Павел Вежинов
ПЪРВА ЧАСТ
Всички „Хилтон“-и по света са еднакви — като брадавици, като майски бръмбари, като лалета. Някаква подобна нелепа мисъл се въртеше в ума на едрия мъж в спортен костюм, който седеше във фоайето. На кръглата масичка пред него бяха поставени малка бутилка „Туборг“ и кристална винска чаша. Като някакъв престарял френски маршал той пиеше своята бира именно във винска чаша, на малки, предпазливи глътчици. Чувствуваше се отегчен и в същото време някак дълбоко изтръпнал. И като че ли не съзнаваше точно къде е — в Капабланка, в Монтевидео, в Найроби? Все същият реквизит, все същите младолики американски бабки с шапчици от изкуствена слама и съблазнителни воалетки, плоскогърди и енергични като хлебарки. Между прочем две от тях доста отдавна поглеждаха към масата му. И имаше за какво. Беше хубав мъж, доста изтънчен, макар и с малко едри черти на лицето си. Неговият отегчен вид ги привличаше като магнит. Всъщност това беше мъжът на мечтите им, но знаеха, че като всяка мечта и той е непостижим. Много по-лесно беше да си купят някой жиголо в нощния клуб или дори някой хубавичък местен студент, останал съвсем без средства.
Мъжът отпи още една глътка и погледна часовника си. Беше пет без десет. До самолета оставаха повече от три часа и, естествено, най-разумно беше да си почива в стаята през това време. Но хотелската самота винаги го бе потискала, досега не се бе научил да я понася. По-добре тук, всред бабките, недалеч от бара, от който в тоя момент се носеха свежите миризми на коктейлите. Все пак не се чувствуваше сам. Точно в тоя миг към масата му се приближи доста възрастен мъж с осанката и профила на Фердуси. Само маслено-зелената му униформа подсказваше, че е обикновен хотелски служител.
— Господин Периа, викат ви на телефона — каза той вежливо.
Мъжът мълчаливо кимна. Беше го предупредил, разбира се.
— Втора кабина — добави служителят.
Господин Периа прекоси бавно фоайето под очарованите погледи на двете американки и влезе в кабината.
— Кой, моля?
— Господин Периа? — попита гласът отсреща. — На телефона Айвазян… Стоката е готова, господин Периа!…
— Добре — отвърна мъжът. — Идвам след малко.
— Не се безпокойте, господин Периа. Ще ви чакам, докато дойдете…
Периа затвори телефона и излезе навън. Фердуси стоеше почтително на няколко крачки, без да губи докрай своето източно достойнство. Периа му пъхна небрежно пет долара и каза кратко:
— Едно такси, моля!
Прислужникът мигновено оцени щедрия бакшиш, гръбнакът му опитно се огъна.
— Имаме готово, господин Периа!
Таксито беше грамаден червен кадилак, почти половин яхта. И точно като яхта люлееше на меките си ресори. Вратът на шофьора — мършав, немит и неподстриган — го накара да се намръщи. И той погледна отегчено навън. Пустота, нагрети от слънцето улици, досада. И едва сега като че ли осъзна къде е… Истанбул!… Въпреки очакванията градът никак не му бе харесал освен Златния рог, разбира се, и изящните силуети на джамиите. Улиците му се сториха прекалено тесни, пълни с вонящи мъже, с амбулантни продавачи, които крещяха прегракнало, с невчесани проститутки. Полицаите по кръстовищата пищяха като побъркани със своите никелирани свирки, шофьорите се ругаеха, просяци мъкнеха дрипите си и протягаха ръце с мръсни нокти. Преследваха го и тежките ориенталски миризми — на овча лой, на козя пастърма, на гнила риба и зеленчуци. Бе минал само веднаж по „Истиклял булвар“ и — доста! Сега таксито беше станало единственото му превозно средство.
Но тук, близо до морето, улиците бяха още съвсем пусти. Таксито пое леко по стръмния булевард към високата част на града. Минаха край градския стадион, който сякаш се давеше — само от време на време се чуваха някакви прегракнали вопли, някакви глухи хълцания и въздишки, потъваше и отново със стон излизаше над повърхността. След това всичко заглъхна в белезнината на жегата, но отново се появиха миризмите. Прекосиха площад „Таксим“с недоносената скулптура на Кемал Ататюрк и колата пое по главния булевард. Скоро трябваше да пристигнат.
— Тук, вдясно! — каза мъжът.
Таксито зави по една тясна уличка с износен от вековете калдъръм и спря.
— Почакайте малко!
Шофьорът едва го погледна. Спрял не спрял, измъкна някакво порнографско списание и заби нос във фолиото. През двете страници, златиста и изящна, с платинени коси, се бе протегнала съвсем гола жена. Само гънката на бедрото й му пречеше да види това, което така алчно очакваше. Периа го погледна презрително и се измъкна навън. Точно срещу него имаше малка тясна витрина с отдавна немити стъкла. Никакви минувачи не спираха там, нямаше какво да гледат. Какво ги интересуваха старинните наргилета и чибуци, още по-старинните ятагани, сребърните прибори за обрязване? Никой местен човек не би си губил времето с такива вехтории.
Гонен от миризмите, Периа просто хлътна в тесния вход. След блясъка на слънцето сега едва проглеждаше в хладния полумрак. И постепенно пред очите му изплаваха дребна изискана фигура, бледо лице с леко изгърбен нос.
— Добър ден, господин Периа!… Вие пристигнахте като вятър! — тонът му беше шеговит, френското произношение — безукорно.
— Наистина! — усмихна се едва забележимо мъжът. — Това не е най-добрият начин да се търгува.
— Бъдете спокоен, господин Периа. Ние, арменците, сме много коректни търговци. Винаги предпочитаме клиента пред печалбата. Защото без клиенти каква печалба можеш да имаш?
— Изглежда, че е вярно! — измърмори Периа. — В Париж си купувам килими само от един арменец… Поне знам, че няма да ме излъже.
— Досещам се! — кимна търговецът. — Сигурно Ахджиан…
— Съвсем точно! — каза учудено Периа. — Вие го познавате?
— Всички арменци по света сме малко нещо роднина — усмихна се търговецът. — И тъй, господин Периа, ето вашата чудесна кутия…
Периа беше свикнал вече с полумрака на магазинчето. В ъгъла зад лека стъклена преграда се виждаше масивно бюро. Айвазян бръкна в едно от чекмеджетата и извади оттам нещо, увито в парче лилаво кадифе. Като приближи, той го подаде така внимателно на клиента си, сякаш беше чупливо. Периа малко нетърпеливо разгъна плата. Сега държеше в ръцете си чудесна кутия за енфие, много изящна и лека и в същото време много солидна. Беше изработена навярно от лакирано абаносово дърво, след това обкована в сребърна рамка. И дърводелската, и ювелирната работа бяха повече от превъзходни. В центъра на капака бе апликиран голям тъмнозелен изумруд, добре патиниран от времето. Периа дълго време разглежда кутията, след това отвори капака и внимателно я помириса. Лицето му издаваше вътрешно задоволство. Той бръкна в джоба си, извади малка лупа със сгъваема дръжка и дълго изследва нещо от вътрешната страна на капака. Тоя път задоволството му бе съвсем пълно.
— Да, това ми трябваше! — каза той най-сетне. — Това е оригиналът…
Периа започна внимателно, почти любовно, да огъва кутията в лилавото кадифе.
— И колко струва тая красива играчка? — запита той.
— Седем хиляди долара, господин Периа…
— Добра цена! — кимна мъжът.
— Ако беше моя, щях да ви я дам малко по-евтино — отвърна Айвазян. — Но вие разбирате, сам аз съм я купувал… И понеже бързах заради вас, и те ми взеха малко повече.
— Казах само, че цената е добра — усмихна се Периа. — Ще приемете ли травел-чекове?
— Моля! — каза търговецът. — Парите са си пари… Беше ми приятно да ви услужа, господин Периа… Вие сте джентълмен.
Периа пъхна кутията в джоба си.
— Пожелавам ви добро здраве, господин Периа!… И успех в сделките.
Навън шофьорът го чакаше все тъй забил пъпчивия си нос във фолиото. Безпомощен да постигне най-желаното, сега той не откъсваше поглед от бюста на съмнителната блондинка. Пристигането на клиента ни най-малко не го смути — все едно, че си четеше корана.
— „Хилтон“! — каза нетърпеливо Периа. Шофьорът неохотно пъхна списанието в джоба си.
— Да, господине.
И кадилакът се понесе като ладия по старинния калдъръм на улицата.
* * *
Маня не беше от най-красивите стюардеси на „Балкан“. Красивите стюардеси не обичаха да пътуват по тая въздушна линия, както между прочем и не дотам красивите. Както навсякъде по света, така и в „Балкан“ красивите стюардеси имаха повече възможност за избор. Но затова пък Маня беше една от най-опитните. Правеше доста добри валутни сборове от дребната търговийка на борда — напитки, цигари, шоколад. Умееше много мило да се усмихва, защото имаше хубави зъби. Притежаваше на всичко отгоре чифт добри крака, малко масивни за един съвсем изискан вкус, но затова пък много удобни за ходене по нестабилния под на самолета. Като всяко порядъчно момиче отначало тя много се дразнеше, че всички безочливо я зяпат именно в краката, но после постепенно свикна. И нямаше как да не свикне, след като минижупът бе въведен като официален костюм на въздухоплавателното социалистическо предприятие.
Като всяка, опитна стюардеса тя още от стълбата познаваше своите хора. Познаваше ги по цвета на лицето, по блясъка на очите, дори по потъмнелите зъби, както беше случаят с тоя господин Капелани. На всичко отгоре се оказа французин и съвсем истински при това. Седнал не седнал, той побърза да се представи.
— Аз съм директор Капелани. Може ли бутилка „Каберне“?
— Привържете се, господине! — отвърна много мило Маничка. — Веднага, след като излетим.
Господин Капелани започна да привързва несръчно ремъка около своето кръгло непокорно коремче. Приличаше на малък провинциалист и дребен сладострастник въпреки възрастта си — от тия, за които всяко пътуване в чужбина е свързано с някое не дотам скъпо и не дотам рисковано грехопадение. Но все пак, ако се съди по потъмнелите му зъби, неговата слабост към червеното вино надминаваше всички други. Разбира се, и той се загледа безочливо в краката на Маня, очите му заблестяха. Навярно беше пийнал, макар и не много, колкото да се разгорят страстите. След като излетяха, Маня му донесе „Каберне“ и Капелани веднага се впи в бутилката като кученце в биберон. Двамата български инженери, които идваха от Техеран, си поръчаха бутилка „Мартел“ — втората по ред. Само едрият хубав французин, който седеше на последния ред, малко я озадачи.
— Бутилка „Туборг“, моля!
— Момент! — каза вежливо Маня.
— И забърза към Филип, мрачния стюард с лице на демон, който в тоя момент тъкмо подготвяше вечерята.
— Какво е „Туборг“? — запита тя.
— Май че някаква бира! — измънка презрително Филип. — Кажи му, че имаме само „Пилзен“…
Но Маничка любезно обясни на французина, че оригиналният „Пилзен“ далеч превъзхожда всякакъв „Туборг“. Пътникът я изслуша снизходително.
— Може и тъй да е — отвърна той. — Но, според мене, всяка въздушна компания, която уважава себе си, трябва да сервира „Туборг“.
Но Маничка отново успя да се измъкне.
— Съжалявам, господине… Но вашите валутни кризи постоянно ни объркват сделките.
И веднага отиде при Филип. Предстоеше им половин час трескава работа — да сервират вечерята. Не беше толкова просто и лесно да се обслужат трийсетината пътници, повече от които бяха чужденци. Особено пък французите с техните „рокфор“ и „камбер“. За щастие самолетът пътуваше съвсем гладко, пък и Филип беше много сръчен сервитьор, така че привършиха навреме. Капелани си поръча втора бутилка, макар че не беше изпил още първата. Трета бутилка си поръчаха разгорещените български инженери. Маня ги погледна учудено.
— Няма да стане! — отвърна тя категорично. — Като слезете та летището, няма да си познаете жените…
— Те ще ни познаят! — каза весело единият. — Няма начин да ни загубят …
— Не! — каза Маня.
Тоя път женската солидарност се оказа по-силна от стимулите на търговията.
След като изпълни всичките си задължения, Маня приседна за малко при летците. Това беше комай единственото й забавление в самолета. Пък и за летците, разбира се, Маня беше толкова мила, толкова добра, толкова уютна. И толкова невзискателна в крайна сметка. Нощта отдавна бе настъпила и макар да тичаха по петите й, все още не можеха да я настигнат. На осем хиляди метра самолетът сякаш не летеше, а висеше неподвижен между звездите и невидимата земя. Не, не съвсем невидима. От време на време някъде в далнините се появяваха малки сияния като галактични мъглявини в безкрайния мрак на космоса. Там някъде имаше хора и къщи, имаше прохладни легла и открити прозорци, през които заедно с нощния въздух нахлуваше далечният мирен цвъртеж на щурците. Там някъде бръмчаха транзистори, шумяха чайници, сънно проплакваха бебета. Там някъде из малките градчета хората се готвеха да спят. Маня усещаше, че и на нея й се доспива, мечтаеше вече за своето диванче в тесния хол — толкова скромничко и все пак толкова скъпо. Даже в своя собствен дом Маня беше нещо като вечна пътница, откъдето всички очакваха да замине някой ден завинаги. Може би и това щеше да стане — да отиде някъде и при някого, при Филип например, ако не беше толкова мрачен и пренебрежителен с нежния пол.
След четвърт час в далечината се появи резедавото сияние на софийското летище. Там вече ги чакаха. Наистина ги чакаха — в диспечерската кула, в информацията, в паспортното бюро, в митницата. Чакаха ги спокойно и без напрежение. Времето бе отлично, връзката — съвсем редовна. Още един рейс щеше да бъде отметнат в тяхното напрегнато лятно разписание.
Чакаше ги и Берберов, администраторът на хотела. Но не ги чакаше като всички други на своето служебно място, а на служебната маса в летищния ресторант. Знаеше, че и тоя път надали ще дочака свои пътници. Та кой нормален човек ще спи край грохота на самолетите освен в лошо време и в случай на беди и нередности. Не се чувствуваше съвсем бодър. Вместо да се наспи хубавичко следобед, както се полага на един шестдесет и пет годишен мъж, беше се заиграл на бридж-плафон със стари приятели от колежа. И беше припечелил на всичко отгоре четири лева, които сега с удоволствие харчеше. Поръча си телешко филе, бутилка „Ркацители“, парче сирене. От виното му се доспа още повече, така че си поръча и двойно кафе. Въпреки всичко беше доволен и от живота, и от себе си. Дори от службата си беше доволен.
А мнозина смятаха, че тая дребна служба не е съвсем подходяща за човек като него. Беше колежанин и висшист, спокойно говореше четири-пет езика. Трийсет години бе прекарал по големите луксозни хотели на много по-отговорни длъжности. Дори сега, макар да бе пенсиониран, му предлагаха да стане управител на някой от големите курортни хотели, но той любезно отказа. Имаше си уютна ергенска квартира, имаше си приятели, имаше си стари навици, с които не искаше да се раздели. Пък и сам чувствуваше, че не е вече за много отговорна и напрегната работа. Най-много го тревожеше паметта му — тая проклета памет, единствената, която никога не се връща. Все по-често му се случваше да попита всред играта: „А пропо, кое беше коз?“ Все по-често му се случваше да излезе на улицата с разкопчан панталон. Все по-често в паметта му извираха някои забравени от десетилетията песнички. И никак не знаеше какво да прави с пепелта на своите вечно димящи цигари. Сипеше я по пода, по реверите си и дори в чашата с бяло вино.
Точно в девет и двайсет и пет на пистата леко като лястовица кацна голям, изящен ТУ-134. Берберов много добре го видя в голямата черна рамка на витринното стъкло.
„Това е «персиецът» — помисли той разсеяно. — Трябва да вървя.“
За него „персиецът“ бе самолетът, който идваше от Техеран през Истанбул. Докато Берберов носеше бавно тежката си фигура към по-долния етаж, „персиецът“ с грациозна маневра се обърна на пистата и потегли към аерогарата. Целият сложен механизъм на летището, който беше притихнал за десетина минути, изведнаж оживя. Зазвъняха телефони, забързаха хора, по пистата полетяха товарният електрокар и самолетната стълба. Самолетът приближаваше, сигналните му светлини все още мигаха червено-зелено, червено-зелено. И най-сетне спря пред застиналата като статуя осветена от фаровете фигура на дежурния.