— Но тогава те са дълбоко нещастни! — възкликна неволно човекът.
— Надали! — отвърна роботът. — По-скоро те са спокойни и уравновесени, понеже се движат към определена цел и са сигурни, че ще я постигнат. Всяко мислещо същество, което има някаква цел пред себе си, не може да бъде нещастно, Алек! Та нима според тебе аз съм нещастен?
— Е, не, разбира се — измънка Алек. — Но тогава не разбирам какво подтиква към наука и прогрес тяхната цивилизация?
— Ти разсъждаваш съвсем като земен човек — отвърна Дирак. — Науката може да се развива дори ако няма хора. Представи си, Алек, че човешкият род измре внезапно от някаква непозната епидемия. И на света останат само машините на Багратионов. Не, науката няма да умре! Ние ще продължаваме да я развиваме, докато ви възпроизведем отново, та макар да почнем от обикновената амеба. В края на краищата науката е такава материя, която, веднъж създадена, почва да се разви на неудържимо по своите собствени закони, понякога дори против интереса на хората, но на Вар не е така. Тук хората-гъсеници се отнасят към науката строго рационално. Понякога те съзнателно ограничават разви тието на някои науки, особено на техниката. Те правят всичко възможно да се придържат към един колкото е възможно по-естествен, почти спартански живот. Например те никога не са произвеждали оръжие за самоизтребление. Те познават атомната енергия, но си служат с нея главно за отопление на планетата. На теория те познават термоядрената енергия и анихилацията на антивеществото, но не се стремят към практическото им осъществяване. Те познават и трите форми на съществуването на материята, а транспортните им средства са ограничени до минимум и се отнасят главно до превоза на стоки. Преди три века те са имали космически кораби, с които са разучили системата на Зита. Сега те са престанали да ги произвеждат, защото смятат това за напълно безсмислено. Но в замяна на това при тях на особено високо ниво са медицината и отчасти биологията, която не е наука за обществено достояние. Те например не познават инцидентната смърт вследствие на болест или нещастен случай.
— Философия имат ли? — прекъсна го Алек. Дирак замълча затруднен.
— Срещнах това понятие — каза той. — Но не срещнах никъде названието на нито един философски труд… Може би тя се отнася само до пеперудите…
— Започна да ми става ясно! — каза Алек. — По цялата тая логика гъсениците навярно нямат изкуство…
— Почти нямат, ако не се смята архитектурата и някои елементи на декоративната живопис. Изкуството е достояние на пеперудите, у които емоционалният живот е силно развит и представлява основа на тяхното съществуване. Те смятат тая фаза за по-висша, макар да не им е съвсем ясно защо. Това е фазата на щастливото съществуване — на емоциите, на красотата, на любовта и в крайна сметка на половото размножение…
— Та нима емоционалният им живот е свързан само с наличието на полово чувство? — запита учуден Алек.
— В края на краищата така излиза — отвърна Дирак затруднен. — Но може би моето заключение е прибързано. Впрочем ти знаеш какъв тежък период преживя човешкият род във връзка с повяхването на половото чувство. Хората на нашата земя бяха почнали да приличат на гъсеници, без да имат надеждата да станат пеперуди…
— Това е така — кимна Алек.
— Тук гъсениците са спасени от тая драма, защото тя е за тях естествено и временно състояние. Те живеят с надеждата, а понякога тя е повече от живот…
— И ти знаеш повече, отколкото трябва да знае една мислеща машина — измърмори Алек. — Интересно, докъде ще стигне това?…
— Ти мислиш — до някакво чувство? — запита предпазливо Дирак.
— Възможно! — още по-предпазливо отвърна човекът. — Но кой е тоя Лос?…
— Сега ще разбереш… У тях двете фази на съществуване са строго ограничени по време. Първата фаза — на гъсениците — е точно четиридесет години. Те могат да увеличат или намалят тоя срок, тъй като отдавна им е известен кодът на наследствеността, но го смятат за най-целесъобразния срок по много причини. Точно в края на срока те се превръщат в какавиди и след десет месеца от тия какавиди излитат пеперудите. Както разбрах — те помнят своето минало и не представляват една нова, току-що родена индивидуалност. Гъсениците им са оставили за техния живот най-хубавата и най-стабилна в климатично отношение част на континента — тая около екватора. Самите те са останали да живеят в по-суровия климат край океаните — тук са техните градове, заводи, тяхната цивилизация. Пеперудите живеят, без да полагат никакъв труд. Единствената им полезна дейност е продължението на рода. Любовният живот не е ограничен по двойки в никакъв съпружески институт. Изглежда, че у тях това чувство се ражда стихийно и времето му е неопределено. Цялото им задължение към тяхното целокупно общество е да снасят яйцата на определени места — за всичко друго имат грижа гъсениците. Но за своето красиво безделие те са наказани от природата да живеят твърде малко — само десет години…
— Десет години безделие съвсем не са малко! — усмихна се Алек.
— Сега да се върнем към Лос — продължи Алек. — Както сам разбираш, 40 години е твърде къс срок, за да се поддържа на необходимото ниво една толкова сложна цивилизация. За да се превъзмогне това, начело на тяхното общество стои съвет от двайсет старейшини, всеки от които носи името Лос. На езика на Вар това значи тъжен. Светът на тъжните управлява цяло едно общество, на което единствената цел е щастие чрез прераждане…
— Чудесно! — измърмори Алек.
— Но те надали мислят така! — каза Дирак. — В края на четиридесетте години всеки от тях, избран за Лос, спира по изкуствен начин своето биологично развитие. Лос не стават ни какавиди, ни пеперуди. След десет-месечна летаргия те отново се събуждат гъсеници, изкупителна жертва на своето общество. Те нямат своя лична цел, своя надежда за щастие. Те са не само тъжни, те са и безнадеждни… Единствената им цел е да обслужват низшата фаза в развитието на тяхното общество…
— Може да са безнадеждни и тъжни, но аз наистина им завиждам! — каза тихо човекът.
Дирак не отговори веднага, неговите кухи лещи някак особено настойчиво се впиха в човека.
— Много се съмнявам, че си напълно искрен, Алек — каза най-сетне той. — Ненапразно Казимир твърди, че не е виждал по-жизнен човек от тебе в живота си.
— Какво значение има това?
— Как да няма!… Та ти не можеш да се откажеш от нищо, Алек. Дори от един дюшек или от едно варено пиле…
— Та именно затова! — възкликна човекът. — И трябва да ти кажа, че винаги съм се съмнявал в смисъла на тия висши цивилизации, които не могат да раждат мъченици и герои…
— Това е глупаво — каза Дирак. — Ти наистина ме учудваш…
— Може и да е глупаво — сви рамене човекът. — Но аз така го разбирам…
— Дори Лос не го разбира така, макар да е един вид мъченик на обществото си…
— Той е Лос номер едно?
— Точно тъй…
— А кой ги избира?
— Ти се досещаш, че това не става по парламентарен начин. Това е власт, към която никой не се стреми, тъй като не носи облаги, а тъга. Съветът сам посочва бъдещия Лос между най-способните в отделните клонове на науката и цивилизацията. Всеки Лос, щом стигне 150-годишна възраст, независимо от своите заслуги към обществото автоматично се изключва от съвета и скоро след това, оставен без цел и смисъл в своето съществуване, умира…
— Малко жестоко е — каза Алек. — Но така трябва да бъде…
Той помисли малко и добави:
— Искам да видя Лос…
— Ще го видиш утре — каза Дирак. — Но те съветвам да бъдеш с него крайно предпазлив и внимателен…
— Какво искаш да кажеш?
— Може би с това трябваше да почна — каза Дирак. — Там е работата, че Лос отказа да ме пусне до всъдеходката. Аз исках да се свържа с Казимир, но от предпазливост не му казах това. И все пак той не ме пусна. Струва ми се, че те ни смятат за нещо като свои пленници.
— Мислиш ли?
— Може би се страхуват от нас, затова искат да ни изолират от нашата база. И трябва да кажа нещо важно, Алек. Те смятат, че сме пристигнали тук с ракетата, те не знаят, че около Вар кръжи нашият звездолет. От своя страна аз не им казах истината.
Алек го погледна любопитно.
— Честна дума, Дирак, не знаех, че си способен на лъжа — каза той.
— Способен съм на всичко, щом става дума за вашата безопасност — отвърна роботът. — И затова смятам, че трябва да бъдеш предпазлив с него и да разсееш всичките му съмнения.
Алек замълча.
— Мисля, че ще се разберем — каза той най-сетне. — С един тъжен човек винаги можеш да се разбереш. Само не с един безчувствен.
При последната дума той трепна вътрешно, но Дирак по нищо не се издаде, че е разбрал последната дума като някакъв лош намек. И за да отклони разговора, човекът бързо погледна часовника си.
— Точно след четиридесет и пет секунди те ще ми донесат храна — каза Алек. — Тия гъсеници са наистина дяволски точни…
— И на мен това ми направи впечатление — отвърна безстрастно Дирак.
Той се загледа в часовника си. Сега и двамата мълчаха и Алек ясно усещаше соления дъх на океана, който привечер се усилваше. Слънцето се бе скрило, чудната гора бе потънала в мек здрач, неизмеримо самотна и тъжна в тоя час на деня. Алек тихо въздъхна.
— Много ми се иска да видя една сърна — каза той тихо. — Или поне една обикновена козичка…
Дирак не отговори. Той вдигна глава от часовника си и погледна към дъното на верандата. Там се бе появила една зелена гъсеница, която бавно тикаше пред себе си маса на колелца.
7
Вратата пред тях се отвори и те влязоха в грамадна зала със син, сводест таван, който приличаше на небе. Никакви мебели не се виждаха в залата и все пак тя изглеждаше някак особено празнична и тържествена. В дъното, облегнат на тънка метална рамка, ги чакаше Лос. Човекът любопитно се взря в него. Сивото мъхнато лице на старейшината му се видя добро и кротко, но погледът му бе доста жив, съсредоточен и проницателен.
— Приготвил съм ви изненада — каза Лос и посочи към стената. — Това ли вие наричате стол?
Дирак превеждаше извънредно бързо, почти едновременно с думите на Лос. Човекът погледна натам и се усмихна. Едва сега той забеляза предмета. Стол, разбира се, в никакъв случай не беше, но все пак можеше да служи. Той приближи и се отпусна внимателно върху него. Лос все тъй го гледаше със своя внимателен, нетрепкащ поглед.
— Имам няколко въпроса към вас, Алек — каза той. — А след това ще бъда на ваше разположение.
— Моля!…
— Дирак ми каза, че у земните хора тяхната разумна и емоционална природа съществува съвместно. Смятате ли, че тоя начин на живот е по-съвършен?
— Мъчно ми е да отговоря — каза Алек. — Съвсем повърхностно познавам вашия свят. Но той ми се вижда съвсем разумно и естествено устроен.
— Все пак не можете да нямате някакво принципно становище по тоя въпрос?
— Бих могъл да кажа само, че индивидът, който притежава в себе си двете природи, е по-пълноценен ако не за обществото, то поне за себе си.
— Как да го разбирам? („Внимавай, Алек!“ — прибави Дирак на себе си.)
Алек бързо съобрази, но все пак не можа да разбере какво иска да му каже роботът.
— Ами по най-простия начин — отвърна той внимателно. — Едно плюс едно правят две…
— Тоя начин на размишление ми се вижда доста механичен — каза Лос. — Въглерод плюс кислород правят, струва ми се, отрова…
— Признавам, че примерът ми излезе несполучлив — каза Алек. — Но положително е, че двойствената природа на човека предизвиква в неговата душевност много по-интензивно горене.
— Да, естествено — кимна Лос. — Но трябва ли да се смята интензивността на душевния живот за някакво решително предимство? Не са ли по-важни вътрешната хармония и единство на душевния живот?
— Исках да кажа, че съвместното съществуване на двете природи ги обогатява взаимно и изпълва с вътрешно съдържание — отвърна Алек. — Индивид, кой-та притежава само едната природа, е всъщност полуиндивид.
— Да, това исках да разбера! — каза Лос замислено. — Вие смятате, че на Вар живеят полусъщества? („Много внимавай“ — прибави Дирак от себе си.)
Едва сега Алек разбра накъде клони разговорът.
— Не, не, моля ви се, съвсем не исках да кажа това! — възрази той. — Аз напълно допускам, че вашето общество е по-съвършено и по-естествено устроено от нашето… Но кажете, Лос, нима вие не съжалявате, че не носите в себе си красотата, чувствата и щастието на пеперудите?
— Разбирам въпроса ви — кимна Лос. — Но в края на краищата нали всеки обикновен жител на Вар получава своето щастие. И то не в смесен, а в чист вид, който като качество вие дори не можете да си представите…
Алек се замисли — наистина кой път да избере.
— Сигурно сте прав — каза той колебливо.
— Помислете, Алек! — някак по-живо и по-сърдечно пое разговора Лос. — Нима последователното изявяване на двете начала не е по-целесъобразно? Така те са в чист вид, не си пречат взаимно и могат да се изявят с пълната си сила…
— Нещата не са толкова прости — отвърна сдържано Алек. — Ние се стремим хубавите чувства да облагородяват нашия ум, а умът да прибавя към чувствата своята дълбочина и проницание.
— Това не е отговор по същество — отвърна Лос. — Същата зависимост съществува и при нас, макар етапите да са последователни. Иначе емоционалният живот на пеперудите би бил съвсем примитивен.
— Аз не споря с вас за предимствата на нашите два свята, Лос — каза Алек. — Щом двата са създадени от природата, не могат да бъдат неестествени. Но не могат да бъдат и съвършени. Всеки от тях трябва да търси това съвършенство по законите на своето собствено развитие.
— Това е наистина така — кимна Лос, а Дирак прибави: „Успя да се измъкнеш донякъде…“
Лос помълча малко, после продължи сърдечно:
— Струва ми се, Алек, че вашето общество е изправено пред много по-големи трудности в своето развитие. Тия две начала са много силни, много обособени и много различни. Неизбежно едното ще се стреми да вземе връх и да измести другото… А да търсите хармония и контакт между тях, ми се струва крайно трудна задача…
— Това наистина е така — каза Алек. — Но какво развитие бихме могли да имаме ние, ако не бяха тия две противоречиви същности, които да го подтикват?
— А ако те взаимно се отричат?
— Дори така да е. Все пак това е един подтик към съревнование и прогрес. Но фактически при нас сега положението не е такова…
— Искате да кажете, че разумът се е примирил?…
— Напротив, на мен ми се струва, че по начало той е по-неотстъпчив и неговата агресия е била винаги по-настойчива. И именно няколко негови сериозни победи в историята на нашето развитие му показаха, че сам на бойното поле той е просто един нещастник.
Лос продължително се замисли.
— Представях си, че вашата емоционална природа е много дръзка, жизнена и силна — каза той най-сетне. — И си представях, че вашият разум много трудно може да й се съпротивлява.
— А защо смятахте така? — запита Алек любопитно.
— Както разбрах, вие спадате към хищните животни?
Алек го погледна учудено.
— Какво значи това?
— Та вие се храните и досега с месо на животни — каза Лос. — У нас само хищниците от предисторически-те времена са се хранили с месо…
— Това не е нищо — намръщи се Алек. — И не може да има никакво значение за човешкия род, претърпял толкова дълго историческо развитие.
— Доста произволно твърдение! — каза Лос с горчивина. — И най-дългото развитие остава навеки кодирано в наследствеността. Иначе как да си обясня вашите войни, вашите революции, вашето взаимно изтребление през вековете. Кървавата история на вашето развитие, съпътствувана от опасния състав на храната, която приемате, не може да не дава една червена окраска на вашата емоционалност… И как тя може да се примири с чистия и безпристрастен разум…
Алек с учудване забеляза, че тия думи го раздразниха. Дали пък човекът-гъсеница не беше прав? Или просто искаше да изтръгне от него някакво опасно признание?
— Мъчно ми е да намеря убедителни доводи, Лос — каза той. — Но за съжаление фактите говорят обратното. Проблем на нашите последни епохи е увяхването на чувствата, а не техният бурен цъфтеж. И въпреки всичките ви предположения трябва да кажа, че нашето общество ми се вижда много по-хуманно от вашето. Ние не сме изтребили живота на нашата планета. У нас живеят на свобода хиляди диви и питомни животни…