След дълги скитания най-сетне намериха един от рибните пазари. Тук и двамата се отдадоха на завистливо съзерцание, не можеха да откъснат погледите си от сергиите. Морското богатство беше наистина необикновено пищно — като се почне от дребната плоска писия, та се свърши с грамадните средиземноморски лангусти. И всичко беше свежо, току-що поръсено с вода, грижливо подредено. До крехката червеникава барбуна дълги сребристи заргани, морски кефали, кошове стриди. Само това, което Ралчев търсеше, май че го нямаше.
— Имате ли пушен паламуд? — питаше той направо на български.
— Нямаме, господине — отвръщаше неизменно продавачът. — Не е сезон сега. Пушен паламуд през есента.
— Какво имат тогава? — мърмореше обидено Ралчев. — Аз без пушен паламуд няма как да се върна… А бил на безценица на всичко отгоре.
Скитаха цял следобед, но много рядко им се мяркаше някой антикварен магазин. Едва вечерта се върнаха в „Хилтон“ с натежали крака, оглушали от шума и крясъците. Седнаха за малко пред барчето, но Димов непрекъснато се оглеждаше.
— Всичко видяхме в тоя кошмарен град — мърмореше злорадо Ралчев. — Даже проститутки, по-стари от баба ми… Но нито кутии за енфие ще намерим, нито пушен паламуд.
— На мене ми трябват не кутии за енфие. На мене ми трябва продавачът на кутията.
Димов все тъй се оглеждаше. „Какво може да търси в тоя непознат хотел?“ — мислеше Ралчев.
— Просто не знам как ще се ориентираме в тоя хаос.
— Ще се ориентираме! — отвърна спокойно Димов.
Най-сетне съзря това, което му трябваше — възрастен прислужник с лице на персийски поет, облечен в малко износена униформа. Той му даде едва забележим знак, прислужникът с достойнство се приближи.
— Спомняте ли си за господин Периа? — запита Димов на френски.
Прислужникът се замисли.
— Господин Периа?
— Той беше преди около един месец в хотела… Висок, хубав французин, много представителен.
— А, да… Господин Периа — припомни си изведнъж прислужникът. — Да, много възпитан господин, много щедър.
Димов се усмихна едва забележимо и му пъхна в ръката пет долара. Прислужникът сякаш изведнаж се преобрази, — Вие ли препоръчахте на господин Периа един много интересен магазин за антикварни предмети?
— Не, господине, не ме е питал! — отвърна прислужникът с искрено огорчение.
След първия успех — първата несполука.
— Впрочем, той какво пиеше? Тук, на бюфета, искам да, кажа?
Доста странен въпрос, но прислужникът бе свикнал и на по-странни. Тия чужденци май всички до един са чудаци:
— Бира — отвърна той след кратко колебание.
— Вие каква бихте ми препоръчали?
— „Туборг“… Господин Периа пиеше само „Туборг“ — припомни си прислужникът. — Много хубава датска бира, господине. В Истанбул се сервира само в нашия хотел.
— И все пак къде се намират вашите антикварни магазини? Не са ли събрани на едно място?
— Не, пръснати са из целия град. На едно място са събрани само в Капалъ пазар.
— Но там сигурно се продават само боклуци.
— Не, господине, продават всичко, каквото човек може да си помисли.
— А тук наоколо някъде?
— Наблизо няма… Но има няколко хубави магазина по преките на „Истиклял булвар“.
— Да, благодаря ви — кимна Димов.
— В хотела имаме хубав европейски ресторант, господине. И много елегантен нощен бар.
— Да, да, видяхме го — отвърна предпазливо Димов. — Но не сме дошли тук, за да се храним в европейски ресторанти.
Прислужникът се поклони леко и отмина. Разбира се, двамата нямаха никакво намерение да вечерят в скъпия и прескъп хотелски ресторант. Преди това се бяха отбили предвидливо в една доста луксозна шкембеджийница на самия „Истиклял булвар“. Чорбата наистина беше хубава, но Димов много добре си припомни, че в стара София някога беше много по-хубава — с едри парчета дамар. Сега те си поръчаха по една бутилка „Туборг“ и малко кайсерн пастърма. Бяха толкова жадни, че едва я дочакаха.
— Предполагам, че Периа не е ходил на Капалъ пазар — каза Димов. — Там е цял лабиринт… Чужденец като него би се объркал. — Димов отпи от бирата. — Ама наистина е чудесна!
— Шефе, говориш тъй, като че ли си прекарал на тоя Капалъ пазар младините си.
— Ами човек трябва да бъде винаги информиран — отвърна шеговито Димов. — Да поръчаме ли още по една?
— Можехме да поръчаме още по две — каза Ралчев, — ако не беше профукал пет долара за бакшиш… Той щеше да ти издрънка тия работи и за един долар. Нали виждаш, тук всички се пазарят.
— Това, което ми каза, струва сто долара.
— Не намирам… Та какво всъщност научихме?
— После ще разбереш — отвърна Димов уклончиво.
Бяха така уморени, че веднага след втората бира се прибраха в стаите си. Чакаше ги тежък работен ден. На сутринта се събудиха отпочинали и бодри, готови за нови пътешествия. Закусиха добре в ресторанта, направиха дневното разписание.
— Важното е да вдъхнеш доверие на продавача — говореше Димов. — Да знае той, че имаш пари… Тогава ще ти покаже всичко.
— Ами ще се опитам, шефе. Димов го погледна критично.
— Не знам дали ще успееш. С тая сламена шапка ми приличаш най-много на сухиндолски счетоводител… Сложи поне това.
Той бръкна във вътрешния си джоб и извади оттам доста солидни очила със златни рамки.
— Шефе, ти си се разорил!
— Не бой се, фалшиви са. Мислех да украся себе си с тях, но май че на тебе ще ти бъдат по-нужни… Да, добре ти стоят… Но на обед ти ще платиш бирата, ясно ли ти е?
— Ясно!
— Хайде сега върви! И не се скъпи за бакшишите. Ако има нужда, разбира се.
Ралчев замина. Димов остана да плати сметката. Когато най-сетне излезе навън, към него с доста оживено лице се приближи прислужникът.
— Господине, вие имахте право — каза той. — Намерих шофьора, който е возил господин Периа през последните дни… Наистина са отишли в един антикварен магазин.
— Чудесно! — отвърна спокойно Димов. — А къде е сега тоя шофьор?
— Трябва малко да го почакате, всеки момент ще дойде… От нашия контингент е.
Още пет долара. А беше готов да даде двайсет. Но не искаше прислужникът да разбере, че се интересува много от тая работа.
— Почакайте, ще ви извикам, като дойде. Прислужникът пъхна ловко банкнотата в джоба си и излезе вън да чака. След десет минути Димов вече пътуваше с огромния червен кадилак към центъра на града. Пъпчивият шофьор маневрираше ловко из гъстото автомобилно движение, подсвирваше с нещо като полицейска сирена на по-простите си колеги, изобщо проправяше си енергично път към целта. На „Истиклял булвар“ той най-сетне сви по една от преките, колата се залюля по износения калдъръм и скоро спря.
— Тук е, господине.
— Почакайте ме! — отвърна кратко Димов. Шофьорът веднага награби своето порнографско списание. Димов слезе и се огледа. Доста бедната витрина като че ли не предвещаваше никакви хубави изненади. Димов влезе в магазинчето и съзря с крайчеца на окото си изискания продавач зад стъклото на преградката. Като видя солидния чужденец, той стана от мястото си, но не се обади. Само почтителният му вид говореше, че е напълно на разположение на клиента си.
Но Димов даже не го погледна. Той вървеше бавно край стъклените витрини, внимателно оглеждаше предметите. И изведнаж трепна. На една от лавиците бе сложена кутия за енфие, която поразително приличаше на тази, която митничарят им бе описал. Димов се обърна спокойно към продавача и запита:
— Мога ли да видя това, господин…
— Айвазян — поклони се леко продавачът.
Айвазян отвори витринката и му подаде кутията. Димов, я въртя в ръцете си по-дълго време, отколкото му бе нужно.
— Колко струва?
— Петдесет долара.
Димов поклати скептично глава.
— Петдесет долара? — измърмори той. — Множко са… Кутията не представлява нищо особено.
— Не сте прав, господине… Обработката е великолепна. Освен това кутията е принадлежала на султан Абдул Хамид Първи.
— По нищо не личи.
— На вътрешния капак е гравиран султанският знак — каза вежливо Айвазян. — Тая кутия му е била подарена лично от австрийския император. Димов се усмихна снизходително.
— Готов съм да ви дам добра цена — каза той, — но ако ми предложите истинската кутия.
Едва сега Айвазян погледна с по-голямо внимание Димов.
— Ами защо смятате, че тая не е истинска?
— Не мога да си представя, че австрийският император ще подари на султана кутия с фалшив изумруд.
На устните на арменеца се появи слаба усмивка.
— Господинът е познавач! — каза той с уважение. — Но, за съжаление, не мога да ви предложа оригинала. Преди известно време го продадох на един чужденец.
Лицето на Димов бе така разочаровано, че продавачът добави.
— Вземете тая кутия! Имитацията е великолепна.
— Аз съм колекционер — каза Димов. — Имитациите не ме интересуват. Бихте ли ми казали името на купувача? Може би ще се съгласи да ми я препродаде.
— Няма да бъде коректно, господине… В такива продажби винаги се пази известна тайна.
— Добре! — каза Димов. — Ще дойда при Вас утре сутринта… Ако ми кажете името на купувача, ще получите безвъзмездно двеста долара… Помислете си…
И без да дочака отговор, излезе от магазина. Сега беше напълно свободен, нямаше какво повече да търси в града. И той се върна с кадилака обратно в хотела. Някаква мисъл му се въртеше в главата — повече весела, отколкото сериозна. И все пак достатъчно сериозна, защото дълбоко в себе си вярваше, че е стъпил на здрава почва. Щом пристигна в хотела, веднага поръча разговор с Париж. Не стана нужда да чака дълго време — скоро го извикаха в телефонната кабина.
— Ало, господин Дюран? — обади се той шеговито. — Инспектор Димов на телефона.
— Ааа, вие ли сте? — обади се зарадван Дюран. — Чудех се код може да ме търси от Истанбул.
— Господин Дюран, готов ли сте да похарчите 200 долара за едно интересно сведение?
— Двеста долара?… Ами добре, ще рискувам… Но как ще го получа след това?
— Ще ви го донеса лично — отвърна Димов. — Не се безпокойте, ще пътувам на свои разноски.
— Чакам ви, драги колега.
— А вие имате ли някакъв напредък по случая, който ни интересува?
— Никакъв… Тъпчем на едно място.
— Надявам се да се придвижим. Но имам една молба: запазете апартамента на Периа в същия вид, в който го е оставил… Няма да съжалявате.
— Да, успяхте да възбудите любопитството ми — измърмори заинтригуван Дюран. — Добре, ще ви чакам. Но обадете се да ви посрещна.
— Довиждане, господин Дюран.
Димов остави доволен слушалката. След всичко бе икономисал на държавата двеста долара — в крайна сметка съвсем справедливо, защото работата обещаваше да излезе чисто френска. Той отиде на верандата, избра си едно хубаво сенчесто място, поръча си бира. Беше съвсем сигурен, че арменецът ще му каже това, което всъщност очакваше и да чуе.
Ралчев пристигна едва към обед, лицето му беше доста оживено и възбудено.
— Намерих! — възкликна от няколко крачки, като триеше доволно ръцете си.
— Кутията? — трепна Димов.
— Не, пушения паламуд. Цяло газено тенеке, заварено, разбира се. Какво, не се ли радваш?
— Разбира се, че се радвам — усмихна се Димов.
— Ама знаеш ли как хубаво ме оскубаха! На безценица било. Хубава безценица!… Можех да купя с тия пари два чифта обувки.
Ралчев седна край масата и погледна завистливо леко запотената бутилка „Туборг“.
— Сега вече спокойно можем да си вървим… Никаква кутия няма да намерим в това огромно ориенталско море.
— Аз вече я намерих — усмихна се Димов.
— Сериозно?… Не може да бъде! — възкликна Ралчев смаяно.
Димов му разказа какво се бе случило. А заключението си направи сам Ралчев.
— А ти излезе съвсем прав… Имало смисъл в бакшишите.
Следобед направиха една последна разходка из Истанбул. И вечеряха на борда на един от българските туристически кораби, хвърлил котва съвсем близо до „Златния рог“. Всъщност това бяха най-приятните им часове в Истанбул. И едва тук, от високата палуба, те можаха да оценят истински необикновената живописна красота на града. Като местоположение това си беше наистина един от световните бисери. Зяпаха дълго, най-сетне слязоха в ресторанта, където свиреше тихичко джаз и някакви шведки протягаха съвсем по мъжки грамадните си крака.
— Ама града наистина си го бива! — обади се Ралчев. — Заслужаваше си парите.
На другата сутрин Димов отиде при арменеца сам. Антикварят го посрещна много любезно, покани го тоя път да седне.
— Вие спечелихте — каза той и очите му едва забележимо се усмихваха. — Кутията купи един много симпатичен и представителен французин. Парижанин, както разбрах… Името му е господин Периа.
— Периа? — измърмори Димов разочаровано. — За съжаление, не го познавам… А как господин Периа се увери, че сте му продали оригинала?
— Изглежда, че е добър специалист… Извади една лупа, погледна камъка, провери след това султанския знак… Това бе всичко.
— Да, благодаря… За колко я продадохте? Арменецът му се закани леко с пръст, сякаш искаше да каже: „Прекалено много разпитвате за вашите двеста долара.“ После добави сериозно:
— Господинът беше много щедър… И изобщо не се пазари… Плати ми за нея седем хиляди долара.
— Не се е излъгал — отвърна Димов. — Ще бъде цяло щастие, ако я отскубна от него за петнайсет хиляди.
Айвазян погледна с уважение човека, който харчеше така щедро парите си.
— Надявам се, че няма да бъде толкова жесток с вас.
— И все пак не е истински колекционер — продължи Димов. — Иначе щях да го знам… Това ме окуражава донякъде.
Той помълча малко, после продължи:
— Чудя се само как да го открия… Особено ако не е парижанин. Не ви ли остави някакъв адрес?… В случай, че ви попадне някаква друга ценна вещ.
— Не, не остави нищо! — каза със съжаление арменецът. — Но съм сигурен, че е парижанин.
— От какво съдите?
— Той се познава с един мой сънародник… И далечен роднина. Казва се Тигран Ахджиян и има магазин за килими в Париж… Сигурно го знаете, „Галери Ширван“… Там продават и антикварни предмети.
— Разбира се, че го знам! — кимна Димов.
— И господин Периа го познава. Каза ми, че си купувал килими само от него.
— Да, това е вече нещо! — отвърна доволен Димов. — Може би господин Ахджиан ще ми помогне в сделката… Като посредник, искам да кажа.
Пиха по едно кафе, Димов наброи честно своите двеста долара и едва се въздържа да не прибави към тях още двеста. Ликуваше — беше пипнал наистина добра следа. И навярно при всички случаи щеше да му донесе нещо. Той се сбогува сърдечно с арменеца и излезе навън лек като момче. Ралчев търпеливо го чакаше на булеварда.
— Е? — запита той отдалеч.
— За сега пълен успех — отвърна Димов спокойно. — И в дребните факти няколко съвсем нови момента… Според мене, от изключителна важност.
— Значи, можем да си вървим? — попита зарадван Ралчев.
— Тръгваме довечера с нашия самолет… Но преди това ще направим още няколко дребни справки… Имаме време.
Но дребните справки съвсем не се оказаха така леки, както Димов си мислеше. Отново трябваше да пусне в ход своите доларчета. Разбира се, трудността не беше в парите, а във формата, с която ги предложи. Това не бяха антиквари, а държавни служители. Вместо сведения можеше да се получи неприятен скандал. И все пак не се получи — успя да се измъкне и от тия деликатни положения. С малко пот на челото, естествено, но и с гарантирани резултати. А те напълно го задоволяваха.
Тръгнаха вечерта със самолета на „Балкан“. Със същия самолет бяха пътували Периа и Капелани. Не беше минало кой знае колко време, може би някой нещо помнеше. И тоя път му провървя — екипажът се оказа същият. Той отведе Маня в кабината на пилотите, легитимира се и разпита момичето. Наистина това, което Маничка знаеше, беше съвсем малко, а Филип като всеки мъж изобщо нищо не бе забелязал. Но в тоя случай и малкото беше достатъчно.
Пристигнаха точно навреме. Димов бе оставил колата си на платен паркинг, така че веднага се прибраха в града. Той побърза да се обади на генерала, че са пристигнали.