— Я! — възкликна той смаяно. Димов го погледна учудено.
— Ама това не беше ли вашата кутия?
Двамата бързо се върнаха назад. И Дюран веднага му посочи някакъв малък предмет съвсем в дъното на витрината. На Димов му се струваше, че никога през живота си не е мигал така изненадано и глупаво. Беше наистина същата кутия за енфие, която познаваше до най-малките детайли. Не можеше да има никаква грешка.
— Какво значи това? — Дюран погледна към Димов.
Но Димов все още не можеше да откъсне погледа си от странното видение.
— Знам ли? — измърмори той объркано. — Може би имитация, като моята.
— Ами ако не е?
— Ако не е, моментално ще си изям шапката.
— Ще бъде интересно — каза Дюран. — Да ви призная искрено, не веднаж съм го правил… Но да вървим.
— Чакайте малко! — каза объркано Димов. — Чакайте да се съвзема.
Той стоеше все още пред витрината и мислеше на глас:
— Да открадне кутията?… И след това да я продава в собствения си магазин?… Не, това е абсурдно!… Кутията сигурно е имитация.
Димов тръсна глава и тръгна обнадежден към входа. В магазина нямаше никакъв купувач. И изобщо никой друг човек не влезе през целия им престой. Продавачът, старичък, но много подвижен човек, склонен към хумор, ги погледна едва ли не изненадано — като хора, които бяха сбъркали входа.
— Какво ще обичат господата?
— Видяхме на витрината кутия за енфие! — каза Дюран…
— Да, наистина е кутия за енфие! — кимна живо продавачът. — От ориенталски произход. Много хубава вещ много ценна.
— Защо смятате, че е ориенталска? — погледна го Дюран.
— Европейските са обикновено ахатови или малахитови. И доста по-малки. Тия паши и везири са имали доста добри носове.
— Може ли да я видим?
Продавачът извади кутията и я поднесе с изискан, професионален жест.
— Заповядайте, моля.
Дюран я взе в ръцете си. Димов сякаш беше готов да я изяде с поглед. Съвсем същата кутия освен камъкът може би.
— И колко струва това? — запита Дюран.
— Хиляда, франка.
— Хиляда франка? Продавате истински изумруд за хиляда франка?
— Ние сме щедри, господине — каза шеговито продавачът. — Даваме го заедно с кутията… Макар че, според мене, тя струва доста по-скъпо.
Дюран внезапно се намръщи.
— Откъде имате тая вещ?
— Ние сме тук да продаваме антикварни предмети — отвърна той полушеговито, полуобидено, — а не да отговаряме на въпроси.
— Тоя път ще се наложи.
Дюран извади полицейската си карта и я бутна под носа на продавача. Но старият човек и сега не загуби доброто си разположение на духа.
— А, това е вече друг въпрос — отвърна той шеговито. — Кутията купих преди три-четири дена.
— От кого?
— Сега ще ви кажа.
Продавачът отиде до бюрото си и извади оттам някакъв кочан с квитанции.
— Тук всичко се записва — каза той.
И наистина след малко изправи глава зарадван.
— Да, купих я за двеста франка… От някой си Капелани.
Двамата инспектори мигновено се спогледаха.
— От кой Капелани? От Антонио Капелани? — запита Дюран.
— Не, от Федерико Капелани. Имам адреса му: „Рю де Бери“ 17.
Дюран много добре помнеше, че това е адресът и на Антонио Капелани.
— Как изглеждаше?
Продавачът започна да мига и да се почесва с нокът по темето. Лицето му издаваше лека несигурност.
— Доколкото си спомням, съвсем млад човек. И доста симпатичен на вид. Искам да кажа, не беше някое хипи.
— Пълнолетен?
— Естествено. Имаше право да продаде предмета.
— Видяхте ли паспорта му?
— Да, разбира се… Тук всичко се пише. Двамата инспектори отново се спогледаха. Продавачът чакаше край тях с благодушно невинно личице.
— Съжалявам много, но ще се лишите временно от тая хубава вещ — каза Дюран. — Срещу разписка, разбира се.
Той седна край бюрото, извади стилото си.
— Дайте ми хартия.
Докато пишеше внимателно и грижливо разписката, продавачът запита:
— Смятате, че е крадена?
— Не съм казал такова нещо — измърмори Дюран. — Ние търсим някаква подобна кутия. Но с истински изумруд.
— Тоя не е истински — отвърна успокоен продавачът.
— Ще проверим.
Те се сбогуваха и скоро Жан ги понесе отново по булевардите. Но тоя път скоростта бе много по-висока, двамата инспектори изглеждаха доста нетърпеливи.
— А ако изумрудът се окаже истински? — запита Дюран.
— Сигурен съм, че е истински! — отвърна малко омърлушено Димов. — Изобщо това е самата оригинална кутия, ограбена от Периа през нощта на убийството.
— Не виждам да се радвате! — каза Дюран. — Нали точно това искахте, да намерите тая кутия в Париж?
— Смятам, че сме я намерили.
— А аз все още не смятам.
— Не може да има такова съвпадение — каза Димов. — Откъде Капелани ще има такава кутия?
— Ами много просто… Купил я е също като вас… А синчето му.
Дюран не се доизказа, пък и Димов нямаше никакво желание да продължи разговора. Преди всичко трябваше да се чуе мнението на експертите.
Щом пристигнаха в бюрото, Дюран веднага извика някой си господин Виго. Пристигна побелял възрастен господин в раиран панталон, така старинен, като вещите, за които се произнасяше. Дюран му даде двете кутии.
— Интересува ме дали едната от двете кутии е оригинална — каза Дюран. — Наистина няма паспорт, но навярно е принадлежала на султан Абдул Хамид I. И му е била подарена от император Франц-Йосиф. Много ви моля да ми дадете колкото може по-бързо вашето мнение.
— Ще се опитам, господин Дюран… Макар че за такива работи не бива да се бърза.
— Исках да кажа, в кръга на възможното.
Виго излезе, Дюран веднага поръча досието на Капелани. Тоя път справката се оказа съвсем проста.
— Така е. — измърмори Дюран. — Антонио има три деца: две дъщери и един син. Синът наистина се казва Федерико, двайсет и една годишен, студент по право в Сорбоната. Без провинения, както може да се очаква от един бъдещ юрист. И трите деца живеят при баща си на „Рю де Бери“. Това е доста хубав квартал близо до „Шан з Елизе“. Ще бъде странно, ако апартаментът е негов.
Димов — мълчеше, лицето му не изглеждаше никак весело.
— Това не отговаря ли на вашата хипотеза? — попита Дюран.
— Признавам, че не.
— Опровергава я?
— Най-малкото, неприятно я усложнява.
— Господин Димов, аз съм доста по-възрастен човек от вас — продължи Дюран меко. — И ми позволете да ви кажа нещо, ако щете, приятелски. Вие сте прекалено амбициозен. И може би малко преднамерен. Предпочитате хипотезата пред истината. Какво значение има дали убиецът е Капелани или Кулон? Важно е да разберем кой е.
— Да, прав сте по принцип — кимна малко унило Димов. — Но вие по-късно ще разберете на колко здрави основи е положена моята хипотеза.
— Сега остава да проверим фактите.
Дюран се замисли, след това извика един цивилен агент. Той даде точни данни за Федерико Капелани и добави:
— Издирете го и го дръжте под наблюдение… Може всеки момент да ни потрябва.
Двамата инспектори трябваше да чакат повече от два часа, докато се появи отново експертът. Бялата му глава, невероятно измита, вдъхваше някакъв особен респект.
— Господин Дюран, кутията, която сте взели от антикварния магазин, е оригинална. Няма съмнение, че султанският знак е автентичен. И изумрудът е истински, макар и не първокласен. Очевидно австрийският император не се е престарал много с подаръка си… Втората кутия е имитация, но не отстъпва по изящество на изработката.
— И, според вас, колко струва?
— Истински ценител би дал до петдесет хиляди франка.
— Благодаря ви, господин Виго.
Експертът се оттегли с достойнство. Дюран изглеждаше много оживен и доволен. Тая проклета история бе започнала наистина да се разплита.
— Трябва да разпитаме момчето.
— Ами вече нямаме друг изход — съгласи се Димов.
— Може би ще се наложи да почакаме… Да изпием поне по една бира?
— Съгласен.
Дюран извика дежурния, за да му даде поръчката. Димов все така седеше в креслото си без настроение. „И всъщност какво толкова ме интересува тая история? — мислеше той с досада. — Важното е, че в последна сметка се доказа моята теза: убийството не е извършено от българин!“
Вече се свечеряваше, шумът, който влизаше през прозореца — истинският неповторим парижки шум, — ставаше все по-отчетлив и по-хаотичен.
Доведоха младия Капелани едва към осем и половина часа. Беше светлооко и русо момче, много слабо — по нищо не напомняше на баща си. И общият му вид беше приятен, макар да изглеждаше доста смутен, почти уплашен. Той се настани на един от коравите столове точно срещу бюрото на Дюран. Настолната лампа светеше неприятно в лицето му. Димов се понамръщи — беше му вече съвсем ясно, че момчето ще каже всичко, без да му въздействуват с каквито и да е странични средства. Дюран бръкна в бюрото, извади кутията и я постави пред момчето.
— Познавате ли тая кутия? — запита той строго.
Момчето трепна и погледна бързо кутията. Димов веднага забеляза, че дори не задържа погледа си върху нея.
— Да — отвърна то. — Преди няколко дена я продадох в един антикварен магазин.
— А откъде я имате? Младежът притеснено мълчеше.
— Попитах ви откъде я имате? — тоя път малко грубо запита Дюр ан.
— Как да ви кажа… Ние имаме лятна къща край Париж. Напоследък по-рядко я ползуваме. Татко е много зает, а мама…
Той отново замълча.
— А майка ви? Говорете, няма да ви тегля думите от устата.
— А мама, естествено, няма да го остави сам и без никакви грижи. Сега само аз живея там и уча, тъй като през есента имам много тежка изпитна сесия. Та намерих тая кутия в мазето на вилата.
— По-точно!
— В мазето държим някои стари мебели… Намерих я в един шкаф. Беше завита в някакъв стар парцал.
— Съвсем случайно ли я намерихте? Или нещо сте търсили?
— Ами как да ви кажа… — отвърна стеснено младежът. — Напоследък татко ми дава съвсем малко пари. И друг път съм го правил, продавал съм разни вехтории.
— Но това не е вехтория, това е много ценна вещ.
— Ами, ценна! — отвърна недоверчиво младежът. — Кой държи ценни вещи между боклуците?
— Точно това и ние се питаме. Не може такава хубава и ценна вещ да бъде просто захвърлена като ненужна. Това е изключено. Баща ви не е милионер, за да държи ценните си вещи в мазето.
— И аз се зачудих — промълви с мъка момчето.
— Нищо не сте се зачудили. Кажете къде я намерихте? — кресна Дюран.
— Там я намерих. За какво да ви лъжа?
— Има за какво. Кутията е открадната от една сбирка. Какво може да търси в мазето ви?
Момчето уплашено мълчеше.
— Или искате да помогнете на баща си? Не сте измислили най-добрия начин. По-добре да бяхте излъгали, че сте я намерили в метрото.
— Но аз не лъжа. Казах ви самата истина.
— Така или иначе, тая истина не е във ваша полза. Вие сте я продали в антикварния магазин, сега вие ще отговаряте… Където и да сте я намерили.
— Господин инспекторе, навярно е станала някаква грешка — каза умолително младежът. — Попитайте в края на краищата баща ми. Може би той знае нещо повече.
— Не е много благородно от ваша страна да хвърляте вината на баща си — каза инспекторът. — Особено пък, ако той е виновен.
— Не, не, не може да бъде виновен… Какво говорите, господин инспекторе… Та той е уважаван гражданин… Директор на голяма търговска фирма.
— Толкова по-зле за вас — каза Дюран. — Сега ще ви заведем в ареста, за да обогатим малко вашия юридически опит… И помислете добре къде сте намерили кутията!
Дюран позвъни, влезе дежурният полицай.
— Изведете го! — каза кратко Дюран. — В ареста!
Полицаят изведе младежа. Дюран вдигна рамене.
— Какво мислите за тая история?
— Според мене, говори истината — отвърна Димов. — Ако искаше да лъже, щеше да измисли нещо по-умно.
— И според мене е така… Момчето е взело кутията от дома си. А дали от апартамента или от мазето на вилата, все едно.
— За съжаление, не е все едно — отвърна Димов.
— Или почти все едно. Излиза, че старият Капелани е направил опит да скрие кутията.
— А тогава защо задържахте момчето?
— А да го пусна ли? — попита учудено Дюран. — Нали веднага ще изтича при баща си и ще му разкаже всичко. И старият хитрец ще успее да подготви някакъв отговор. Особено ако се срещне с адвоката си.
— Не може ли да извикаме Капелани веднага?
— Не, късно е. Трябва да искам специално разрешение.
— Може би ще се усъмни, щом момчето не се прибере в къщи.
— Няма да се усъмни. Ние го взехме от улицата, никой не знае, че е в полицията. Баща му навярно ще мисли, че е останало във вилата.
Нямаше какво да се прави, трябваше да чака още една нощ. А му беше безкрайно интересно да разбере как ще се държи Капелани. Вечеряха заедно с Дюран в един малък семеен ресторант. Неговият колега с голямо внимание и вкус, подбра менюто и наистина беше горд с избора си. Но очакванията му, че ще предизвика ако не възторга, то поне любезното одобрение на госта, не се сбъднаха. Димов ядеше разсеяно и мълчаливо и сякаш не съзнаваше какво слага в устата си. Дюран се обиди не на шега. Тия българи толкова ли са амбициозни? Нима не умеят да разделят работата от удоволствието? Ако сам той отдаваше толкова нерви на делата си, навярно отдавна би хванал стомашна язва.
— Колега, оставете поне един час на мира вашата хипотеза! — обади се недоволно. — Нека си хапнем като хората.
— Прав сте — усмихна се виновно Димов.
— Хипотезата си е хипотеза… Няма къде да избяга. Сега нека да оставам да поговорят малко фактите…
— Да, разбира се.
— И освен това такива задушени охлюви няма да намерите никъде в Париж.
Едва като изпи две чаши „Божоле“ Димов усети как всичко в него се отпусна. Наистина нямаше никакъв смисъл да си разваля вечерята с празни мисли и предположения. Той се развесели и когато поднесоха сиренето, намери достатъчно умни и тънки комплименти, за да зарадва домакина си.
На другата сутрин в девет часа той беше отново в бюрото. Дюран го посрещна ухилен до уши.
— Доведоха Капелани — каза той. — Държи се като разярен бик.
— Знае ли за какво сме го извикали?
— Не знае, разбира се. Казахме му само, че сме задържали сина му.
След малко пуснаха бика в арената. Той се втурна с такава сила, че едва ли не образува вихрушка около себе си.
— Какво означава това? — изрева яростно директорът. — Защо сте задържали сина ми?
— Заради вас — отвърна спокойно Дюран.
Капелани се ококори. Димов имаше чувството, че от месестите му ноздри изскачат искри.
— Как така заради мене? Какво искате да кажете?
— Най-напред седнете, господин Капелани. И се успокойте. Това е във ваш интерес.
— В мой интерес е да бъда сега в бюрото си. Там ме чакат куп важни дела.
— Законът ви задължава да отговорите на няколко въпроса.
— Добре! Задайте ги по-бързо и вървете по дяволите.
Сега пък галските нерви на Дюран не издържаха. Той се наежи като стар и опитен боен петел.
— Страхувам се, че вие ще заминете на тоя адрес. И се дръжте сериозно, заподозрян сте в убийство.
Последната дума прозвуча мрачно и тежко, но сякаш мина край ухото на Капелани.
— Аз? — избумтя той. — В убийство?… Ха-ха!… Такава малоумна идея може да се роди в главата само на един тъп полицай.
Това, което Дюран направи, накара другите двама едва ли не да подскочат. Той извади кутията за енфие и яростно я трясна върху масата. И никога след това Димов не разбра умишлено ли го направи или просто не бе издържал на обидата.
— Познавате ли тая кутия? — изгърмя Дюран. Едва сега в бюрото настана мъртва тишина. Капелани погледна бързо кутията и отвърна с понижен глас:
— Не!
— Моля, вижте я по-добре… Вие говорите пред свидетел.
Капелани приближи бюрото и взе кутията с такъв жест, сякаш беше готов да хлопне с нея инспектора по главата.