— Много добре знаеш, че не сме готови — отвърна Димов с досада.
— Той просто иска да го информираме.
— Хубава информация… Каква информация без достатъчно факти?
Ралчев премигна. Може би беше прав шефът му, че не умее да се съпротивява на началството. И сега не му се искаше.
— Мисля, че направихме всичко! — каза той неохотно. — Няма само как да върнем чужденците.
— А експертизата?
— Още не е готова.
Тоя Ничев, тоя Ничев!… Сега трябва да се огъва и да мънка пред генерала заради него.
— Повикай ми доктор Пеев.
Ралчев отиде при телефона и включи контакта. Доктор Пеев работеше в друго здание, връзка понякога се получаваше доста трудно. Все пак той поръча да го потърсят.
— Нещо ново за Ничев?
— Нищо особено, шефе… Произхожда от съвсем бедно семейство.
— Такъв хубавец?… С такава кожа? — запита Димов учудено. — Ралчев, обърна ли внимание каква хубава кожа?
Кой знае защо тая нежна, почти женска кожа най-много го безпокоеше. Ралчев изсумтя недоволно. Може би защото сам не притежаваше никакви подобни достойнства.
— Кожата си е кожа, шефе, а пък фактите са си факти! — измърмори той. — Баща му е бил най-обикновен училищен прислужник. Даже не е имал средства да изучи сина си като хората.
— Какви езици знае?
— Доста добре френски, отчасти английски… Освен задължителните курсове сам се е образовал. Прекалено интелигентно момче за един обикновен митничар… И, казват, с амбиции.
— Зависи какви амбиции — измърмори Димов. — Има и хубави амбиции.
— Има — отвърна Ралчев не съвсем убеден. — Има всякакви.
В това време продължително зазвъня телефонът. Димов отиде и взе слушалката.
— Ти ли си, Пеев? Нещо ново?
— Почти привършвам — отвърна лекарят. — Сега мога да кажа с много голяма сигурност. Убийството е извършено около 12 часа.
— Ударите?
— С много особено тънко оръжие… И доста дълго, почти като щик… Това не е обикновена кама, другарю Димов. Камите обикновено са по-къси. И двата удара са минали през сърцето… Според мене, това може да го извърши само много опитен, бих казал, професионален убиец. Човек с много силна и изключително точна ръка.
— Да, разбирам… Нещо друго?
— Малко храна и остатъци от алкохол в стомаха му. Но в никакъв случай не е бил пиян.
— Добре, Пеев, благодаря. Димов затвори слушалката.
— А сега можем да вървим! — каза той. — С малко по-чиста съвест.
Взеха една служебна кола до главната дирекция. Не стана нужда да чакат — генералът ги прие веднага. Беше едър мъж с буйна коса и тежки ръце на бъчвар. Така се и казваше — Бъчваров, — съвсем заслжено си бе получил името. Не изглеждаше никак сърдит за малкото закъснение, само неохотно измърмори:
— Доста неприятен случай!… И то с французи!… Нищо, шефе, разказвай — добави той шеговито.
Димов бавно и точно изложи фактите — беше съвсем сигурен, че не е изпуснал нищо съществено. Но през цялото време се въздържаше от коментарии. Когато най-сетне Димов свърши, генералът го погледна изпитателно с живите си очи. И веднага каза това, което Димов очакваше:
— Добре де, ама ти съвсем ли изключваш от комбинацията младия митничар?
— Да, искрено казано, изключвам го. Макар да няма много сериозно алиби. Никой от неговите колеги не може да гарантира, че през цялото време е бил с тях.
— Ами тогава?
— Другарю генерал, той е секретар на комсомолската организация… Ако почнат и…
— Добре, това разбрах… И никакъв друг довод?
— На мене тоя ми е достатъчен, разбира се, плюс личното впечатление. Но има и нещо друго. Ничев не скри от нас, че чужденецът е носил със себе си пари и ценности. Макар че за това нямаме ни документ, ни свидетел. Ако той беше убиецът, щеше да скрие поне за валутата. Митническото удостоверение, което е останало у Периа, е било откраднато. Няма смисъл, от една страна, да краде удостоверението, а, от друга — да признава какво то е съдържало.
Генералът се замисли.
— Да, прав си — кимна той. — Това е логично. И, според тебе, как е попаднало това копче в стаята на убития?
— Най-вероятно е било подхвърлено… От убиеца или от някой негов съучастник… С цел да ни подведе.
— Все пак неприятно съвпадение…
— Точно съвпадение, другарю генерал… Убиецът случайно го е намерил, като е минавал през митническия контрол. И веднага му е хрумнало да го използува като улика.
— Не ти ли се вижда малко примитивно?
— Да, наистина — съгласи се неохотно Димов. — И все пак естествено за чужденец, който слабо познава страната ни… Някои все още ни смятат за ориент, където всичко може да мине.
— Ясно — усмихна се генералът. — Навярно смяташ, че някой от чужденците е убил Периа?
— Точно така! Или Кулон, или Капелани. Но по-вероятно Кулон… На него повече му подхожда тоя точен и силен удар… Капелани, както ви казах, е бил доста пиян.
— Ако не се е преструвал!
— И това е възможно. На Запад има препарати, които чувствително намаляват влиянието на алкохола.
— Някакви улики?
Навярно Димов отдавна бе чакал тоя въпрос, защото лицето му леко просветля.
— Има една, и то доста хубавка — отвърна той. — стаята на Кулон намерихме чаша с лек разтвор от „Алка Зелтцер“.
— Какво е то?
— Против киселини… И изобщо против напиване.
„Алка Зелтцер“ намерихме и в чашата на Капелани. Но не е в това работата. Върху чашата на Кулон имаше отпечатъци от пръстите на Периа.
— Ха! — възкликна изненадан генералът. — Това е наистина нещо… И все пак друго щеше да бъде, ако ги бяхте намерили в стаята на Периа.
— Очевидно двамата са се познавали. А между хора, които се познават, винаги може да стане нещо.
Тоя път генералът здравата се замисли.
— Но какъв смисъл има да го убие точно в София? И то на летището? Защо не в Париж? Там работата би могла да мине по-незабелязано… И да не се свързва с името му.
— И аз върху тоя проблем си троша главата, другарю генерал… Може би убиецът не е имал друг изход… А може би е смятал, че убийството ще мине за сметка на българите. Дива балканска страна, какво ли не може да се случи в нея… Сигурно така е мислил. И убийството, разбира се, ще бъде някак потушено, за да не се компрометира страната. А и френската полиция очевидно не може да се намеси в нашите работи дори ако се усъмни.
— Да, разбирам — кимна генералът. — Убийство на ничия земя, наистина оригинално. Сега нито ние можем да проведем сериозно следствие, нито французите. А копчето е било добре дошло…
Ралчев, който до тоя момент слушаше мълчаливо, внезапно се намеси:
— Другарю генерал, може ли да кажа нещо?
— Моля…
— Ако убийството е извършил някой от двамата чужденци, то той го е направил предумишлено.
— Това е по-вероятно — кимна Димов.
— А, според мене, това е сигурно — продължи Ралчев. — Защо убиецът ще вземе копчето, което случайно е иопаднало пред очите му? Очевидно той е знаел за какво може да му послужи.
— Разбира се, че си прав — отвърна Димов оживено. — Това се налага от само себе си.
Генералът мълчеше.
— Може и тъй да е — каза той най-сетне. — А може и да не е. Представете си например, че някой е проникнал в хотела отвън. Убил е, ограбил е и е изчезнал.
— Да си кажа правичката, другарю генерал, мъчно мога да си го представя — обади се Димов. — Откъде един външен човек може да знае, че в стая двеста и осем е отседнал богат чужденец?
— От администратора например…
— Почти невероятно! — каза Димов. — Никой разумен, човек не спи в един чужд хотел в непозната страна, без да се заключи. Нима Периа ще отвори посред нощ на непознат човек? И ще го пусне в стаята си?
— Защо непознат? Ами ако е бил администраторът? Идва, почуква: моля, господин Периа, вземете си паспорта.
Сега пък другите двама мълчаха.
— Помислете още, поработете! — продължи генералът. — Разбирам много добре, че не ви се иска убиецът да е българин… И ще бъде крайно неприятно, ако е българин… Но представете си, че е тъй… Нима ще оставим един вулгарен убиец да шета из страната ни? Убийството утре може да се повтори.
— А французите?
— Кои французи?
— Посолството например… Те веднага ще поискат някакво обяснение.
— На тях ще им дадем това, с което сега разполагаме. Искам да кажа, официалните документи: протокол, експертизи, снимки… Може пък и те да ни подскажат нещо.
След малко двамата си отидоха. Докато се возеха със служебната кола, Димов не проговори нито дума. Но лицето му не бе толкова замислено, колкото потиснато и недоволно. Едва когато слязоха той неохотно измърмори:
— Не може да бъде администраторът… Убиецът е бил в стаята. Периа е тръгнал към вратата и тогава е получил двата удара отзад. Мъчно мога да си представя, че Периа е допуснал в стаята си някакъв непознат администратор просто тъй, на моабет… Освен ако са се познавали преди това.
— Не е изключено! — каза Ралчев. — Берберов е стар хотелски плъх. Тия хора имат всякакви връзки, особено с чужденци.
— Добре, утре ще поговорим… А сега ми се иска да отида някъде за половин ден. Ей тъй, на въздух.
— Ами да отидем при Паргов.
— Не ти ли казах, че са изтровили раците в реката? — отвърна Димов ядосано. — Просто до шушка. Ако пък това не са престъпници…
Никога Ралчев не го бе чувал да произнася думата „престъпници“ с такава ярост и омерзение. Решиха да отидат до Боровец — да спят там в някоя от вилите на министерството и да се върнат. Това беше един от малките навици на инспектора — да се отлъчва от София, когато е затруднен. Но реката с раците — неговото любимо място за почивка и размисъл — беше отишла по дяволите. Вече никога нямаше да има раци в тая стара като древността река. А някой ден навярно щяха да изчезнат от всички реки. За да останат като жестоки отмъстители само в жалките тела на тия, които ги бяха изтребили.
Никак не се излъгаха, че отидоха в Боровец. Вилата беше спокойна и уединена и най-главното — съвсем безлюдна. След градския шум сега ушите просто го боляха от тишината. Лежаха дълго в рядката сянка, мълчаха до премаляване. И все им се струваше, че някъде шуми река, че някъде пърхат птици. Всъщност нямаше нищо — гората беше глуха и малко тъжна, като всяка стара борова гора. Единствено няколко катерички се премятаха безшумно из клоните или се катереха към върховете на боровете, огрени от слънцето.
Привечер се разходиха из гората, набраха гъби. Бяха хубави, едри гъби с кафеникави шапчици, овлажнели от росата. Понеже нямаха кошница, просто ги пъхаха в джобовете си или ги носеха в ръце.
— Всъщност какви са тия гъби? — досети се най-сетне Димов.
— Масловки — отвърна малко неуверено Ралчев.
— Имат ли отровни двойници?
— Струва ми се, че нямат.
— Как така струва ти се! Изобщо брал ли си друг път?
— Аз да съм брал? — погледна учудено Ралчев. — Просто съм виждал.
След дълги размишления най-сетне хвърлиха гъбите. Нямаше смисъл да поощряват престъпността в България. И нощта беше много тиха и хладна, спаха така дълбоко, че сутринта се събудиха зашеметени.
— Като че ли съм пиян! — оплака се Димов. — Мозъкът ми просто се е сплескал от толкова кислород.
Но като се върнаха в града, изведнаж се почувствуваха много ободрени. Сега вече можеха да седнат и да помислят. Но колкото и да мислеха, не стигаха до нищо съществено. Въпросителните не само че не се намаляваха, но и непрекъснато се увеличаваха. Ако убиецът е някой от чужденците, защо убийството е извършено именно в София? Защо не в Истанбул например, откъдето убитият е дошъл? Как е било пренесено през митницата оръжието, с което е било извършено убийството? Защо тримата чужденци не са попълнили сами фишовете си? Защо двама от тях не са поискали да ги събудят? Съвсем случайно ли са се събрали четиримата чужденци? Или пък е имало уговорка между някои от тях? Защо Перца не е отишъл като другите в ресторанта? Защо от убития са ограбени не само ценностите, но и всички други документи, включително и паспорта? Какво може да е търсил Периа в стаята на Кулон и действително ли е бил там? Дали и това не е фалшива следа като подхвърленото копче? Защо Капелани не е реагирал, когато сутринта Периа е бил потърсен в самолета? Изобщо знаел ли е, че са били спътници в един самолет и че са спали в един хотел? В крайна сметка какви може да бъдат мотивите на престъплението — просто грабеж ли, което им се струваше повече от съмнително. Или пък някаква тъмна мафиотска афера?
— Тая кутия за енфне ми се вижда много съмнителна! — каза Ралчев. — Да не би в нея да се крие загадката?
Димов вдигна рамене.
— Не вярвам да е представлявала някаква особена ценност… В това отношение вярвам на младия Ничев.
— А ако ни е подвел?
— За какво му е нужно да ни подвежда! — намръщи се Димов. — Когато можеше изобщо да скрие от нас, че в багажа му е имало кутия.
— А ако кутията е била просто контейнер?
— Всичко е възможно!… Но няма как да разберем. Птичката е долетяла и е отлетяла.
Все пак решиха да изпълнят добросъвестно указанията на генерала. И започнаха от Берберов. Пътечки имаше много, но не водеха до нищо съмнително. Наистина куп малки човешки слабости, но всички изглеждаха доста невинни. Посещаваше само скъпи заведения, но много рядко. Играеше карти, но само с приятели, и то на нищожни сумички. Не странеше от женски компании, но според възможностите на възрастта си. Не пилееше пари, нямаше съмнителни връзки.
Дори пиенето му беше съвсем френско — доста умерено, с вкус. По всичко личеше, че е добре обезпечен материално, защото редовно отказваше всякаква спомагателна преводаческа работа. Всички референции за него бяха много добри, включително и политическите.
— Повикай го на още един разговор! — каза най-сетне Димов. — Но много внимателно и любезно.
Берберов пристигна незабавно — гладко избръснат, с колосана яка. Държеше се съвсем свободно.
— Другарю Берберов, мина доста време от тоя трагичен случай… И все пак ще си припомните ли към колко часа Периа си взе обратно паспорта?
— Сега не мога да си спомня точно часа — призна си администраторът. — Но скоро, след като ми го остави.
— А Кулон?
— Нали ви казах… Около полунощ.
— Искам да ви запитам откровено… Какво си мислите вие? Кой може да е извършил това убийство?
Берберов го гледаше с известно подчинение.
— Какво да ви кажа?… Много ми е неприятно да си мисля за тая работа… Но, изглежда, че някой от тия почтени господа, французите… Да ви кажа, тоя Кулон приличаше повече на атлет. — Помълча малко, после добави неохотно: — Имам чувството, че аз му изядох главата.
— На кого?
— Случайно се изпуснах пред Кулон, че и Периа е в хотела.
Това наистина беше нещо. Берберов точно възпроизведе разговора. Димов се замисли.
— Да, благодаря ви. Ничев идва ли понякога при вас?
— Кой Ничев?
— Този… Младият митничар…
— Не, аз не съм комсомолец — усмихна се непринудено администраторът.
С това разговорът приключи. Сега знаеха почти сигурно, че срещата между Кулон и Периа е станала след полунощ, т.е. около времето на самото убийство. Що се отнася до Ничев, отзивите за него бяха толкова добри, че те скоро прекратиха анкетата. Оставаше да съберат някои сведения за чужденците. Оказа се, че Кулон никога не е идвал в България. Но Капелани бе идвал два пъти по търговски сделки като представител на една голяма френска фирма за пишещи и сметачни машини. И двата пъти бе отсядал в хотел „България“. Три пъти бе идвала мадам де Вол, винаги с дипломатически паспорт. И винаги бе отсядала в най-луксозния столичен хотел — „София“.
Това бе всичко. И фактически то бе нищо. Димов продължаваше да посещава своите уроци по френски език. И сега беше по-усърден и по-ревностен от всеки друг път. Просто бе сигурен в себе си, че делото на Периа не е приключено. Може би за пръв път френският език щеше да му потрябва за делова работа. Никога не се бе излагал, не биваше да се излага и сега, та макар и с носовките и отворените и затворените гласни. Бяха предали документите във Френското посолство официално, чрез министерството. Димов беше сигурен в себе си, че френската страна ще поиска и някои допълнителни обяснения.