Димов едва успя да скрие усмивката си.
— За пръв път я виждам! — отвърна Капелани решително.
— Господин Капелани, предупреждавам ви, че стъпвате на опасна плоскост. Тая кутия е намерена във вашата вила.
— Глупости! От къде на къде?
— Имаме показанията на вашия син. Обяснете ми откъде я имате.
— Никога не съм купувал такива глупости! Но и тъй да е. Престъпление ли е човек да държи в своята вила кутия за енфие?
— Ааа, знаете за какво служи? — обади се доста злорадо Дюран.
— Ами да не съм сляп.
— И аз не съм сляп, но в първия момент я помислих за табакера. Ще ми кажете ли какво търси у вас?
— Сто пъти ли да повтарям! Виждам я за пръв път.
Дюран се облегна в креслото си. И премери с поглед Капелани така, както ястребът гледа врабчето. И тоя път гласът му прозвуча наистина много тежко и внушително:
— Господин Капелани, тая кутия е била в ръчния багаж на Периа през нощта на убийството. И тогава е изчезнала… А сега най-внезапно я намираме у вас. Добре, кажете ми вие как да си обясним тая работа?
Настроението на Капелани изведнаж спадна. Той помълча малко, после отвърна с доста глух глас:
— Вие имате ли ум в главата? За какво ще взема тая кутия? За да ми я триете сега на носа ли?
— Тя струва около петдесет хиляди франка, господин Капелани.
— Може да струва и петстотин хиляди. Да не искате да кажете, че съм някакъв вулгарен крадец?
— Това е най-малкото. Тогава е бил убит Периа. И кутията е изчезнала заедно с някои други вещи.
— Засрамете се, господин инспекторе.
Капелани се омърлуши съвсем и за пръв път седна в един от фотьойлите. Грамадният му плешив лоб се бе покрил с капчици пот.
— Не желая да разговарям повече с вас! — каза той. — Искам да се посъветвам с адвоката си.
— Да, ще ви дадем тая възможност. Но отговорете ми преди това на следния простичък въпрос. Защо последния път се върнахте през София? Защо не взехте самолета на „Сабена“, който щеше да ви доведе директно в Париж?
— Защото го пропуснах! — каза нервно Капелани.
— Това не е сериозен отговор. Как ще го пропуснете, като дори не сте си взели билет за него.
— Аз изобщо не знаех кога ще свършат моите преговори. Беше вече късно за „Сабена“. Тогава проверих в агенцията и разбрах, че имам удобна връзка в София… Това е всичко.
— Я си припомнете добре, господин Капелани. Да не би Периа да ви е дал кутията? Просто да я пренесете през границата. И сега ви е страх да си признаете?
Колкото да бе разгневен, Капелани усети хитрата уловка.
— Оставете тия номера! — каза той грубо. — Нито познавам Периа, нито съм разговарял с него. Вече ви обясних миналия път тая работа.
— Но, съгласете се, кутията няма крила. И не може да литне сама до вилата ви, където я намерихме скрита в един щкаф.
— В шкаф?
— Да, в шкаф… И увита в мръсен парцал.
— Мерзост! Това означава, че вие сте я подхвърлили… За да си улесните следствието.
— А пък вие никак не си улеснявате положението с такива обиди — каза Дюран отмъстително. — Всяка ваша дума е записана на магнетофонна лента.
— Вече ви казах. Искам да говоря с адвоката си.
— Да, разбира се, но ще говорите тук! — каза твърдо Дюран. — Съжалявам много, господин Капелани, но съм длъжен да ви задържа.
— Не! — възкликна уплашено Капелани.
И последните капки на самоувереност се бяха изцедили от него, той изведнаж рухна. Успя само да избърше с длан изпотеното си чело.
— Давате ли си сметка какво правите? — каза той сломено. — Та вие ще ме компрометирате… Ще провалите кариерата ми.
— Съжалявам, господин Капелани, но вашите отговори не ме удовлетворяват.
Капелани изведнаж замръзна на мястото си — мрачен и отчаян като някоя надгробна скулптура. Дюран го погледна презрително, после натисна звънеца. На прага се пряви дежурният полицай.
— Заведете господина в ареста — каза Дюран. — Но освободете преди това сина му.
Капелани стана тежко от фотьойла и с още по-тежка стъпка се отправи към изхода. Вратата се затвори зад гърба му.
В стаята настана глухо, неприятно мълчание.
Пръв го наруши Димов.
— Вие наистина ли смятате да арестувате Капелани? — запита той сдържано.
— Още не съм решил — отвърна Дюран. Колебливо. — Но след всичко това не мога да го пусна, без да се посъветвам с моя началник. Сам виждате, че срещу него има много сериозни улики.
— Господин Дюран, не само като криминалист, но и като приятел ви съветвам да не го правите.
— Защо?
— Защото, според мене, Капелани е невинен… След време ще се принудите да го освободите. А това ще хвърли сянка върху вашата дейност.
Дюран го гледаше втренчено.
— Възможно е да е невинен. — В гласа му се чувствуваше известно раздразнение. — Но къде пък у вас тая сигурност?
— Това го подсказва елементарната логика. Ако убиецът е смятал, че кутията за енфие ни е неизвестна, той и досега би я пазил у себе си. Но ако е осъзнал, че тя може да бъде някаква улика и доказателство срещу него, незабавно би я унищожил. И най-неопитният престъпник не би допуснал такава глупост да скрие уликата едва ли не под кревата.
— А, според вас, как е попаднала у Капелани?
— Много просто, била е подхвърлена там от истинския убиец. С цел да подведе следствието.
— Не е много интелигентно — измърмори недоволно Дюран.
— Напълно съм съгласен — кимна Димов. — Този човек, убиецът, искам да кажа, или ни смята за пълни некадърници и бюрократи, или наистина прави дилетантски грешки.
— И вие смятате, ле това е Кулон?
— Да, аз ще ви го докажа.
— А какво ви пречи? — в гласа на Дюран отново прозвучаха нотки на раздразнение. — Моля, започвайте…
— Искам да се срещнем преди това с Кулон. Имам нещо пред вид, в което ще се уверя при една лична среща.
Дюран се замисли.
— Не мога да реша тоя въпрос сам — каза той най-сетне. — Трябва да се посъветвам с нашия директор. Иначе ще понеса всички отговорности сам.
— Да, прав сте.
— Ако нямате нищо против, почакайте ме тук — каза Дюран. — Навярно няма да се забавя.
Но той се забави повече от час. И когато се върна, лицето му беше леко поруменяло, но доволно.
— Всичко се уреди. Ще пуснем веднага Капелани, разбира се, с декларация за неотклонение. Директорът се обади лично на Кулон. Той де ни приеме днес в пет часа.
— Чудесно! — възкликна зарадван Димов. — Това е най-хубавата новина, която съм чул в Париж. Вашият директор лесно ли се съгласи?
— Много по-лесно, отколкото предполагах. В крайна сметка въпросът е не само да си богат, но и да имаш добри политически връзки. А Кулон, както ви казах, живее много самотно, не приема никого.
— А да се съгласи да ни приеме така лесно?
— И на мене това ми направи впечатление. Или е съвсем невинен, или пък ще се опита да разбере докъде сме стигнали.
— По-скоро второто. Казахте ли му нещо за кутията?
— Не, разбира се.
— И това е добре. Колкото и да ви се вижда странно, но точно тая кутия ще го погуби… Или, по-точно, страстта му към стари и красиви предмети.
— Ще бъде безкрайно неприятно, ако Капелани се окаже виновният. Въпреки цялата логика. И му позволим да се отскубне.
— Оставете тия грижи — отвърна Димов. — А сега да отидем да починем. И да се подготвим за срещата.
Точно в пет часа една хубава лимузина спря пред дома на Пиер Кулон. От нея слязоха двамата инспектори и със затаено любопитство погледнаха към къщата. На пръв поглед изглеждаше съвсем мъртва — всички щори бяха спуснати, не се долавяше ни най-малък признак на живот. Въпреки своя лек стил „сецесион“ в нея наистина се чувствуваше нещо унило и едва ли не скръбно. Може би към такова усещане предразполагаше дълбокият двор, целият засаден с японски декоративни храсти, изящни в своята префинена уродливост, безплодни и тъжни. Навън бе лято, а в тоя двор като че ли бе пристъпила есента. Самата къща бе двуетажна, но доста висока, с леки фронтони и приятен овал на прозорците. До парадния вход водеха няколко мраморни стъпала с много изящен парапет, очевидно по-късно построени.
Дюран натисна леко дръжката на външната желязна врата. И за тяхно учудване тя се оказа заключена.
— Ха! — възкликна Дюран. — Да не би пилето.
— Има звънец — отвърна Димов.
Звънецът едва се забелязваше и Дюран го натисна с известен респект. Не се случваше много често на един роден дребен буржоа да попадне в дома на аристократ. От позвъняването като че ли мина цяла вечност. Бяха започнали вече да се отчайват, когато най-сетне парадният вход се отвори и на прага се появи самият господин Кулон. Фигурата, му правеше впечатление — висок, строен, елегантен в синьото спортно сако със златни копчета. Красивата черна брада обграждаше като рамка възбледото му лице.
Дюран почтително мълчеше, но Димов сякаш го изяждаше с поглед. Това наистина не беше фигура на петдесетгодишен мъж, от нея просто се излъчваше жизнена сила.
— Кулон спортува ли? — запита Димов тихо.
— Не особено интензивно — процеди едва ли не през зъбите си Дюран — Малко плуване и фехтовка.
— Фехтовка? Това наистина упражнява точния удар.
— Тихо!
След малко Кулон отключи вратата, те влязоха в двора.
— Извинете, господин Кулон — каза искрено загрижен Дюран. — Не знаехме, че ще ви обезпокоим лично.
— Няма никакво значение — отвърна любезно Кулон. — В събота обикновено освобождавам прислугата.
Кулон тръгна пръв, другите двама след него. Изкачиха мраморните стъпала и влязоха в голям хол, целият облицован в дърво. Въпреки здрача поради спуснатите щори те успяха да различат изящните витринки с красиви старинни предмети. Кулон вървеше бавно, така че Димов имаше възможност да види тия, край които минаваше. Наистина всяка от малките вещи беше истински шедьовър — особено медальоните. По лека извита вътрешна стълба се изкачиха на втория етаж. Там Кулон ги въведе в кабинета си. Беше много просторен кабинет в английски стил, с тежки и малко мрачни мебели и внушителна библиотека. Но тук нямаше изложени никакви старинни неща — нищо освен две кръстосани шпаги върху подложка от кадифе.
— Това е господин Димов — представи го Дюран. — От българската полиция.
Кулон го погледна бързо и се поклони едва забележимо, без да подаде ръка.
— Моля, седнете — каза той.
Двамата се настаниха в кожените фотьойли, доста далеч един от друг. Всъщност не беше толкова лошо — той не можеше да ги наблюдава и двамата едновременно.
— С какво мога да ви бъда полезен? — запита вежливо, но все тъй сдържано Кулон и седна зад бюрото си.
Дюран извади от чантата си кутията за енфие и му я подаде. Кулон внимателно я пое. Лицето му бе съвсем спокойно, не подсказваше нищо.
— Искам да чуя вашето мнение за тая кутия, господин Кулон — каза Дюран.
Кулон я разгледа доста продължително. След това отвори капака и хвърли поглед върху султанския знак. Но това като че ли не му беше достатъчно — бръкна в бюрото си и извади оттам лупа със сгъваема дръжка. С нея доста внимателно разгледа камъка.
— Оригинална и ценна вещ! — каза той най-сетне. — Носи личния знак на султан Абдул Хамид Първи.
— А камъкът?
— Несъмнено истински изумруд.
— На колко я оценявате? Кулон се замисли за миг.
— Лично аз бих дал за нея до сто хиляди франка. Откъде я имате?
— Взехме я от един от вашите магазини. Кулон го погледна учудено.
— Сериозно? Аз трябваше да зная.
— Предложиха ни я само за хиляда франка.
— Не е възможно!… В кой магазин?
— На „Рю де Коломб“.
— Отдавна мислех, че Ришпен е негодник! — измърмори сърдито Кулон. — Но той навярно е сметнал, че камъкът е имитация.
— Сигурно! — кимна Дюран. — Сега ще ви обезпокоим малко, господин Кулон. Точно тая кутия е била в ръчния багаж на Периа в нощта на неговото убийство. И там е изчезнала… Ето че сега я намираме във вашия магазин.
— Звучи съвсем като в приказка! — каза шеговито Кулон.
— И все пак е истина… Моят колега ще ви го потвърди.
— Това е вярно — кимна Димов. — Периа е купил тая кутия от магазина на Айвазян в Истанбул. За седем хиляди долара. Това наистина е оригиналът, макар че има и имитация. Тя е била в багажа му, когато е пристигнал на аерогара София. Нося в себе си писменото показание, на митничаря.
— Странно!… А как е попаднала в моя магазин?
— Била е продадена от някой си Федерико Капелани.
— Да не е син на Антонио Капелани?
— Вие познавате ли семейството?
— Не, но четох във вестниците, че е бил на аерогарата в нощта на убийството. Това не ви ли подсказва нещо?
— Да, доста размишлявахме по тоя въпрос — каза Дюран. — Но искаме да ви попитаме преди това: вие за пръв път ли виждате тая кутия?
Кулон се намръщи едва забележимо.
— Какво искате да кажете?
— Задавам много точно въпроса! — каза твърдо Дюран.
— Аз вече ви обясних, че не познавам Периа. И никога не съм го виждал. Следователно не мога да знам и зещите му.
— Това не е вярно, господин Кулон! — каза Дюран. — В хотела на аерогарата вие сте заемали стая номер двеста и осемнайсет. И в тая стая е намерена чаша с отпечатъци от пръстите на Периа. А това означава, че Периа е идвал във вашата стая.
— Рискувате да прекратим нашия разговор! — каза сухо Кулон.
— Аз ви питам като служебно лице, господин Кулон. И вие сте длъжен да ми отговорите. Както е известно, отпечатъците на пръстите се смятат за абсолютно доказателство.
— Какво искате да кажете? — запита сопнато Кулон. — Че аз съм убил Периа?
— Не, ние просто искаме да ни улесните в нашето следствие. И да ни кажете защо Периа е бил при вас. Какво сте говорили с него, показал ли ви е тая кутия?
— Категорично отричам! — заяви твърдо Кулон. — Нито познавам Периа, нито е идвал в моята стая.
— В известен смисъл господин Кулон е прав! — обади се вежливо Димов. — Той е отишъл за пръв път в стая двеста и осемнайсет, когато Периа, е бил вече мъртъв.
Кулон трепна. Дюран погледна с недоумение своя колега.
— Какво искате да кажете? — попита рязко Кулон.
— Много добре ме разбрахте! — отвърна спокойно Димов. — Исках да кажа, че вие сте отишли след това при чашата с отпечатъците.
После се обърна към Дюран.
— Очевидно господин Кулон още не е готов за сериозен разговор. Да го оставим да си помисли.
И стана от мястото си. Все така в недоумение стана и Дюран.
— Но какво означава това? — запита нервно Кулон. — Длъжни сте да се обясните.
— Следния път! — отвърна Димов. — И моля, не се безпокойте за нас. Ние вече знаем пътя…
Двамата инспектори се поклониха и излязоха. Докато минаваха през хола, Дюран все още предпазливо мълчеше. Но в двора той не се въздържа и запита тихо:
— Какво значи това? Не разбрах нищо от вашата последна реплика.
— Ще ви кажа — отвърна Димов и се усмихна. — Но не тук, в колата. За мене вече не съществува съмнение. Кулон сам се издаде.
Те се качиха в колата и тръгнаха. Но Димов все още кълчеше.
— Чакам, колега! — обади се малко нетърпеливо Дюран.
— Това е малко дълга история, господин Дюран. Няма да стане с две думи. Най-важното е сега да спрем на първия телефон. И да се установи незабавно наблюдение върху дома на Кулон. В положението, в което го оставихме можем да чакаме всичко от него.
— Добре! — кимна Дюран. — На риск!… Макар че нямам такава заповед.
Той се обърна към шофьора и добави кратко:
— Спри при Надин!
След няколко минути пристигнаха в малко тихо бистро. Дюран веднага влезе в телефонната кабинка, за да даде своите заповеди. Димов остана да го чака. Беше много приятно заведение от стар тип, с много повече истинско благородно дърво, отколкото метал и изкуствени материали. Във вътрешното помещение нямаше никой — само на бара един възрастен господин пиеше кротко бирата си. И Димов си поръча бира — след цялото напрежение чувствуваше гърлото си съвсем пресъхнало. Най-сетне Дюран излезе от кабинката и каза нещо на престарелия келнер.
— За пръв път давам заповеди, без да знам за какво! — каза Дюран доста загрижено. — А сега ще ми обясните ли?