— Бре… — почна да се чуди Фитилчето. — От къде намерихте тоя кон?
Никой не отговори на въпроса му. Настъпи тягостно мълчание. Фитилчето се престори, че не го забелязва, и нахално почна да си подсвирква някаква песен, като оглеждаше коня под лунната светлина и се мъчеше да запомни отличителните му белези. Динко изтегли двуколката в средата на двора. Стефан и Фитилчето останаха под стряхата и запалиха цигара, а Макс отиде да помага при впрягането на коня.
— С вас ли ще дойде? — тихо попита Динко.
— Да — отговори Макс. — Не искаше, но ние настояхме.
— Не му позволявайте да се отделя… Искате ли да ви придружа?
— Няма нужда да се излагаме и тримата. Ти гледай да свършиш работа тук. Аз ще направя събрание в Шишманово, а Стефан ще инструктира отговорните другари в Митровци. Ако сполучим да подготвим и протестната акция срещу шкартото, успехът на стачката е сигурен.
— Какво ще правим с Фитилчето?
— Няма да му възлагаме повече нищо и ще го заплашим да мълчи.
— Само това ли? — разочаровано полита Динко.
— А ти какво искаш? остро произнесе Макс.
— Да му строша някоя вечер врата.
— Мисли му, ако посмееш!…
Динко гневно нахлузи юздата върху главата на коня. Стори му се, че другарите от града пипаха хлабаво. „Интелигентски глупости“ — помисли той, като забрави, че самия той бе вече интелигент.
— Динко — прошепна Макс.
— Какво?
— Ние трябва да водим борбата неумолимо, но един истински комунист посяга върху човешки живот само когато няма друг изход.
— Той ще ни издаде — тихо изръмжа Динко. — Може би го е направил вече.
— Не сме уверени в това.
— А каква полза, ако се уверим, след като стане провал?
— Тогава нашите другари ще го съдят.
Динко не отговори. Той отиде от другата страна на коня и стегна чевръсто ремъците на стьрчишката, които Макс беше закопчал хлабаво.
Макс, Стефан и Фитилчето се качиха в двуколката.
След лъкатушенето по кривите селски улици те излязоха на шосето за Шишманово. Конят понесе двуколката в равен тръс. Около тях се простираше безмълвно и пусто снежно поле. Само коловозите по снега и двата реда тополи показваха посоката на шосето. В далечината, под лунната светлина, в прозрачния и леден въздух се очертаваше билото на хълмовете, конто трябваше да прехвърлят, за да стигнат в Шишманово.
— Няма жива душа — недоволно произнесе Фитилчето.
— Страх ли те е? — попита Стефан.
— Само от вълци.
— Не се бой. Носим пистолети.
Фитилчето изпита смътна тревога. Стори му се, че Стефан говореше малко натъртено Той извърна лицето си първо към Макс, а после към Стефан. Евреинът държеше поводите на коня и гледаше право пред себе си. Лицето му бе спокойно, но изглеждаше някак зловещо. То бе обрасло с гъсти червеникави косми и се люлееше равномерно от друсането на двуколката.
В ъгъла на устните му стърчеше угаснала цигара. Младежкото и свежо лице на Стефан, напротив, беше красиво, но в израза му имаше подигравателна враждебност.
— Какво има? — попита той, като срещна погледа на Фитилчето.
— Нищо!… — произнесе касиерът на кооперацията, сякаш искаше да се окуражи сам. — Ще стигнем скоро… Ей къде е!
— Ще стигнем и ще продължим — каза Стефан.
— Как!… — възкликна Фитилчето.
— Рекох, че ще оставим Макс при другарите в Шишманово, а ние ще продължим до Митровци.
— Но защо съм ти аз?
— Ей така. За компания.
— Ти си луд!… дърво и камък се пукат от студ, а ние ще минаваме дефилето.
— В такова време комунистите пътуват най-безопасно — рече Макс.
Той се изсмя тихо.
— Но аз не познавам никого в Митровци!… — В гласа на Фитилчето прозвуча паника. — Каква нужда има от мене там?
— Ще потърсим Цветана. Сега Университетът е във ваканция и тя сигурно се е прибрала на село… Просто ще ме свържеш с нея.
Касиерът се замисли.
— Слушайте!… — каза той след малко. — Аз не мога да отида в Митровци… Едно време се занасях по Цветана. Неудобно, нали?
— Това е без значение.
— И после, болен съм!… — глупаво допълни Фитилчето.
— Истина ви казвам!… Оня ден клах прасето… Настинах.
— Стига си манкирал!… — остро произнесе Стефан.
Касиерът изведнъж съзна глупостта си, но прие вид на обиден човек.
— Какво значи това? — оскърбено попита той.
— Значи преди всичко да не ни считаш за глупци. Разбра ли?
Фитилчето почна да трепери.
— Къде отиде, след като излезе от кръчмата? — внезапно попита Макс.
Дъхът на Фигнлчето пресъхна. В съзнанието му изплува ужасната мисъл, че другарите му носеха оръжие.
— Къде!… Вкъщи!… — обясни той с променен от уплаха глас.
Макс и Стефан не отговориха. Дъхът на касиера пресекна отново. Все пак той намери сила и произнесе задавено:
— Вие… се съмнявате в мене?
Настъпи мълчание.
— Защо трепериш? — мрачно попита Макс.
Мисълта на Фитилчето се напрегна до крайност. Цялото му тяло трепереше, а зъбите му изтракаха. И тогава изведнъж той намери спасителната мисъл.
— Боя се от вас… — призна той. — Вие сте недоволни от мене и може…
— Може какво…
— Да ме пречукате.
Пак настъпи мълчание. Зъбите на касиера изтракаха отново.
— Глупак!… — рече най-после Макс. — Ако не вършиш подлости, няма да те закачаме.
Фитилчето отдъхна. Опасността беше преминала. Значи само подозираха, но не знаеха нищо. Обзе го самоувереност.
— От що сте недоволни? — горчиво попита той.
— От поведението ти — натъртено и строго произнесе Макс. — От бездействието, от страхливостта, от манкирането ти… Ти не си никакъв комунист.
— Следят ме… — почна да се оправдава Фитилчето.
— Мълчи!… — прекъсна го Стефан. — Следят те!… Кого не следят сега?
— Миналата година без малко щяха да ме арестуват…
— А Макс е осъждан и лежал в затвора.
— Ще се поправя… — виновно измънка касиерът. — Дайте ми време… Не ме плашете… Моля ви се!
— Размисли добре!… — сухо произнесе евреинът. — Имаш възможност да се оттеглиш настрана, без да вършиш глупости… Засега ти казваме толкова.
Бяха стигнали до мястото, от което шосето започваше да се катери по хълма, образувайки серпентини. Макс спря коня. Стефан скочи от двуколката, загърна грижливо животното с дебелия чул, отчупи от ноздрите му ледени висулки и запали цигара. Луната се беше издигнала високо. Сега тя светеше по-ярко и наоколо сред потискащата ледена тишина се простираше безкрайният саван на снега, върху който голите клони на дърветата и храстите хвърляха зловещи сенки. След като животното почина няколко минути, Стефан прибра чула и се качи в двуколката. Потеглиха бавно по стръмнината. Замръзналите главини на колелата скърцаха тихо.
Изведнъж конят изцвили неспокойно, като насочи ушите си напред. Едва доловимо някъде далеч, може би през хълмовете, долетя проточен и тъжен звук Той наподобяваше ридание на възрастен мъж, а след тава изтъня постепенно като плач на дете.
— Вълци!… — задавено произнесе Фнтилчето. — Връщайте веднага назад!…
Макс се засмя. Стефан откачи спокойно от пояса си един маузеров пистолет и го пъхна във външния джоб на палтото си.
Зъбите на касиера почнаха да тракат отново.
— Въздушното течение е срещу нас — каза евреинът, за да го успокои. — Няма да ни усетят.
— Връщай!… Връщай!… — истерично закрещя Фитилчето. — Връщай, докато сме още в полето… Аз съм израснал на село. Знаете ли как нападат вълците в такова време?
— Знаем сухо отговори Стефан.
Касиерът забеляза с ужас, че дори безстрашните лица на спътниците му се бяха изопнали мрачно. Макс изплю угасналата цигара, стисна устните си и шибна нервно коня. Животното забърза с ускорен ход нагоре. Ушите му продължаваха да бъдат насочени тревожно напред.
Зловещото виене долетя отново все тъй наситено с мъката на глада, с печал и жестокост. Конят изцвили повторно и забави крачките си, сякаш се колебаеше дали да върви напред. Макс улови поводите само с едната ръка, а с другата извади пистолета си и няколко пачки с патрони. Фитилчето се разскача отчаяно. Той улови единия от поводите и почна да го дърпа силно. Конят направи внезапен завой към канавката на шосето.
— Внимавай, глупак!… — сърдито извика Макс. — Ще обърнеш двуколката.
Стефан хвана бързо поводите, за да даде възможност на евреина да приготви пистолета си.
— Вие сте луди!… — почна да крещи касиерът. — Вълците са от другата страна на хълма и ще ни усетят тъкмо на билото… През такива нощи те се събират на глутници и се хвърлят наведнъж… Ще убиете два, най-много три… Ами другите?… Конят ще хукне подплашен надолу по стръмнината и ще ни разбие в някоя скала… дори огризаните ни кости няма да намерят после… Отиде ми животецът, майчице!… Връщайте назад!… Назад!…
Гласът на Фитилчето кънтеше отчаяно в безмълвната ледена шир.
— Млъкни, диване! — извика Стефан, като го удари сурово с лакътя на ръката си. Ако тебе те е страх ние трябва да свършим работа.
Ударът накара касиера да дойде малко на себе си. Но лицето му беше разкривено, а изцъклените му очи гледаха с тъп ужас. Конят изкачваше бавно стръмнината. Виенето не се чу повече. От лявата страна на шосето се издигаха високи, отвесно изсечени скали, а от дясната — белият простор на равнината.
Фитилчето млъкна и почна да мисли безнадеждно за дългия път, който трябваше да изминат през лабиринта от хълмовете, докато стигнат до Шишманово. После мисълта му се върна вкъщи. Той имаше млада пълничка жена, която бе взел от съседното село и която му донесе зестра дванадесет декара овощни градини. Притежаваше и прасе, което бяха заклали преди няколко дни. Фитилчето сам осоли филето и помогна на жена си да направи суджуци. Имаше и хубаво червено вино в избата си, а тази вечер се готвеха да ядат пържоли… Представата за всичко това изпълни касиера с отвращение към партията и другарите му. Веднъж да се отърве от тях!…Но след малко мисълта му се върна от ново към вълците. Сега те му се струваха по-опасни от всичко останало и в главата му се въртяха представи от страшни разкази, които бе слушал в детинството си.
Конят теглеше с мъка двуколката нагоре. За да облекчи товара му, Стефан слезе и тръгна пеш. Така вървяха около половин час, докато най-сетне приближиха билото на хълма. Но оставаха още няколко хълма н няколко впадини, които трябваше да превалят, за да стигнат до Шишманово.
Изведнъж виенето на вълците се чу отново, все още далечно, но много по-ясно отпреди. После към него се прибави още едно и още едно… А когато изтъня и се превърна в болезнен плач, към него се присъедини и воят на други вълци. Всичко това долетя с поразителна отчетливост в безмълвната ледена нощ.
Фитилчето замря от ужас.
— Качи се в двуколката — каза евреинът на Стефан.
— Още са далече — отговори младежът.
Мрачният хор на гладните зверове почна отново и продължи около две минути. Стефан се качи в двуколката. Конят запръхтя и тръгна по-бързо, като от време на време цвилеше късо и нервно.
— Три… четири… — почна да ги брои касиерът с прегракнал глас. — Повече са!…
— Нищо подобно — отвърна Макс. Най-много два. Не ехото повтаря воя им и затова изглеждат повече… Дръж поводите!
Касиерът улови поводите. Ръцете му трепереха.
— Задържай колкото можеш коня, за да не се подплаши, а ние ще стреляме.
Бяха стигнали до билото на хълма. Надолу се простираше дълбока падина, зад която следваха други, по-високи хълмове — пусти ледени и покрити със сняг. Повървяха още малко.
— Ей!… — внезапно извика един детски глас. Не се виждаше никакъв човек. Макс и Стефан веднага забравиха вълците и стиснаха пистолетите си.
— Ей!… — отвърна Стефан. — Къде си?
— Тук на дървото! — отвърна гласът.
Тримата забелязаха изведнъж едно малко дърво на двадесетина крачки от канавката на шосето. Сред клоните му тъмнееше човешка фигура.
— Какво правиш там? — извика Стефан.
— Има вълци!… Не ги ли чувате?
— Ти ще замръзнеш там, бе!… — рече Макс. — Ела при нас!
— Аз замръзнах вече — немощно отговори момчето. — И не мога да сляза сам… Помогнете!…
Стефан се приготви да скочи от двуколката, но Макс го задържа.
— Кой си ти, бе?… — сурово попита евреинът.
— Момчето на Стоичко Данкин от Средорек… Ей, Стефане!… Не ме ли познаваш?… Ротфроит!…
— Браво бе, малчуган!… — отвърна Стефан. — Познахте… Ти се казваше Стойне, нали?
— Същият!… — отговори момчето. — дето хвърлих позиви на първи май в учителската стая…
— Не дрънкай много какво Си вършил.
Стойне се раздвижи между клоните, но после изведнъж падна като труп от дървото и остана да лежи неподвижно върху снега. Макс и Стефан съзнаха веднага, че ръцете на момчето трябва да бяха вкочанели от студ.
Зловещото и далечно виене на вълците прозвуча отново, после заглъхна неочаквано. Свръхчувствителното им обоняние беше усетило плячката. Глутницата се приближаваше и вероятно преминаваше някаква гънка на местността. Нямаше време за губене. Стефан и Макс скочиха от двуколката и се затичаха бързо към падналото момче. Стойне се мъчеше да се изправи, но вдървените му крака не можеха да го удържат. Той бе дребно, русо шестнадесетгодишно момче — най-бедното и диво селянче в гимназията, което Стефан беше опитомил и привлякъл в Комсомола с голям труд.
— Какво има бе, Стойне?
— Стефане, бягай!… Предадени сме!… — успя да издума момчето.
От силния студ лицето му беше посиняло. Носеше оръфано кожухче и скъсани цървули. За да защити по-добре ходилата си от студа, той бе омотал около тях парцали, стегнати с канап. Стефан и Макс почнаха да разтриват ръцете му.
— Говори тихо!… — рече Стефан. — Кажи какво се е случило!… Уплашил си се като заек… Горе главата, момчето ми!… Ротфронт!
— Ротфронт!… — немощно отвърна комсомолецът. Той направи усилие да свие вкочанясалата си ръка в юмрук, но не можа и само я повдигна във въздуха.
— Ха така!… — насърчи го Стефан. — Един комунист не трябва да се бои от нищо… Разправяй сега!
— От града пристигна камионетка с полицаи — задъхано почна момчето. — Арестуваха Цветана и сега ви чакат в засада около къщата й… Фитилчето е предупредил кмета по телефона, че отивате в Шишманово, а кметът веднага е съобщил в града.
— Откъде научи това?
— Иван, разсилният в общината, му каза… Чул всичко през вратата. Той е наш човек.
— Браво! А ти?…
— Аз бях отишъл в Шишманово да поискам малко брашно от другарите… Когато научих за полицията, тръгнах веднага назад и малко по малко стигнах дотук… После чух вълците и се качих на дървото да ви чакам… добре, че е студено… Инак полицаите щяха да тръгнат с камионетката да ви пресрещнат на шосето.
Макс и Стефан се погледнаха мълчаливо.
— Остави го на мене — сухо произнесе Стефан.
Евреинът поклати глава отрицателно.
— В никакъв случай!… — каза той. — Нямаме право без партиен съд.
Двамата поведоха премръзналия Стойне към двуколката. Сега воят на вълците бе станал съвсем близък, а конят цвилеше и подскачаше непрекъснато. Фитилчето правеше големи усилия да го задьржи. Само мисълта, че не носеше оръжие и вълците можеха да настигнат двуколката, го спираше да не изостави другарите си и препусне надолу сам.
— Вие сте си загубили ума!… — почна да крещи той, когато видя Стойне. — С него ще претоварим двуколката!… Оставете го по дяволите!
— Подлец!… — тихо изхриптя Стефан.
Не му се карай — прошепна Макс.
В това време вълците се показаха при канавката на шосето.
Те бяха цяла глутница. Удължените им сенки се хлъзнаха бързо по синкавия, огрян от луната сняг Те се хвърлиха към двуколката. Фитилчето нададе диви писъци, а конят хукна напред.
Но след няколко метра двуколката се закачи в нещо и спря. От зверовете се чуваше само зловещо ръмжене. Нещо в двуколката изпращя. Макс и Стефан се затичаха към нея, но видяха само ужасната сцена с Фитилчето, който беше паднал до колелото и се бореше със свирепите зверове, докато конят цвилеше, подскачаше и риташе назад. Макс и Стефан почнаха да стрелят почти едновременно. Един от вълците подскочи и скимтейки задавено, се просна на снега, а останалите побягнаха на няколко метра, изплашени от гърмежите и святкането на изстрелите. Два от тях се върнаха обратно, но Макс ги повали веднага с куршумите си. Евреинът беше овладял нервите си и стреляше добре, докато ръката на Стефан трепереше. Стойне се мъчеше да каже нещо, но издаваше само заекващи и неразбираеми звуци. Остатъкът от оцелялата глутница се отдалечи в ладината, но само на стотина метра, като издаваше злобно и тъжно ръмжене. На Стефан се стори, че зверовете приличаха на хора, които се готвят за ново нападение. Макс се спусна към Фитилчето. Касиерът лежеше съвсем неподвижно, с лице заровено в снега. Евреинът повдигна главата му. Зад ухото на Фитилчето зееше дълбока рана от куршум.