изпълваше минувачите с възбуда и радост. От зданието на Ректората излезе тълпа от студенти, които веднага започнаха да се бият с топки. Едно породисто куче, пуснато на свобода, изтича стремглаво по тротоара, спря се за миг и хукна обратно към прислужницата, която го беше извела на разходка.
Борис седна в колата. Сивите вълнени завески на прозорчетата бяха напоени с дъха на лаванда — парфюма на Мария. Над седалището стоеше прикрепено букетче от карамфили. Това бяха приятни следи. Мария ги оставяше нарочно, когато използуваше колата, за да напомня за себе си.
Снежинките се лепяха по стъклата на прозорчетата. Борис гледаше как се стопяваха и превръщаха в ситни капчици вода. Стана му приятно и леко. След това изведнъж, по силата на контраста, той си спомни за мрачните дни на първия сняг, когато се прибираше в къщи с продънени обувки и мокри крака. Учителят по латински беше тъй беден, щото купуваше обувки на синовете си само на две години веднъж, и първият сняг се посрещаше от семейството винаги с досада. Но сега всичко това се стори на Борис като полузабравен кошмарен сън. Сега той беше собственик на „Никотиана“.
Автомобилът стигна до хубавата му къща. Един слуга отвори бързо вратата на главния вход и Борис влезе в преддверието. Тази къща, съвсем нова и модерна, беше подарък от татко Пиер на младото семейство. Тя се намираше достатъчно далеч от къщата, в която остана да живее вдовицата му. Госпожа Спиридонова не можеше да прости още плебейския, чиновнически произход на зетя си.
От преддверието се виждаше вътрешността на първия етаж: обширен хол, трапезария, салон и зимна градина. Една извита дървена стълба, украсена с големи керамични вази и субтропични растения, водеше към втория етаж. Мария беше разигравала месеци наред архитекти и декоратори, докато нареди всичко в издържан модерен стил.
Борис изпита доволството, което го обземаше при всяко връщане в къщи. Колко хубав беше домът му!… Разкошът и модерните удобства се съчетаваха приятно с прави линии, с удължени четириъгълници в нежни багри. Вътрешността наподобяваше простото, но неповторимо и елегантно облекло на Мария. Борис си представи акварелното й, бледно и възгрозничко лице, слабото тяло и дългия, стегнат в кръста пеньоар от тежка розова коприна, с който ходеше из къщи. Обзе го слабо вълнение, което приличаше на нежност. Мария нито го отегчаваше с упреци, нито му пречеше в работата, нито му изневеряваше. Впрочем тя не беше красива и след омъжването й обожателите я забравиха изведнъж. Живееше уединено, вече почти не свиреше и може би страдаше от мисълта, че нямаше да има дете. Борис почувствува угризение. Той си спомняше за нея само когато се прибираше в къщи.
— Госпожица Зара е тук — съобщи слугата.
— Къде е? — бързо попита Борис.
— В малкото салонче.
— Добре.
Зара чакаше от половин час. Мария беше отказала Да я приеме горе. Между двете приятелки от колежа сега съществуваха само хладни, светски отношения. Борис се съблече бързо и влезе в малкото салонче в преддверието.
— Така — произнесе той вместо поздрав.
Зара хвърли ядосано стария брой от някакво английско списание, което прелистваше.
— Госпожата може да се държи по-учтиво — каза тя, почервеняла от гняв. — Не съм шивачката й да ме водят тук.
— Казвай! — сухо произнесе той.
Зара го погледна възмутено:
— Понякога и двамата ставате съвършени простаци… Маниачка и парвеню!
„Уличница“ — помисли Борис. Но се овладя и зачака. Лицето му беше станало неподвижно като мумия. Веждите на Зара трепнаха неспокойно.
— Какво значи това? — попита тя с променен глас.
— Нищо!… — Той се усмихна вероломно. — Мария е болна.
— Никак не ме е грижа за това!… — Зара бързо възстанови нахалството си. — Разглезените дами заболяват най-често от безделието и глупостта си.
„Същинска уличница“ — помисли пак Борис. Черните очи на Зара обхванаха злобно и тъжно прекрасната обстановка. Стори й се, че ако притежаваше всичко това, може би нямаше да бъде тъй подла. Но подлостта сега я изпълваше със злорадство.
— Какво ново? — попита Борис.
— Нищо особено!… Снощи бях на приема в легацията и фрау Тренделенбург ме представи на мъжа си. Говори прекрасно английски… Хайлборн очаква всеки момент да го отзоват, а Лихтенфелд е гамен и половина… Почвам да мисля, че тоя тип има нещо общо с Немския папиросен концерн.
— Така.
— Ти подозираш ли?
— Не.
Веждите на Зара Пак трепнаха неспокойно. За да го увери в своята искреност, тя каза нещо, върху което трябваше да мълчи:
— От половин година в легацията работи една чиновничка… Някоя си Дитрих. Хайлборн подозира, че е от тайната полиция на хитлеристите… Но е проста и глупава като тиква.
— А какъв е тоя Кршиванек?
Върху лицето на Зара се появи уплаха.
— Кршиванек ли?… Не, не зная!… Кршиванек!… Чакай, спомням си… Мисля, че е един австриец, който се опитва да получи немско поданство.
— Занимава ли се с тютюни?
— Не, не зная. Но мога да науча.
Настъпи мълчание, в което Зара се окопити.
— А твоите работи как отиват? — бързо попита тя — Научи ли нещо ново?
— Не — мрачно отговори Борис.
— Ами с Барутчиев докъде стигна?… Позволи ми да оправя вратовръзката ти… Така!… Той също беше на приема.
— Отказа да ми помогне.
— Но ти… — Зара се поколеба.
— Какво?
— Разчиташе много на него, нали?
— Кучка!… — внезапно изхриптя Борис. — За Кршиванек ли разузнаваш?
Зара побледня.
— Нищо не разбирам… Каква е тази глупост?
— Иди да му кажеш, че уличниците не вършат работа в търговията.
— Борис!…
— Махай се веднага оттука!…
— Това са клюки!… Виждала съм го само два пъти у Вагнер… Спомняш ли си го?… Представителя на анилинови бои?
— Махай се веднага оттука!…
— Изслушай ме!… Той наистина се опита да изкопчи нещо от мене, но не можа… Честна дума!…
— Напусни веднага къщата ми! — Гласът на Борис кипеше от гняв. — И още утре да освободиш апартамента, в който живееш!… Чуваш ли?
— Апартамента ли? — Зара настръхна. — Апартаментът е мой.
— Не. Не е твой.
— Какво говориш? Татко Пиер ми го подари.
— Не. Не ти го е подарил.
— Борис!… — В очите на Зара блесна пламък на истерия. Приличаше на уличница, на която отнемат спестените пари. — Какво искаш да кажеш?
— Ако не излезеш доброволно, ще те изхвърлим с полиция.
— Кой?… Ти и Мария ли?
— Акционерите на „Никотиана“.
— Но аз ще докажа, че апартаментът е мой! — Гласът на Зара прозвуча жадно и безпомощно. В очите й блеснаха сълзи. — Ще видиш!
— Нямаш крепостен акт.
— Ще го извадя.
— Той е изваден и е у мене.
Сълзите вече течеха по хубавите нежномургави бузи на Зара.
— Ти… вие с Мария… сте чудовища… Има съд.
— Съд ли… — Борис се изсмя жестоко. — Нима ще почнеш да доказваш по съдебен ред, че си била любовница на татко Пиер?
— Да!… — В гласа на Зара прозвуча мрачна решителност. — Ще изложа тъста ти… жена ти, на която бях приятелка.
— Жена ми няма нищо общо с любовниците на баща си — гневно изсъска Борис. — Но какво ще кажат за тебе… Представи си изумлението на фрау Тренделенбург, на Хайлборн, на всички почтени семейства, които посещаваш!… Да, води дело, ако искаш… Законът ще те изхвърли по-лесно.
Лицето на Зара се изкриви, устните й затрепераха. Никога опасността да пропадне, да бъде отритната от пиршеството на живота не я беше заплашвала тъй силно. И то тъкмо сега, когато бе наредила най-сетне живота си, когато я канеха и уважаваха навсякъде, когато с парите, които печелеше, можеше да играе ролята на независима жена от висшето общество… Колко глупава беше тази история с Кршиванек! Нима трябваше да се отказва от Борис срещу паница леща?… А той беше същински демон, не познаваше милост.
Зара се наведе и заплака тихо.
— Какво ще спечелиш? — хълцаше тя. — Защо е всичко това?
— Защото си мръсен червей — каза той. — Защото си неблагодарна и подла като всяка уличница… Очаквах да извършиш всичко Друго, но не и това.
— Борис!… — прошепна внезапно Зара.
Очите му се втренчиха студено в мокрото й разплакано лице.
— Борис!… — продължи тя с ободрен глас. — Чакай, остави ме да говоря… Аз мога да обърна всичко в твоя полза… Мога да ти кажа неща, с които да провалиш напълно Кршиванек…
— Гад!… И мислиш, че ще ти повярвам?
— Моля те, изслушай ме докрай!… — В очите на Зара се появи израз на просветление. — Фон Гайер и Прайбиш са отдавна тук… Живеят в една вила в Бояна и разучават сведенията за нашето стопанство, които им дава Тренделенбург… Лихтенфелд вече плува в наши води, но фон Гайер и Прайбиш упорствуват… И Кршиванек е решил да устрои на Прайбиш шантаж…
— Какъв шантаж?
— С жени… Той ще го фотографира, когато гуляе с жени, и ще изпрати снимките в Берлин… Най-малкото ще го заплаши с това.
— Кои ще бъдат тия жени?
— Едната съм аз… Разбираш, нали?
Гласът на Зара бе станал тих. Той звучеше тъжно, почти горчиво.
— Така!… — ехидно произнесе Борис.
Той запали цигара и седна на едно кресло. Умът му почна да работи като сметачна машина. Зара използува момента да се напудри и заличи следите от сълзите си. Борис не беше възмутен, а само смаян от глупостта! и детинския похват на Кршиванек. И ако последният действително се опиташе да направи това, провалянето му щеше да бъде катастрофално.
Когато Борис повдигна глава, Зара вече се беше напудрила.
— Аз съм готова на всичко, което искаш — заяви тя тихо.
— Добре. Ако действуваш умело, ще получиш крепостния акт и установеното възнаграждение през тази година… Но ако изиграеш нова подлост и Кршиванек не предприеме нищо, няма да си намериш място в София… Разбираш ли ме?
— Да… — някак отчаяно произнесе Зара. — Какво трябва да правя?
— Ще вършиш всичко, което ти каже Кршиванек Останалото е моя работа… Върви си сега!…
Той я изпрати до вратата на главния вход, след това отиде при телефона и се свърза с Барутчиев.
Гласът на Борис беше рязък, сякаш даваше заповед.
— Искам да ми уредите веднага лична среща с фон Гайер… Можете да присъствувате и вие.
— Добре — отговори Барутчиев. — Аз се канех да му говоря вече за вас.
Борис остави слушалката и бавно тръгна по стълбите за втория етаж. Сега той не мислеше нито за Кршиванек и Зара, нито за фон Гайер, Прайбиш и Лихтенфелд. Съзнанието му беше обхванато само от това, че „Никотиана“ можеше да доставя на Немския папиросен концерн годишно десет или дванадесет милиона килограма тютюн, че той можеше да стане най-богатият човек в България, много по-богат от татко Пиер и туберкулозния Барутчиев. А после?… После върху хоризонта на мечтите му се очерта новият величествен етап. Той щеше да основе филиали в чужбина, да командува банки, да стане търговец от европейски, от световен мащаб.
Но изведнъж той се спря.
При последното стъпало, облегната с ръка върху лъскавата ограда на стълбата, стоеше Мария. Очите й следяха бавно изкачването на Борис. Когато той се изравни с нея и се наведе да я целуне, погледът й остана все така втренчен, сякаш в личността му беше открила нещо ново и неочаквано, което я поразяваше. Тя дори направи леко усилие да се изтръгне от прегръдката му. И тогава Борис разбра изведнъж, че Мария беше чула разговора му със Зара. Бледосивите й очи го гледаха неподвижно, с някаква странна вцепененост.
— Нима ще вземеш участие във всичко това? — по-пита тя глухо.
— В кое?… В глупостите на Зара и Кршиванек ли? Просто ги оставям да вършат, каквото са намислили… В търговията не мога да се грижа за морала на другите.
— Но това не е търговия!… Това е шантаж! — произнесе тя тихо.
— Нямам нищо общо с него.
— А се готвиш да го използуваш. Дори насърчи Зара с обещание за подаръци, вместо да го предотвратиш.
— Добре… — засмя се Борис. — Откъде знаеш, че няма да го предотвратя навреме?
— Но само защото имаш изгода от това… След като тикна една покварена жена към още по-голямо падение… след като се унижи да преговаряш с нея… като се изравни с Кршиванек.
Гласът на Мария се задуши от негодуване.
— Когато се боря с подлеци, не мога да избирам средствата.
— Не се ли гнусиш от калта им?
— Уличната кал може да опръска всекиго.
— Борис!… — гласът на Мария стана отпуснат и тъжен — Татко имаше хиляди недостатъци, но не постъпваше така… Не съзнаваш ли, че Зара става подла, защото животът я поставя в безизходност? Не падаш ли по-ниско от нея, когато използуваш това?