Един от първите, които слязоха, беше Периа. Той спря неволно и се огледа. Духаше слаб, много свеж нощен ветрец, точно такъв ветрец — припомни си той — духаше и в подножието на Алпите. Летището му се стори много по-голямо и по-оживено, отколкото очакваше. „И все пак това е Европа, това не е Азия!“ — помисли той с някакво смесено чувство. В крайна сметка това не съвпадаше съвсем с неговите собствени планове. И Периа покорно тръгна след стюардесата. Не носеше нищо със себе си освен пътна чанта куфарче. Всичко друго бе оставил като транзитен багаж. Така че пред митническия контрол се появи един от първите.
Не бързаше, не, никак не бързаше. Като всеки човек с не съвсем чиста съвест той най-напред се опита да оцени обстановката. При кой митничар да отиде? Поне в това отношение имаше по-ясен и по-проницателен поглед и от самите митничари. Нямаше много време за избор — и митничарите не са глупави, може би ще забележат неговото колебание. В малката галерия от лица той изведнаж се спря на едно много светло лице на младеж независимо от това, че косата му бе тъмна и малко къдрава. На пръв поглед изглеждаше приятен, доверчив, интелигентен. Не може един такъв млад човек да бъде чак толкова подозрителен, проницателен и дори любопитен. Не можеше да бъде мрачен, избухлив или кисел. Такива млади хора са обикновено в добро разположение на духа. Освен ако имат лоши жени или пък лоши тъщи. Това не изглеждаше много вероятно, видът му бе спретнат, униформата — съвсем нова. Чиновник в нови, спретнати дрехи е винаги в добро разположение на духа.
Периа се приближи, без да бърза. Лицето му изглеждаше уморено, безучастно и търпеливо. И все пак усети как младият митничар просто го фотографира с поглед — и то твърде умен, твърде проницателен и хладен. Може би не беше попаднал на най-доброто място.
— Багажа ви, моля!
— Аз съм транзитен — отговори мъжът. — Имам само ръчен багаж.
Той повдигна малко чантата си и я показа. Митничарят един миг се поколеба.
— Отворете я!…
Мъжът извади от джоба си връзка с ключове и отвори чантата. С опитния си поглед митничарят видя, че вътре няма нищо особено — ризи, пижама, тоалетни принадлежности. Върху всички тия вещи съвсем открито бе поставена кутия за енфие. Стори му се, че и тя не представлява нещо особено, но все пак я взе и я отвори. Кутията бе съвсем празна. Той погледна по-отблизо камъка — като че ли не представляваше ценност.
— Това какво е? — попита младежът за всеки случай.
— Кутия за енфие.
— Вписана ли е в паспорта?
— Не представлява ценност — отвърна спокойно Периа. — Купих я в Истанбул за 20 долара… И то в последния момент, иначе щях да я оставя в транзитния багаж. Митничарят удари печата върху етикета и каза вежливо:
— Митническата декларация, моля!
Периа остави куфарчето върху мозаичния под и извади митническата декларация. Поне в това отношение бе съвсем редовен. Младият митничар дори не поиска да види валутата. Той само подпечата декларацията и кимна:
— Това е всичко.
— Къде е хотелът? — запита Периа.
— А, тук ли ще спите?… На втория етаж. Много чист и уютен хотел, господине… Има и ресторант…
А през това време Берберов спокойно си четеше в администрацията „Пролетни води“ на Тургенев. Като всеки стар ерген той имаше съйсем запазена емоционална природа. И четеше любовни романи с искрено увлечение. Внезапно дочу стъпки в коридора и небрежно повдигна глава. Господи помилуй — пътник! И то истински пътник — чужденец, висок, изискан. В ръцете си носеше само малко ръчно куфарче, навярно като всички други бе транзитен. В своето малко вътрешно тото Берберов го определи като италианец. От Северна Италия, разбира се, Милано, Торино… По всяка вероятност рекламен директор на някоя голяма експортна фирма. Ха да видим дали ще спечели тотото!
Но не спечели. Чужденецът му подаде френски паспорт, Берберов малко разочаровано го разгърна.
— Една стая, моля! Обезателно с баня…
— Всичките ни стаи са с баня, господине… За една нощ?
— Да, утре в пет и половина заминавам с „Ер Франс“ за Цюрих.
— Да ви събудят ли?
— Не, няма нужда… Но ако обичате, попълнете ми фиша. После ще си прибера паспорта.
— С удоволствие, господине!
Периа бръкна в джоба си, извади някаква банкнота и малко небрежно я хвърли на масата. Берберов се усмихна.
— Това не бива да правите в България, господине.
— Защо? — погледна го учудено Периа. — И това ли е забранено?
— Нищо не е забранено, но не е прието — отвърна изискано администраторът. — Аз съм следвал в Сорбоната.
— Съжалявам! — каза Периа и си прибра банкнотата. — Не исках да ви обидя…
— Ето ви ключа! — добави Берберов. — Двеста и осма стая. — Той се усмихна едва забележимо: — Поне съм сигурен, че душът работи…
Периа взе ключа и излезе от стаята. Берберов тъкмо посегна към книгата и се дочуха нови стъпки. О, чудеса — втори пътник!… И тоя наистина си го биваше. Навярно си бе пийнал, защото малкият спортен каскет беше сложен доста накриво на валчестата му полуплешива глава. Да, пийнал беше, разбира се, още от прага силно го лъхна на вино.
— Аз съм директор Капелани! — представи се охотно пътникът. — Може ли една хубава стая?
— За вас всичко може, господин Капелани. Паспорта, ако обичате…
Капелани намери паспорта си едва в последния джоб, в който бръкна. Докато тършуваше из джобовете си, изтърси някакви книжки и се наведе да ги прибере. Но това движение се оказа малко прекалено за него, той леко залитна и подпря с валчестия си задник вратата. Когато се изправи, на лицето му се бяха появили слаби белези на виновност.
— „Каберне“ е много хубаво вино — каза Кепелани, — но малко силничко.
— Да, бива си го — съгласи се веднага Берберов, докато разгръщаше паспорта му. — Но, за съжаление, в нашия ресторант няма.
— А какво ще ми препоръчате?
Берберов би му препоръчал да се наспи хубаво, но това не влизаше в неговите задължения. Той малко се позамисли.
— „Магура“ например…
— „Магура“?… Какво хубаво име. А какво представлява?
— Много елегантно вино, господин Капелани… И много леко.
— Да, разбирам ви — отвърна обидено Капелани. — Искате да кажете, точно за мене, — На кое наше вино прилича?
— На „Анжу“, да речем.
— Розе?… Да, не е толкова лошо… Как е ресторантът ви?
— Днес е чудесен! Оркестърът има почивен ден.
— А какво ще ми препоръчате за хапване?
— Вретено!
— Вретено? — едва изфъфла думата Капелани. — А какво е то?
— Нещо като самолетна перка. Но с превъзходен вкус. Капелани лекичко се облиза.
— Ще бъдете ли така любезен да ми попълните фиша? — каза той. — Идвам от Истанбул, пътувам за Париж…
— С удоволствие, господин Капелани… Имате стая 212… Ето ви ключа! Да ви събудя ли сутринта?
— Обезателно! — каза живо Капелани. — В четири и половина. Заминавам с „Ер Франс“…
Като се клатеше леко, Капелани тръгна към стаята си. Не беше, разбира се, толкова лесно да сложи малкия секретен ключ в ключалката. Стаята му се видя чиста и приветлива, той метна небрежно чантата си на багажната масичка. А сега две-три хапчета „Алка Зелтцер“ и след четвърт час ще бъде готов за нови подвизи. В края на краищата днеска е неговият последен ден, утре отново ще попадне под ярема на своята Ксантипа.
В същото време и Периа се бе погрижил за себе си. Той позвъни по телефона в ресторанта, за да си поръча нещо. Обади се сам управителят, но трябваше да проговори по немски, за да се разберат.
— Две бутилки бира, моля. Каква имате?
— Само немска.
— Добре, немска! А хайвер някакъв?… Черен?… Отлично!… С малко препечен хляб. В двеста и осем.
— В двеста и осем. Веднага! — отвърна машинално управителят.
Когато келнерът потегли със своята табличка към хотела, в ресторанта влезе Капелани. Изглеждаше в най-добро разположение на духа и наистина вече бе готов за подвизи.
А през това време Берберов прилежно възпитаваше своите чувства. Но както е известно, емоциите обикновено възбуждат жажда. В обикновен ден навярно би прескочил за десетина минути в ресторанта, за да пийне нещичко. Или да хапне една гореща пача, след която всяко вино е хубаво. Но сега, за съжаление, не можеше. В ресторанта е най-малкото Капелани, не е никак възпитано да седне на съседна маса със своите пътници. И трябваше да се задоволи с чаша студена вода, която не му направи никакво впечатление. Вода той пиеше само няколко глътки дневно, когато вземаше своя презинол против кръвно налягане. Макар че много често се случваше да го глътне и с вино.
Самолетите продължаваха да пристигат. Дойде далечният „варшавянин“, след това грамадният ТУ-154 на Аерофлот. И паспортното бюро, и митниците гъмжаха от хора. Когато самолетите наближаваха аерогарата, стените на хотела сякаш се превръщаха в мембрани, но Берберов не ги усещаше. Бе свикнал с всички шумове, особено със самолетните. И ако се случеше да заспи, както обикновено се случваше, надали би се събудил дори ако самолетът паднеше върху покрива на хотела.
В десет без десет пристигна „ливанецът“ от Бейрут. Самолетът беше български, от най-модерните, но пътниците бяха малко. Тия дни пак имаше някакви сблъсквания по израелската граница, някакви нарушения на въздушното пространство. Никой не пътуваше в такова неспокойно време освен тия, които нямаха друг изход. След малко пътниците влязоха в помещението за митническия контрол. Колкото и да бе изморен, младият митничар веднага съгледа красивата дама, която с лека стъпка приближаваше точно към него. Беше я виждал и друг път, знаеше че има дипломатически паспорт. Наистина беше много хубава и под влиянието на козметиката — почти без възраст. Можеше да има тридесет години, можеше и четиридесет. Всичко по гладкото й лице беше само фон дьо тен, бои и сенки, но много деликатно и нежно положени. Изящни изкуствени мигли, може би перука. И въпреки това беше естествена и красива. Най-силно впечатление правеше облеклото й — беше облечена с истински парижки шик. Всички в митническия хол — и мъжете, и жените — се обърнаха да я видят. Не направиха изключение и твърде заетите митничари. Един от тях завистливо измърмори:
— На Наско пак му излезе късметът! Това е да си млад…
Дамата наистина бе спряла пред младия митничар и го гледаше с широко разкрити, немигащи блестящи очи. В ръцете си държеше само едно чадърче, привързано със сребърно синджирче за ръката й, и черен сак чанта. Но късметът продължи съвсем кратко. Без да иска паспорта, младият митничар удари клеймото. Тя се ползуваше, разбира се, с дипломатически имунитет.
— Мерси, мадам! — каза вежливо младият митничар.
Дамата се обърна. На няколко крачки от нея чакаше млад, елегантно облечен мъж с почтително изражение на лицето. Тя приближи с лека усмивка до него.
— Мадам де Вол, голяма чест за мене е да ви срещна! — каза с искрено чувство младият човек…
— Благодаря, Пиер!
— Приемете комплиментите на посланика, мадам! Той ви изпрати личната си кола.
— Кажете му, че съм трогната — отвърна мадам де Вол с очарователна усмивка, — но ще спя в хотела на аерогарата…
— Тук? — погледна я учудено младият дипломат. — Няма да мигнете…
— Това не е Орли! — продължаваше да се усмихва мадам де Вол. — Навярно тоя самолет е последен…
— Мисля, че ще съжалявате!
Всъщност съжаляваше сам той. Беше се приготвил да прекара поне час-два в нейната очарователна компания. Такива бяха инструкциите и на посланика — да й даде малка вечеря.
— Не, Пиер, благодаря! Самолетът отлита в зори. Няма смисъл да се разкарвам без нужда насам-натам.
Те бяха преминали бариерата и сега прекосяваха външния хол. Хората все така зяпаха в нея, младият дипломат усещаше как му растат крилца. И тя сякаш усети какво мислеше той.
— И тук има ресторант — каза мадам де Вол. — И при това първокласен. Може да хапнем нещичко, макар да съм вечеряла.
— Благодаря, мадам!
— Но няма да прекаляваме, нали, Пиер? — тя отново показа прекрасните си зъби. — Толкова мразя да не си доспивам…
Те се изкачиха до втория етаж, където беше хотелът.
— Почакайте ме в ресторанта, докато си взема стаята… И може да ми поръчате едно уиски…
„О, чудеса! — мислеше Берберов поразен. — Трета пътница, и то толкова елегентна,“ Като че ли бе излязла направо от някакъв моден журнал. Нищо подобно не му се беше случвало досега. В тоя хотел, разбира се. И усети, че не я гледа, а просто зяпа. Не беше в неговия стил, той побърза да се коригира и каза с най-обикновена хотелиерска вежливост:
— С какво мога да ви бъда полезен, госпожо? Все още не вярваше, че ще спи в хотела му.
— Само една хубава стая…
Той зърна верижката на ръката й и веднага разбра.
— Вие сте сутринта с „Ер Франс“?
— Дз, познахте — усмихна се тя. — Надявам се, че има стаи?
— Колкото искате…
Тя остави паспорта си, но сама попълни фиша с едър нечетлив, енергичен почерк. Но какво друго можеше да се очаква от една дипломатка?… От една жена с толкова мъжка кариера? И все пак с такова фино чувство за най-нежен и най-женски парфюм, който бе изпълнил тясното помещение.
— Да ви събудят ли, госпожо?
— Няма да бъде излишно — отвърна мадам де Вол. — Макар че винаги се събуждам сама.
Тя взе ключа си и тръгна към изхода. Но за тая нощ изненадите още не бяха свършили. Пред прага на администрацията стоеше великолепно сложен мъж в тъмен изискан костюм, малко неподходящ за сезона. Навярно и той като Периа беше около петдесетгодишен, макар и с по-жизнена осанка. Внушителното му лице сякаш бе рамкирано в елегантна черна брадичка, която обграждаше като венец челюстите му. И той носеше само ръчен багаж и навярно като другите бе транзитен. Мадам де Вол мина край него, без да го удостои с поглед, макар че мъжът едва забележимо се поклони.
— Една хубава стая, моля!… С баня, разбира се.
— Ще ви дам двеста и осемнайсет — каза Берберов. — Най-хубавата ни стая.
— Трябваше да я предложите на госпожата — каза шеговито мъжът. — Или вие по ориенталския протокол?
— На госпожата предложих най-удобната — отвърна, без да мигне, Берберов.
— В какъв смисъл?
— В смисъл най-далечната от шума на моторите.
— Никога човек не знае как една дама ще прекара нощта — все тъй шеговито се обади мъжът.
Берберов погледна в паспорта му.
— Господин Кулон, ако ми позволите да забележа, това не е парижки хотел — каза той с пресметната учтивост. — Нито бейрутски…
— Благодаря за информацията — отвърна иронично Кулон. — Ще бъдете ли така любезен да ми попълните фиша?
— Винаги на вашите услуги, господин Кулон. Да ви събудя ли сутринта?
— Не, няма нужда.
След малко елегантният французин вече вървеше по коридора. Хотелът му се стори много чист и навярно съвсем празен. Само пред една от вратите бяха поставени чифт тъмночервени обуща. Той се изми със студена вода, колкото да се освежи, след това отиде в ресторанта. Имаше заети не повече от пет-шест маси. На една от тях бе седнала мадам де Вол. Беше свалила сребърната верижка, чантата и ключа бе оставила на масата. Когато мина край тях, той дочу дълбокия алтов глас на французойката.
— Това не е най-лошото, Пиер. Най-лошото са миражите, които доставихме на Израел.
Кулон седна на най-отдалечената маса. Сервитьорът, привлечен от внушителния му вид, побърза да пристигне.
— Едно двойно уиски! — поръча той. — С лед и сода…
Уискито не бе нещо особено, но той го изпи с удоволствие. На другия край на салона Капелани поливаше с българско розе наистина вкусното вретено. От целия му вид лъхаше на малка гастрономическа оргия. След малко Кулон си поръча второ уиски. Капелани дълго се колеба и поръча втора бутилка розе. Все пак не я изпи докрай. В тоя момент по-ясно от всичко съзнаваше, че каквото и да стане, не бива да изпуска самолета на „Ер Франс“.
Първа си отиде мадам де Вол, към единайсет и половина часа, придружена от младия дипломат. Малко след нея понесе към изхода тежката си фигура Капелани. Кулон пиеше своето трето уиски. Той погледна небрежно часовника си — наближаваше дванайсет. Ресторантът се бе изпразнил съвсем, на единия му край вече прибираха покривките на масите. Без да бърза, той изпи уискито си докрай и прекъсна леката прозявка на сервитьора.
— Плаща, моля!
Кулон плати и си отиде. Коридорът на хотела бе все тъй пуст и безлюден, все тъй слабо и унило светеха лампите. В администрацията Берберов полагаше последни усилия да не задреме. Оставаше да върне само един от паспортите и след това можеше с чиста съвест да си полегне на походното легло. А, ето го и господин Кулон.