Веднаж учителката го запита с доста откровено женско любопитство:
— Кажете ми, господин Димов, чели ли сте нещо от Жорж Сименон?
— Почти всичко, госпожо…
— Интересно ми е помага ли ви с нещо Мегре във вашата трудна професия?
— Откровено казано, по-скоро ме забавлява. В моята професия ми помага главно господин Стендал — отвърна Димов шеговито.
— Вие се шегувате, разбира се.
— Съвсем не! — тоя път сериозно отвърна Димов. — За всеки криминалист е крайно трудно да работи, ако не познава дълбоко човешките страсти.
На другия ден генералът го повика спешно. Изглеждаше в добро настроение, на устните му бе кацнала шеговита усмивка.
— Готви се да приемеш гости! — каза той. — Утре в София пристига някой си господин Дюран, инспектор от френската криминална полиция. И то във връзка с делото „Периа“.
— Кога точно?
— В десет, със самолет на „Балкан“. Държа да го посрещнеш лично на летището.
— Добре, другарю генерал.
— И държа гостът да остане доволен от нашето посрещане. Това е първото посещение на френски криминалист в България, тъй като ние, както ти е известно, не членуваме в Интерпола. Помисли от сега къде ще го заведете. Особено на обед и на вечеря. Заведението трябва да бъде представително… И освен това да готвят вкусно. Димов мълчеше, не отговаряше.
— Разбра ли какво ти казах?
— Много добре ви разбрах, другарю генерал… Но няма такова заведение, хем да е представително, хем пък да готвят вкусно.
— Добре де, ако решиш да ме поканиш на имен ден, къде ще ме заведеш? — каза любопитно генералът.
— В „Шумако“, разбира се… Има отлична шкембе-чорба. И чудесни шарденчета.
— Не, не върви за французин… Добре, обядвайте в „Панорама“. Но, разбира се, ще предупредиш бай Иван да ви приготви някой хубав специалитет… Тия дяволи могат, когато искат… А вечеряйте в „Щастливеца“, да речем. Те нямат планина край Париж, това ще му направи впечатление.
На другия ден четвърт час преди пристигането на самолета двамата с Ралчев чакаха на летището. Приличаха повече на сватбари, отколкото на посрещачи — нови тъмни костюми, елегантни вратовръзки. Липсваше им само сватбеното венче на бутониерата. Няма как — заповедта си е заповед, трябва да се изпълни. А тя беше съвсем ясна — представително и официално. Самолетът леко се приземи, автобусчето замина да го посрещне, като бляскаше на слънцето с никелираните си части. След малко пътниците започнала да се измъкват от търбуха му, явно доволни, че и тоя път са отървали кожите. Радиоуредбата предупреди господин Дюран, че го чакат.
„Да не е станала някаква грешка?“ — помислиха си едновременно и двамата посрещачи. Към тях приближаваше с неуверени стъпки някакъв особен чичо. Преди всичко приличаше съвсем, ама съвсем на българин. И то на бюфетчик от някоя провинциална гара. Изглеждаше тромав, мъхнат, червендалест и коремест. Носеше неогладен спортен костюм и под него — едро изплетен червен пуловер. За маскировка може би, щом като е минал в комунистическа страна. Единственото нещо, което напомняше за лято, беше леката му панамена шапка, малко тясна, но може би наистина панамена. Едва когато наближи съвсем те видяха простодушно и малко озадачено лице.
— Господин Дюран? — попита предпазливо Димов.
— Да, същият…
— Господин Дюран, позволете ми да ви приветствувам с „добре дошли“. И от името на нашия директор да ви пожелая приятно прекарване.
Дюран го зяпаше не по-малко учудено.
— Вие полицаи ли сте?
— Не съвсем — отвърна вежливо Димов. — При нас се нарича „милиция“.
— Все едно е, дяволите да ви вземат… Аз пък помислих, че е, станала някаква грешка.
Не беше много удобно да му признаят, че и те бяха помислили същото. След малко и тримата се разположиха удобно в новия луксозен мерцедес на генерала — Ралчев отпред, двамата с Дюран отзад. Дюран продължаваше да ги гледа соткровено любопитство.
— И двамата приличате на гасконци — каза той най-сетне. Дано не е чак пък толкова вярно.
Докато пътуваха, Дюран нито веднаж не погледна навън — все едно, че се мотаеше някъде из парижките квартали. Това дребно незачитане на града малко обиди Димов. И му вдъхна, разбира се, леко, но справедливо чувство на съмнение. В края на краищата един истински полицай трябва добре да се огледа дори да е на полюса. Дали пък не е някой от тия полицейски тъпаци, които често се срещат в книгите на Сименон?
— Бързате ли, господин Дюран? — попита Димов все така вежливо.
— Къде да бързам? — погледна го учудено французинът.
— Изобщо бързате ли? С престоя си в София, искам да кажа.
— Аз никога не бързам — отвърна едва ли не обидено Дюран. — Къде да бързам? За гроба ли?
Беше предвидено гостът да отседне в „София“. Тоя път изглежда, че хотелът наистина му направи впечатление. Той го огледа внимателно, след това направо запита:
— Вярвате ли, че това е за джоба ми?
— Бъдете спокоен, господин Дюран, вие сте наш гост. На министерството, искам да кажа.
Докато го записваха в рецепцията, Ралчев се обади на генерала, че гостът им е пристигнал.
— Как изглежда? — запита генералът.
— Нищо, порядъчен — отвърна предпазливо Ралчев. — Но навярно предпочита виното пред водата. Носът му отива към теменужено.
— Това е добре — отвърна шеговито генералът. — С такъв човек по-лесно ще се разберете.
Но за тяхно учудване Дюран не прояви особен интерес към алкохола. Наистина много хареса малката мастичка, която му бяха поръчали. И все пак се задоволи само с две чаши вино. Но затова пък отлично приготвената каварма явно го впечатли. И той започна подробно да разпитва за рецептата. Доста смътните обяснения на Ралчев, изглежда, не го задоволиха, защото измърмори:
— И все пак има някакъв секрет в тая работа. Наистина имаше, и то не само един. Извикаха главния готвач и той с удоволствие ги сподели, щом разбра, че има работа с французин. Дюран добросъвестно записа всичко в малко, доста износено тефтерче.
— Това е вече друга работа — каза Дюран доволно. — Какво бихте пийнали от мене, господине?
Вечерта, както генералът бе поръчал, заведоха Дюран в „Щастливеца“. За пръв път, откакто бе дошъл в София, изненадан и очарован, той се зазяпа в нещо, и то в един нощен пейзаж. Но гледката наистина беше хубава — безкраен мрак и безкрайно море от светлини.
— Имам чувството, че съм в Акапулко — обади се най-сетне Дюран.
— Ходили ли сте в Акапулко? — запита Димов.
— Не съм, разбира се… Но какво пречи да имам такова чувство?
Дебелакът наистина не беше много далеч от френския хумор.
Тоя път пийнаха повечко. Дюран много хареса и виното, и коняка. Само кафето като че ли го поразочарова. И донякъде сиренето, но в тоя случай не беше никак прав. И отново се опита да запише една рецепта — на качамака. Но тоя път рецепта нямаше.
— Всичко зависи от вкуса на царевичното брашно — каза готвачът. — И от търпеливото приготовление.
На края на вечерята Дюран прояви съвсем неочаквана любознателност.
— Какво значи „Щастливеца“? — запита той. Димов му обясни, че това е псевдонимът на известен български писател. И какви са били неговите вкусове.
— Наистина е бил щастливец! — съгласи се охотно Дюран. — Ако живеех в София, щях да идвам тук поне през вечер.
Като истински французин през време на вечерята Дюран нито веднаж не спомена за мисията, с която бе дошъл. И се държеше така, като че ли изобщо бе дошъл тук на малка почивка. След като го изпратиха до хотела, Ралчев побърза да каже:
— Имам чувството, ча ще си замине, без да ни каже нито дума.
— Не се надявай! — усмихна се Димов. — Това е полицай, а не турист.
На другата сутрин точно в девет часа Ралчев въведе Дюран в кабинета на Димов. Настаниха го удобно пред една малка масичка, Дюран извади от чантата си тънко синьо досие.
— Ралчев, три кафета! — каза тихо Димов. — Но гледай да не се изложим.
— Бъди спокоен, шефе, ще го приготвя сам.
— Точно от това се страхувам — измърмори Димов. — Какво кафе предпочитате, господин Дюран? Турско? Еспресо?
— Голямо! — отвърна Дюран.
— Една кана кафе! — каза шеговито Димов. Ралчев веднага излезе, макар да не му се искаше. Много добре разбираше, че разговорът ще почне без него. Димов поднесе на госта си кутия превъзходни хавански пури и Дюран с уважение взе една. В неговото собствено бюро никога никой не бе поднасял пури.
— Господин Димов, искам най-напред да ви запозная с главните действуващи лица — каза той.
— Да, прав сте — кимна Димов. — За мене те са просто като имена в театрална програма.
— Да почнем от Периа — продължи Дюран. — Доста загадъчна личност, от подземния свят, както казваме ние. Преди десет години бе осъден за съучастничество в голяма кражба на диаманти. Той получи три години затвор, но диамантите не се откриха. Това се случва доста често, господин Димов, при всички видове престъпления. Особено при най-големите. Виновниците лежат известно време, според присъдите, но дяловете им грижливо се пазят. Навярно нещо подобно е станало и с Периа. Той си излежа цялата присъда и излезе от затвора. Оттогава водеше напълно порядъчен живот, от правна гледна точка, искам да кажа. Живееше в луксозен апартамент, без да пести, но и без да работи… Не можахме да го уличим в нищо, макар да ни бе ясно, че не може да живее за сметка на някой анонимен благодетел…
— Беше ли под наблюдение?
— Да, разбира се… Но не много стриктно, доколкото ни позволяват нашите скромни възможности. Вие можете да си представите, господин Димов, каква армия от полицаи ще ни е нужна, ако трябва да наблюдаваме непрекъснато целия подземен свят… Всъщност ние само ги контролираме.
— Разбирам ви много добре — кимна Димов. — А пътуваше ли често в чужбина?
— Много рядко… Като всеки истински парижанин изобщо не излизаше от Париж. Неговият истински въздух бе на нощните заведения… Но последния път той не е заминал директно за Истанбул. До Щвейцария е отишъл с лека кола. В Цюрих никъде не е регистриран, навярно е отишъл направо на летището… Преди няколко дена намерихме на паркинга колата му.
— Как си обяснявате това?
— Много просто, искал е да се изплъзне от нашето наблюдение. Ако беше взел самолета от Париж, ние щяхме да знаем. И, естествено, щяхме да уведомим Интерпола. А той, изглежда, не е имал интерес от това. От справката узнахме, че е прекарал в Истанбул два дена, като е отседнал в хотел „Хилтон“… Какво е правил там, не знаем… Тая пура е наистина чудесна, господин Димов.
— Между прочем, Периа пушил ли е?
— Разбира се. Може ли такъв човек да не пуши? Но да продължим… Втората личност е господин Пиер Кулон. Много богат човек, много изискан притежател на три големи антикварни магазина в Париж. Движи се в най-доброто общество, няма никакви слабости, освен към скъпи картини и старинни вещи… Третият е господин Антоан Капелани… G две думи, обикновен чревоугодник и бонвиван в най-буржоазния смисъл на тая дума.
— Какво значи за вас „буржоазен“? — попита той. — Не прозвуча като комплимент.
— Защо? Исках да кажа просто обикновен, неинтересен, средно богат човек. Неспособен за изненади. Ако има да крие нещо, то е своята слабост към малки момичета. С мъка е потушил един неприятен скандал в това отношение. Но иначе почтен баща, уважаван гражданин, търговски директор на известна фирма за пишещи и сметачни машини.
В това време влезе Ралчев. Младо момиче в много къс минижуп изискано сервира кафето. Когато си излезе, Дюран се обади усмихнато:
— Виждам, че вашата революция е отишла доста напред. В моята служба не позволявам рокли над коленете.
И Димов се засмя.
— Момичето е професионална сервитьорка — каза той. — Моят помощник малко се е престарал в желанието си да ви направи добро впечатление.
— С кафето положително е успял… Така… Стигнахме до мадам де Вол… Висш служител на Ке д’Орсе. Много красива жена с безукорно поведение. Понастоящем пръв съветник в нашето посолство в Бейрут. Участвувала е активно във френската съпротива, ако това ви интересува.
— От чия страна?
— От движението на де Гол. На четиридесет и две години стана носителка на Почетния легион… Това е всичко… Имате ли някакви допълнителни въпроси?
— Бяхте доста изчерпателен — отвърна шеговито Димов. — Но в същото време почувствувах и подтекста на вашите обяснения.
— А именно?
— Всеки един от тия хора може да бъде всичко, но не и убиец… Прав ли съм, господин Дюран?
— Еее… Тогава ще задам така въпроса: изключвате ли възможността Периа да е убит от местен човек?
— Да, изключвам тая възможност — отвърна твърдо Димов.
— Доказателства?
— В документа, който ви изпратихме, лично аз съм изложил три страници мотиви.
— Да, това наистина са мотиви — кимна любезно Дюран. — А ако има някакви доказателства, те не са във ваша полза. Това копче например?
— Господин Дюран, ние не търсим ползата, а истината… Ако търсехме ползата, изобщо нямаше да ви съобщим за това копче. Нима не разбирате, че става дума за много плоска диверсия?
— Значи, вие изобщо изключвате от играта младия митничар?
— Напълно! Той не може да бъде убиецът.
— Защо?
— Преди всичко той е секретар на комсомолската организация.
Дюран просто зяпна своя колега — полуучудено, с по-лунедоумение.
— Господин Димов, най-меко казано, това обяснение е неудовлетворително. Какво като е секретар?
— Ако беше свещеник, бихте ли казали: какво като е свещеник?
— Е! — Дюран, леко затруднен, вдигна рамене. — Все пак това е малко по-друга работа.
— Ама никак. И даже напротив. Но няма как да го разберете. Вие не познавате тая категория хора. А пък аз добре ги познавам.
— Добре, господин Димов, не съм дошъл да споря с вас! — каза любезно Дюран. — А да изясним истината. Вие бяхте откровен с нас, не скрихте нищо. Това ме предразполага да ви отвърна със същото… Ето един странен факт: След като получихме вашето изложение, ние, естествено, посетихме господин Кулон. Под най-благовиден предлог, разбира се. Попитахме го дали познава Периа. И изобщо дали го е виждал някога някъде по някакъв повод. Включително и на летището… Той категорично отказа.
— Предполагам, че не сте му казали за отпечатъците на пръстите?
— Не, разбира се… Но сега какво излиза? Или господин Кулон ни е излъгал, или вие тук нещо сте сбъркали. Това е всъщност найтважната причина за моето идване.
— Но как можем да сбъркаме? Чашата наистина беше намерена в стаята на Кулон… И ние сравнихме отпечатъците, които току-що бяхме взели от убития Периа. Както знаете, в това отношение грешка не може да има.
— Добре… Ще ви кажа откровено какво ме озадачава. Вие съобщихте, че сте намерили отпечатъци от дясната ръка на Периа. А той е бил левак… Всички бармани твърдят, че той винаги е поемал чашите с лявата си ръка.
Димов не отговори веднага.
— Разбирам вашата мисъл — каза той. — Вие искате д кажете, че отпечатъците са сложени върху чашата, след като Периа е бил убит… И след това чашата е била преместена в стаята на Кулон.
— Да, съществува у мене такова подозрение — призна Дюран. — Извинете, но мога ли да видя самата чаша?
— Да, разбира се… Както и отпечатъците на Периа. Предполагам, че и вие ги носите?
— Да, у мене са…
— А най-добре е да отидем на самото място… В хотела, искам да кажа… Така вие ще си съставите по-пълно впечатление и за обстановката, и за всички факти.
— Ще ви бъда много признателен — каза искрено Дюран.
Димов нареди на Ралчев да занесе веднага чашата в хотела. И да подреди всички вещи точно така, както са ги намерили, според документалната снимка.
— Погрижи се и Ничев да бъде там… Ще бъде полезно, ако ги срещнем.
— А Берберов?
— Няма да бъде излишно.
Дюран отново погледна всички снимки на местопроизшествието. Наистина той бе получил основните заедно с досието, но сега Димов му даде възможност да се запознае и с най-малките детайли. След това му показа и всички вещи, които бяха останали от убития. Както очакваше, Дюран не можа да направи във връзка с тях никаква нова забележка или някакво ново откритие.