Но той не виждаше никакъв изход от положението и считаше „Никотиана“ и Джони за свои благодетели.
Стоичко сви цигара, изтри влажния си нос в ръкава на кожуха си и кротко отиде при печката за огън Фитилчето и двамата непознати прекратиха веднага тихия си разговор Стоичко се наведе, запали цигарата от един въглен и отново седна на мястото си. Червенокосият изгледа съчувствено дребната му парцалива фигура.
— Разправяш, че нямало почва за работа — полугласно каза червенокосият. — Този кулак ли е?.
— Опитай се да го убедиш ти — с тих смях отвърна Фитилчето.
— Искаш ли? — троснато попита момчето с тъмните очи.
Върху лицето на Фитилчето се появи израз на тревога.
— Тихо, не вършете глупости!… — намръщено прошепна той. — Кръчмарят подслушва и ще съобщи на кмета.
— Какво от това?… Ти искаш да работиш без никакъв риск.
Тогава защо ни покани в кръчмата?…
— Защото идването ви у дома щеше да събуди по-голямо подозрение… Следят ме.
Настъпи мълчание, в което червенокосият изпи остатъка от ракията си. Фитилчето викна към Джони за втора поръчка, но непознатите отказаха.
— Време е да тръгваме — рече момчето.
— Как, сега ли?… — смаяно попита Фитилчето.
— Студено ли ти е?
— Къде ще вървим по тъмно?… В околностите са се появили вълци.
— Е, та що?
Касиерът на кооперацията срещна тъмните пламтящи очи на момчето и наведе глава смутено.
— Ние можем да отидем сами — хладно забеляза червенокосият.
— Разбира се — веднага потвърди Фитилчето. — Така е по-добре и за вас… Инак ще събудим подозрение.
— Не!… И ти ще дойдеш — упорито и гневно произнесе момчето.
— Но утре е Бъдни вечер — почна да мънка Фитилчето. — Заклахме прасето… Имам работа в къщи.
— Слушай!… Искаме да ни свържеш с другарите в Шишманово. Ще го направиш ли?
Гласът на момчето прозвуча властно и Фитилчето се съгласи.
— Добре — рече той. — Отивам да се облека.
— Времето ни е скъпо — предупреди червенокосият. Касиерът на кооперацията взе бастуна си, загърна се в шалчето си и излезе навън.
— Почва да ме безпокои — тихо произнесе Стефан.
— Работата в селата е винаги трудна — замислено отвърна Макс.
— Вие какви сте? — любезно попита Джони след излизането на Фитилчето. — Не съм ви виждал досега.
— Инспектор от Земеделската банка — отвърна Макс.
— Какво ви води насам?
— Пътуваме служебно.
— Да не е нещо по тютюневата кооперация, а?… — клюкарски намекна Джони.
— Да!… Не я бива вашата кооперация… Няма опитни и честни ръководители.
— Всички са айдуци!… — с неочаквана язвителност се намеси Стоичко Данкин.
— Какво?… И ти ли изгоря? — попита Макс.
— Не, не съм!… Да не ми е чавка изпила ума? Аз никога не давам тютюна си на кооперацията… Казвам за другите.
Стоичко Данкин знаеше, че изявления от този род се харесваха на Джони и дори заслужаваха едно шишенце ракия. Той погледна кръчмаря, но последният, погълнат от непознатите, не забеляза отровната стрела, отправена към кооперацията.
— Ти на кого продаваш? — попита Стефан.
— На „Никотиана.“
— Познава се по кръпките на потурите ти.
Джони се намръщи, а Стоичко Данкин почервеня от срам и неволно сви бедра, за да скрие белега на нищетата си.
— Гледай си работата, момче — злобно произнесе Стоичко. — И фирмите не са цвете, но поне не завличат всичко.
— А кооперацията?
— Кооперацията завлече две реколти и плати по десет на сто на баламите… Това е кярът от нея.
Стоичко Данкин пак погледна към кръчмаря. Но дори при тия думи Джони, скъперник по природа, не се сети да го почерпи с ракия. Стоичко замълча и помисли злобно: „Пинтия си, сине майчин!… Като лихварина от града, който продаде нивата на баща ми.“
— Вината е ваша — каза Стефан. — Защо талпите в управителния съвет агенти на фирмите?
— Удави сме — саркастично отвърна Стоичко Данкин. — Откъде да знаем кой е агент и кой не?
— Аз ще ви кажа — рече Стефан. — Колко ниви има председателят на кооперацията ви?
— Една при гробищата!… — нарочно почна да изброява Стоичко Данкин, като хвърли отмъстителен поглед към Джони.
— Друга при Белия вир… Две при воденицата… Всичко четири.
— Видиш ли?… И от тях е събрал към пет хиляди килограма тютюн.
— Не се знае колко, но максулът му е голям — потвърди Стоичко Данкин.
— Е, добре!… А знаете ли колко е внесъл в кооперацията?
— Колко? — мрачно попита Джони.
— Само осемстотин килограма!… Само шкартото, което фирмите купуват по осем или десет лева… Останалият тютюн е в складовете на „Никотиана.“
— Това са приказки — каза Джони.
— Не, не са приказки. Чиста истина.
— Откъде знаете?
— Знаем от банката.
Джони не успя да възрази. В кръчмата влезе Фитилчето. Той бе облякъл бричове и къса кожена шуба. Макс погледна часовника си. Стори му се, че касиерът на кооперацията се беше забавил повече, от колкото трябваше, за да се преоблече вкъщи.
— Тръгваме ли? — попита Фитилчето, като плати ракиите.
Макс и Стефан се изправиха.
— Има ли вълци към Малиново? — високо произнесе евреинът, искайки да заблуди Джони за посоката, в която отиваха.
— Натам няма, но по Твърдишката кория са се появили — отговори кръчмарят.
Той погледна непознатите изпитателно, мъчейки се да запомни лицата им. Те му се струваха все по-неприятни и подозрителни. Палтата им бяха много оръфани, за да бъдат инспектори.
През последните години Джони беше спечелил много пари, но загуби спокойствието си.
— Познаваш ли ги? — попита той, когато непознатите излязоха.
— Не — отговори Стоичко Данкин.
— Иди виж дали кметът е у дома си.
— Няма го. Отиде в града.
Джони се замисли. Непознатите приличаха много на типовете, с които Фитилчето дружеше едно време, преди да се ожени за чорбаджийската щерка от съседното село. А всеки знаеше, че Фитилчето беше комунист, макар сега да разправяше тайно пред първенците, че е приятел на властта. Защо тримата влязоха в кръчмата? Очевидно, за да я огледат предварително. Току виж нощеска пламнал огън от всички страни. Или хвърлят бомба през прозореца!… Или му теглят куршума от засада!… Тревожните мисли бързо нахлуваха в главата на Джони. Той изпадаше често в пристъпи на болезнения страх, който го измъчваше по цели дни. Това беше страх на доносчик, който издаваше комунистите, страх на лъжец, който подбиваше цените на тютюна, страх на грабител, който даваше пари под лихва, страх на изнудвач, който принуждаваше селяните да продават тютюна си на „Никотиана.“ От много неща имаше да се страхува Джони и мисълта за двамата непознати, които излязоха с Фитилчето, го разстрои внезапно Още довечера трябваше да отиде при кмета и да му съобщи за съмнителното поведение на касиера на кооперацията. Но Джони знаеше, че кметът щеше да се изсмее на подозрението му. Кучи син беше тоя кмет!… Не си гледаше работата, а само закачаше булките. За да се успокои малко, Джони напълни едно шишенце с ракия и го изпи наведнъж.
— Наздраве, Джоне!… — жално произнесе Стоичко Данкин.
Джони се стресна. Парцаливата фигурка на съселянина му, която чезнеше в синия здрач до джамлъка, се свърза с представата му за двамата непознати. Джони съзна веднага, че това беше безсмислица, но все пак не можа да преодолее изведнъж мигновеното и нелепо чувство на страх от Стоичко Данкин.
— Ти какво, бе?… Още ли си тука? Докога ще киснеш?
— Чакам за брашно — рече Стоичко.
Няма брашно.
Стоичко Данкин го награди с една сочна псувня, която между жителите на Средорек служеше като увод за близък и приятелски разговор. На Джони дойде на ум, че нямаше да бъде зле, ако запазеше добри отношения поне със Стоичко Данкин.
— Ти какво се беше раздрънкал за кооперацията? — внезапно попита той. — Искаше да ти затворя устата с ракия, нали?
— Их, Джоне!… — ухили се гузно Стоичко Данкин.
— Каква си ми лисица!… — произнесе Джони, като поклати заканително глава. — Колко брашно искаш?
— Дай там десетина оки да не реват децата.
— Имаш да ми даваш вече над пет хиляди.
— Ще ти ги върна, като продам тютюна. Завлякъл ли съм те досега?…
— Искам помощта.
Стоичко Данкин знаеше, че това беше само заплаха, ухили се и махна с ръка.
— Не давам полица.
— Тогава няма брашно.
— Е, аз пък ще продам тютюна на братя Фернандес — каза. Стоичко Данкин.
Но и Джони знаеше, че това също беше само заплаха. Стоичко Данкин никога нямаше да продаде тютюна си на братя Фернандес, нито на коя да е друга фирма, защото после нямаше кой да му дава брашно на вересия през зимата. Той беше единственият човек, на когото Джони, в името на бойното другарство от фронта, не се решаваше да отнеме имота чрез полица. Впрочем Стоичко Данкин притежаваше само една колиба и нива от три декара. От друга страна, Джони компенсираше великодушието си с произволно изчисляване на лихвата.
Той отключи вратичката между кръчмата и бакалницата. Двамата приятели влязоха в тясното помещение. Стоичко Данкин усети опияняващия дъх от недостъпни бакалски стоки. Тук имаше кашкавал, маслини и солен паламуд, който изпълни устата му със слюнка. Но това бяха все неща, които можеха да си позволяват само чорбаджиите на селото и Баташки, когато последният идваше да купува тютюн. Стоичко Данкин измъкна от пояса си една вехта, вмирисана на чубрица торба. Джони я напълни с брашно, претегли я на кантара и грижливо прибави в тефтера си стойността на брашното към пасива на длъжника. Върху сипаничавото лице на Стоичко Данкин се появи една щастлива усмивка.
— Шмекер!… — снизходително произнесе Джони, като отряза великодушно и едно парче кашкавал. — На, за децата!…
Давайки брашното, Джони почувства внезапно облекчение от страховете си. Ведрата усмивка на Стоичко Данкин му спомни годините от фронта. Тогава смъртта вилнееше около тях, англичаните засипваха позицията с ураган от снаряди, а после атакуваха в гъсти редици, но след сражението Джони заспиваше спокойно и не се боеше от нищо. Тогава той нямаше ни пари, ни голям имот, ни кръчма и бакалница, но на душата му беше леко и подобно на хилядите други войници, чакаше с копнеж деня, в който щеше да се върне отново в селото си, да види жена си и децата си. Ех, че хубави бяха тия години!… Джони не съзна, че това, което му липсваше сега, беше спокойствието.
Когато се върнаха в кръчмата, той напълни съвсем неочаквано две шишенца и тикна едното пред приятеля си.
— На, къркай, дяволе!… — рече той.
— Наздраве!… Да са живи децата ти — отвърна Стоичко Данкин и грапавото му лице се набръчка като увехнала ряпа от усмивката му.
Двамата приятели се чукнаха и с бавни глътки изпиха ракията. Джони отново напълни шишенцата. Спомените от миналото нахлуваха в съзнанието му, ставаха все по-ярки и сладостни. Той си спомни ония дни, когато след демобилизацията се връщаха със Стоичко Данкин към родното село. Двамата говореха възбудено и жизнерадостно, а слънцето грееше по изгорялото поле и всяка измината крачка ги приближаваше към жените и децата им. Страшната война и лишенията не бяха разстроили нервите им. Наистина Джони бе заболял от ревматизъм, а Стоичко — от малария, но родният въздух щеше да ги възстанови, както слънцето и сокът на земята изправят повалените фиданки. Войната беше отминала за тях като лятна буря.
Докато Джони плуваше в спомените за отлетелия си душевен мир, силната ракия се разливаше по жилите на Стоичко Данкин, като изпълваше цялото му същество с отмора и блаженство. Сега Стоичко беше забравил напълно и умрелия кон, и клетвите на жена си, и хленченето на децата си в тъмната и студена колиба. Той беше забравил също и кърпените си потури, и ниските цени на тютюна, и безмилостното шкарто, и веригите на дълга за газта и брашното, с които го беше оковал най-добрият му приятел Джони. Сега той беше щастлив, защото имаше десетина оки брашно за децата си и пиеше ракия. И всред това щастие той съзна изведнъж, че ако имаше и един кон, с който да прекарва дърва в града, не би желал нищо повече. Дали Джони след продажбата на тютюна нямаше да се съгласи да не прибере както винаги цялата сума за себе си, а да отсрочи плащането на половината от борча за после? В такъв случай Стоичко можеше да си купи кон!… Това беше внезапна и парлива мисъл, която завладя съзнанието му изведнъж.
— Джоне!… — каза той небрежно, вземайки, уж без да съзнава, една цигара от кутията на приятеля си. — А тютюнът как е?… Какво се говори за покупките?
Думата „покупки“ накара Джони да излезе изведнъж от сладостния свят на спомените си. Бледото му лице се изпъна и удължи, а очите му пламнаха алчно. Мракът отново беше нахлул в душата му.
— Добре, че ме сети!… Слушай!… Покупките почват на Божич!
— Как на Божич?… — изумено попита Стоичко Данкин.
— Ей така, на Божич… — повтори Джони. — Що от това?… Чорбаджиите са решили да почнат на десети, но нашият ще ги изиграе и ще пипне пак най-хубавия тютюн. Добре намислено, а?… Слушай сега, дяволе!… На тебе тая година с Баташки ще дадеме добра цена, ама на всички ще разправяш, че си продал тютюна си с тридесет лева по-долу та да почнем с евтино кайме… Разбра ли?… Ще има и за кон.
Стоичко Данкин покорно кимна с глава. Той получаваше заповед да лъже редовно, всяка година. Но сега се смути. Дори възможността да купи кон не го зарадва толкова, колкото очакваше. В съзнанието му се пробуди усещане, че Джони искаше нещо нередно. Това беше смътен, морален рефлекс, който у Стоичко Данкин взе формата на религиозен страх.
— Джоне!… — рече той. — Да лъжа хората навръх Божич… Аман, грешно е, братко…
— Голтак!… — презрително изруга кръчмарят. — Улав си се родил и улав ще си останеш… Слушай, да не изтървеш езика си?… После няма да видиш ни грам брашно.
Макс, Стефан и Фитилчето излязоха от кръчмата, загърнаха се в палтата си и тръгнаха надолу по течението на реката към края на селото. Върху ясното небе светеше луна. Не духаше вятър, но мразът беше силен и затрудняваше дишането. Схлупените къщурки се гушеха в снега, скован от студ. Над селото висеше меланхолична, ледена тишина. Само тук-там упорито лаеха кучета или скърцаха тъжно веригите на кладенец. На запад все още светеше червеникаво сияние, върху което се очертаваше камбанарията на черквата и голите замръзнали силуети на тополите около нея. Тримата вървяха един зад друг и газеха дълбокия синкав сняг. Когато стигнаха до площада пред общината, Макс внезапно зави надясно и поведе другарите си към недовършеното училище. Тухлените му, неизмазани и лишени от покрив стени стърчаха печално в снега и сякаш оплакваха мършавия бюджет на общината.
— Къде оставихте двуколката? — попита Фитилчето.
— У Динко — отвьрна Макс.
— Хм!…
— Какво?
— Динко ме съмнява малко — процеди Фитилчето.
— Защо те съмнява? — ядосано избухна Стефан.
Подобно на Макс, и той беше забелязал дългото бавене на Фитилчето след излизането му от кръчмата. Без да помисли нещо определено, това го беше раздразнило, а глупавият намек за Динко превърна раздразнението му в гняв.
Фитилчето не отговори.
— Защо те съмнява? — повторно полита Стефан.
— Тъй!… Все в общината кисне.
— Кисне, но събира сведения и върши работа… А ти дори за акцията против шкартото нищо не си направил.
— По-тихо!… — предупреди Макс. — Приказките после.
Тримата влязоха в малък селски двор, ограден с плет. В дъното му светеше прозорче на ниска къщурка. Срещу нея имаше обор, а до него — стряха. От затвореното с решетка прозорче на обора лъхаше топла и влажна миризма на тор. Под стряхата се намираха малка копа сено, дърва за горене и една разпрегната двуколка.
Стефан нагази в снега, отиде при прозорчето и без да сваля ръкавицата си, чукна три пъти върху него. Вратата се отвори и на прага й се показа едрата фигура на Динко. Той носеше тъмнокафява фланелка, кожухче без ръкави и панталони от селски шаяк. Лицето му беше обраснало с гъста руса брада, небръсната от няколко дни. Той отвърна хладно на поздрава на Фитилчето, после влезе мълчаливо в обора и изведе от там един хубав, загладен кон.