— Не вярвах, че ще си дойдете толкова бързо! — каза зарадван генералът. — Носите ли нещо?
— Цяла газена тенекия с истински пушен паламуд — отвърна шеговито Димов.
— Да сте живи и здрави! — засмя се генералът. — Ще има за цялото министерство. В лицето на ръководството, искам да кажа… А другите работи?…
— Според мене, резултатите са добри — каза Димов скромно.
— Така ли? Ето само тая муха не биваше да ми пускаш. Ами по-добре ела веднага в къщи.
Поканата беше еднолична и Димов отиде сам. Той оцени както се казва, липсата на своя помощник едва когато се принуди да изнесе тежката тенекия чак на третия етаж на жилищната кооперация. Но там бе подходящо възнаграден. Без да бързат, отвориха тенекията и останаха приятно изненадани, когато разбраха, че търговецът не ги е излъгал. Хубавата лакерда със златисто опушена кожица издаваше такъв свеж и приятен аромат, че слюнките им потекоха. Генералът извади за рибата, както се полагаше, бутилка хубаво, добре изстудено бяло вино. След като пийнаха по чашка, Димов започна своя разказ.
Говориха повече от час. Когато най-сетне свършиха, генералът замислено каза:
— Хипотезата ти е наистина извънредно интересна… И има само един недостатък, че изглежда прекалено невероятна.
— Защо невероятна, другарю генерал? Фактите я подкрепят!
— Да, разбирам, подкрепят я… И въпреки това е просто трудно да се повярва…
— Толкова по-добре! — усмихна се Димов.
— Както разбирам налага се да заминеш за Париж?
— За нещастие, няма друг изход.
— Искаш да кажеш за щастие… Тебе винаги ти върви, шефе — пошегува се генералът. — Добре, ще видиш Париж… А ако успееш и в работата, това ще бъде едва ли не прекалено.
— Мисля, че ще успея… Освен ако господин Дюран не го пожелае.
— Той наистина ще го пожелае — каза убедено генералът. — Освен ако другите не му попречат… Но не вярвам… И не се стеснявай, пийни още една-две чашки… Иначе, както се подсолихме, ще ставаш цяла нощ за вода.
Направиха всичко, както трябваше да се направи. След това Димов си отиде и за пръв път от един месец се наспа дълбоко, спокойно, истински. Но въпреки това отиде съвсем навреме на работа. Имаше една малка сянка върху сполучливото начало на операцията — трябваше да замине за Париж сам. Никак не му се искаше да огорчи Ралчев, но нямаше друг изход. Взаимните посещения трябваше да бъдат поне приблизително реципрочни.
Официалните формалности се оказаха много по-малки и леки, отколкото Димов очакваше. И Френското посолство, и министерството реагираха с неочаквана експедитивност. След като получиха официалната покана на министерството, не му остана нищо друго, освен да си ангажира място в самолета и да предупреди Дюран.
— И аз получих известието — отвърна зарадван Дюран. — И ще ви чакам с удоволствие… Отличителни белези: сламена шапка и съвсем порядъчен корем — пошегува се той.
— Нормално е — каза Димов. — Вие, французите, поне има с какво да го пълните.
— За какво намеквате?
— Поне за вашата чудесна бира.
— Макар че не съм Мегре, все пак успявам донякъде — отвърна шеговито Дюран.
На другия ден Ралчев го изпрати на летището. Изглеждаше малко омърлушен — очевидно трудно му беше да се раздели с шефа си. А и Димов съвсем не знаеше как да го утеши — просто не беше в стила му. И най-сетне като че ли нещо измисли.
— Какво да ти донеса от Париж?
— Нищо, шефе…
— Не може съвсем нищо.
— Тогава един кашон с „Туборг“ — усмихна се малко насила Ралчев. — Последния път останах с отлични впечатления.
— Да, това е идея — кимна зарадван Димов.
— Не ми е за друго, шефе, ама кой ще ти носи лаврите?… Никак не е удобно да си ги мъкнеш сам.
Димов поклати глава.
— Тоя път не съм много сигурен — отвърна той сериозно. — Все ми се струва, че някой в последния момент ще се намеси.
След малко Димов се качи в самолета. Пътуването беше много удобно, ако не се смята, че се въртяха десетина минути около летище „Бурже“. Най-после им дадоха писта, те кацнаха. Димов скоро забеляза своя посрещач. Изглеждаше точно така, както първия път го бе видял — със същите дрехи и същата малко тясна панамена шапка. Единствената разлика се състоеше в това, че най-сетне бе свалил пуловера си. Дюран го посрещна много сърдечно, усмивката не слизаше от устата му. Минаха по най-късата процедура всички погранични формалности и скоро се озоваха в едно такси. Не беше от най-хубавите таксита, които Димов беше виждал в живота си, но затова пък фучеше към града с невероятна скорост.
— Как ви се видя Истанбул? — запита Дюран оживено.
— За мене извънредно интересен — отвърна Димов. — Напомни ми за хубавите детски години… Рахат-локум, ашуре, кадън-гюбек…
— Това са ориенталски танци?
— Не, ориенталски сладкиши.
— Според мене, за предпочитане… И съжалявам, че не ми хрумна тая идея да се разходя до Истанбул. Като гимназист съм мечтал да видя „Златния рог“. Наистина ли е златен?
— Съвсем… Чудя се как американците още не са го задигнали.
Дюран само погледна своя колега, но не отвърна на малката провокация.
Настаниха го в „Кере“ — малък, но много уютен хотел близо до булевард „Сен Жермен“.
— Ще ви оставя да си починете — каза Дюран. — А довечера ще ви заведа в „Казино дьо Пари“. Не може един гост да не види Зизи Жанмер. Според мене, тя е най-очарователната парижанка.
Но Димов не мислеше да почива. Преди да почне разговорите с Дюран, той трябваше да направи една последна важна справка. Портиерът повика такси, Димов даде адреса. За негово щастие Ахджиян тъкмо беше дошъл в магазина си. Беше приятен възрастен човек, така любезен, както и неговият сънародник в Истанбул. Оказа се, че е живял дълго в България и знае езика. След като го предразположи добре, Димов доста тактично му зададе своите два въпроса. Отговорите бяха съвсем категорични. И арменецът дори не попита какъв е тоя странен интерес към работите на Периа. По всичко изглеждаше, че изобщо не бе чел във вестниците за смъртта му.
Сега вече можеше спокойно да отиде в „Казино дьо Пари“. Местата бяха добри, Зизи — наистина очарователна. Когато ревюто завърши, Дюран каза оживено.
— Както Мистангет, Зизи никога няма да остарее… От двайсет години си е все същата.
— Като мадам де Вол…
— Не, мадам де Вол е съвсем друг тип… Видя ми се прекалено студена и умна…
— Вие говорихте ли с нея?
— Едва вчера. Върнала се е от Бейрут в малък отпуск. Но не можа с нищо да ни помогне… Нито познава тримата господа, нито пък е видяла и чула нещо подозрително.
— Изглежда, че прекарва повече от времето си в чужбина?
— Естествено. Но предлагам да не говорим тая вечер по работа, драги колега… А да си хапнем добре.
Хапнаха наистина много добре в един хубав италиански ресторант, но предпочетоха френско вино. Изпиха двамата една бутилка, Дюран се приготви да поръча втора.
— Стига за днес! — възпротиви се Димов. — Струва ми се, че ще имаме повод за един гуляй накрая.
— Вие сте оптимист? — попита Дюран учудено.
— Както винаги! — усмихна се Димов. — А вие?
— Освен ако носите някаква хубава новина — каза Дюран. — Иначе работата ми се вижда съвсем безнадеждна.
Приключиха с кафе и чашка коняк. Тоя път Дюран беше със собствената си кола — доста престарял и раздрънкай ситроен.
— Ще ми позволите ли да се поразходя малко пеша? — каза Димов. — Не сме далеч.
— Винаги на ваше разположение — усмихна се Дюран. — Само гледайте да не се загубите…
Малка спокойна разходка по „Сен Жермен“ край терасите на хубавите кафенета, вече доста опустели, и се прибра в хотела си. Доста неудобните за един българин френски легла не го затрудниха особено — той се събуди в чудесно настроение и слезе в ресторанта да закуси. Оказа се, че е пръв — никой в тоя град на туристи не се престараваше в сутрешното ставане. Служебната кола дойде да го вземе едва в девет и половина часа.
Както очакваше, кабинетът на Дюран се оказа просторен, но неуютен. Не можеше да се очаква нищо друго от старата сграда, в която се помещаваше службата. Прозорците бяха много тесни, таванът — много висок. Гипсовите стени изглеждаха достатъчно замърсени. Само старото стилно бюро говореше за поколенията френски полицаи, които бяха минали през тоя неугледен кабинет. И удобните кресла, които миришеха на тютюн и истинска кожа.
— Седнете тук! — Дюран посочи най-близкото до бюрото му кресло. — Ще пием по едно кафе, нали?
Той поръча двете кафета и когато вратата се затвори, каза усмихнато:
— А сега да видим какво ми носите.
Димов отвори чантата си и извади оттам кутия за енфие. После едва ли не тържествено я положи върху бюрото му.
— Какво е това? — попита той учудено. — Кутията на Периа?
— Не съвсем — отвърна Димов. — Това е нейната съвсем точна имитация…
— И за нея дадохте двеста долара? — попита Дюран явно разочарован.
— Не, разбира се. Двеста долара дадох за сведението, че оригиналът е бил купен от Периа… И то за седем хиляди долара. Кутията наистина представлявала солидна ценност, господин Дюран… Периа е направил добра сделка.
— А как се сетихте, че Периа е купил оригинала?
— Не беше толкова сложно! — отвърна Димов. — Не допусках, че човек като Периа ще купи нещо евтино. Още повече, че сега никой не употребява енфие. Освен трва от митническата му декларация узнах, че в Истанбул той е внесъл десет хиляди долара в травел-чекове. От тях в София бяха останали само три… Къде можеше да бъдат другите?
Освен ако е купил нещо ценно… Нашият митнически чиновник се е излъгал — изумрудът е бил истински.
Но лицето на Дюран изглеждаше все тъй разочаровано.
— Да, разбирам — измърмори той. — Сведението все пак е нещо. Но защо ви е тоя боклук?
— Нима не разбирате? За да го сравним с оригинала.
— Не протестирам за доларите — каза Дюпон. — Но с какво изобщо тия кутии помръдват напред нашите работи?
Димов го погледна учудено.
— Първо, господин Дюран, сега ние знаем, че откраднатата кутия е оригинална… И, второ, ако намерим същата кутия, но с истински изумруд, ще намерим и убиеца… Нима не разбирате, че не можем да имаме никакво друго по-сериозно доказателство?
Дюран се намръщи.
— Да, това ми е ясно. И все пак защо не потърсихте по-напред тоя оригинал в София, а идвате направо тук?
— Защото смятам, че ще го намерим у господин Кулон.
— Тъй ли? — запита иронично Дюпон. — А защо, впрочем?
— Ами ще ви кажа защо… Периа и Кулон се виждат в хотела. Периа отива в стаята на Кулон, за да се посъветва с него като специалист дали тая вещ заслужава парите си. И там оставя следата върху чашата, за която вече знаете. Кулон харесва кутията. И през нощта убива Периа, за да го ограби.
Дюран се усмихна снизходително.
— Извинете, но тая хипотеза е съвсем несъстоятелна. Един богат човек да убие заради няколко хиляди, долара…
— Не за долари, а за кутия.
— Какво му е пречело да я купи? Извинете, но това подозрение е наистина глупаво.
Димов широко се усмихна.
— Много добре знам, че е глупаво! — каза той. — Но исках да го чуя от вас. Вие изключвате възможността богат човек да извърши убийство за грабеж. А защо не изключвате възможността един честен човек да извърши такова убийство. Като нашия митничар например…
— Да, но той е беден… А бедният човек винаги има нужда от пари.
— И ние с вас имаме нужда от пари… Но, слава богу, още не сме извършили нито едно убийство.
— Само това остава! — изсмя се Дюран. — Нали това ни е работата, да залавяме убийците…
— И работата на митничаря е доста подобна.
— Господин Димов, вие пропътувахте толкова километри, за да си отмъстите? Да речем, за моите неправилни подозрения.
— Не, господин Дюран… Аз съм дошъл тук, за да заловим убиеца. И смятам, че ще го заловим.
— Но това, което ми съобщихте, не е нищо.
— Все пак е нещичко… И то доста важно, според мене. Но аз ви нося и няколко други новини. Направих справка на самолетното разписание в Истанбул. Същия ден само два часа по-рано е имало самолет на „Сабена“, който каца в Цюрих, Париж и Брюксел. Защо Периа не е заминал с тоя самолет? Защо му е било нужно да ходи в София, да сменя самолета си, да прекара на летището една неудобна нощ?
— Може би не е имало място в самолета на „Сабена“. Или пък работата не му е позволила да тръгне по-рано.
— Нито едното, нито другото. Места е имало достатъчно. А освен това Периа си е запазил място в българския самолет още предния ден… Очевидно той е искал да нощува не другаде, а в София…
— А Кулон?
— За Кулон тая връзка е наистина най-бързата и най-удобната.
— Вие смятате…
— Да, аз смятам, че Периа нарочно е пристигнал в София, за да види Кулон.
Дюран се замисли.
— Да, логично е — съгласи се той. — Но противоречи на показанията на вашия администратор… Кулон съвсем случайно е узнал, че Периа е в хотела. Ако Периа е дошъл в София, за да се срещне с Кулон, той е щял да му се обади навреме.
— Може би аз не се изразявам добре на френски — измърмори Димов. — Не съм казал, че Периа е дошъл да се срещне с Кулон. А заради Кулон. Да си представим, че е имал намерение да го убие, да го ограби, да го принуди към нещо, преди още да е стигнал на френска територия. И именно заради това упорито се е крил в своята стая… Кулон случайно узнава, че Периа е в хотела, и е предугадил неговите намерения. Срещата все пак се е състояла… И Кулон е успял да изпревари своя убиец. Дюран се замисли продължително.
— Всичко това са хипотези — каза той най-сетне. — Без никакви доказателства.
— Мисля, че ще намерим доказателства.
— Имате пред вид нещо?
— Много неща имам пред вид, господин Дюран… И всичките са сериозни и основателни.
— Може би трябваше да почнем от тях?
— Няма да скрия нищо от вас, разбира се. Но бих желал да видя преди това апартамента на Периа. Надявай се, че е запазен в същия вид…
— Да, разбира се… Съобразих се с вашето желание.
— А куфарът на Периа, адресиран до летището в Цюрих.
— Да, той е тук, при нас. Ако искате, ще ви го покажа.
— Ще ви бъда много признателен.
Точно в тоя момент внесоха кафетата. Дюран поръча на служителя да донесе куфара на Периа. Още докато пиеха хубавото ароматично кафе пристигна и куфарът. Беше малък, много елегантен куфар от истинска кожа. Но вътре нямаше нищо подозрително — нищо освен ризи, бельо и две вратовръзки. На ризите бяха извезани същите инициали, каквито бяха намерили и върху ризата на убития. Димов разгледа много внимателно всички вещи, после затвори куфара.
— Мисля, че ви разочарова? — обади се Дюран.
— Точно обратното — отвърна живо Димов. — Намерих още едно доказателство.
Дюран го погледна с недоумение.
— Шегувате ли се?
— Ни най-малко. Но ще ме разберете по-добре, след като посетим апартамента на Периа.
Дюран погледна часовника си.
— Ще успеем до обед — каза той. — Макар да се съмнявам в резултатите. Ние не намерихме там нищо.
— Защото не сте знаели какво да търсите — отвърна Димов.
След четвърт час служебната кола ги носеше по парижките булеварди. Денят беше много хубав, тротоарите преливаха от цели орляци момичета — дребни като бълхи, с много къси рокли, почти без рокли или в ярки, доста измачкани панталони от леки материи. Не по-малко колоритни бяха младежите с техните избелели бомбета и сламени дамски шапки, порядъчно украсени с цветя или изкуствени плодове и птички. Цялата тая тълпа се носеше съвсем безцелно, зяпаше по витрините, но очевидно нямаше никакви намерения да купува. Всъщност за какво бяха всички тия хубави магазини? И в какви дупки се бяха изпокрили парижаните? Градът изглеждаше претъпкан само от чужденци.
— Вие изключвате ли Капелани от вашите сметки? — запита Дюран.
Димов се поколеба.
— Не съвсем — отвърна той. — Имайте пред вид, че и Капелани е имал хубавата възможност да се прибере в Париж със самолета на „Сабена“. Не разбирам защо му е било нужно да спи на софийското летище.
Скоро колата навлезе в луксозни и тихи квартали със сенчести тротоари от широко разклонените кестени. Тук вече не се виждаха почти никакви пешеходци — само някоя престаряла дама, която разхождаше кученцето си, някой престарял господин със сиво бомбе, който разхождаше спомените си, някоя гувернантка с деца, някоя продавачка с кутии. Най-сетне колата спря пред луксозен жилищен дом, шестетажен, целият облицован с цветни фаянсови плочки. Несъмнено много скъп и богат дом на солидни буржоа, но не и на аристократи. Взеха асансьора и се изкачиха на четвъртия етаж.