— За да имате възможност да ги убивате? — запита Лос. — За да не забравите стария и хубав занаят?
— Не, не е точно така! Ние наистина убиваме някои. Но има огромни резервати, в които изобщо е забранено да стъпва човешки крак…
— Но гъсениците и пеперудите все пак изтребвате…
— Прощавайте, Лос, но при нас те не са разумни същества. Те са просто насекоми. И трябва да ви кажа, че ние не сме изтребили гъсениците, макар да нанасят много сериозни щети на нашите гори. Ние ги пазим само заради красотата на пеперудите, които радват очите на нашите деца…
— Жалко, че не сте донесли някои екземпляри от тях — каза замислено Лос. — Това щеше да представлява безкраен интерес за нашите учени…
— Втори път няма да пропуснем…
— Смятате да установите постоянен контакт с нас? („Много внимавай, Алек“ — предупреди настойчиво Дирак.)
— Целта на нашето пътуване е само една — знанието — отвърна Алек предпазливо. — Но ако вие имате някаква нужда от нас — помощ никога няма да ви откажем…
— Благодаря! — отвърна късо Лос. — Това е, което исках да зная. И сега съм на ваше разположение.
Алек го погледна внимателно.
— Преди всичко имам една молба към вас, Лос — каза той. — Позволете ни да влезем във връзка с нашия въздушен кораб.
Погледът на Лос някак особено се промени.
— За какво ви е тая връзка? — попита той. — Та нали в кораба няма други хора?
— Вие не ме разбирате… Не става дума за ракетата, с която кацнахме. Става дума за фотонния звездолет, кой-та сега кръжи около Вар. Ние имаме с тях уговорена всекидневна връзка. Нашите другари вече се безпокоят за нас…
Лос внимателно впи в него своя проницателен поглед.
— Наистина ли има такъв звездолет?
— Учудвате ме, Лос… Ако не вярвате на мен, попитайте вашите учени… Та с нашата ракета може да се прелети най-много между две планети…
— Да не би всъщност да искате да влезете във връзка с вашата Земя?
— Не е ли все едно?
— За нас не е все едно…
— Не ви разбирам, Лос… Нима се страхувате от нас?
— Може би имаме някакви причини — отвърна Лос. — И то доста сериозни.
— Наистина е любопитно да ги чуем — каза Алек.
Лос бавно поклати сивата си мъхната глава.
— Не сте искрен, Алек! — каза той с горчивина. — Вие не можете да не ги знаете… Преди всичко вие убихте една пеперуда. От хиляди години пеперуда не е загивала от насилствена смърт. Трябва да ви кажа, че това просто потресе нашето общество…
— Сега бъдете и вие искрен, Лос… Вие много добре знаете, че това е недоразумение… Ние мислехме, че пеперудата е обикновено насекомо. Дори според жителите на Вар да се изтребват насекоми не е никакво престъпление… Вие сте изтребили милиони видове…
— Това е наистина така… Но и убийството на пеперудата е факт. Жителите на Вар са уплашени и разтревожени.
— Вие трябва да им обясните недоразумението и да ги успокоите. Техният здрав и спокоен разум ще разбере истината.
— За съжаление не е само това. Съветът се страхува, че вашата планета е изчерпана или застрашена от унищожение. И сега вие търсите друга, с подходящи климатични условия, която да колонизирате. Съветът се страхува, че ще ни сметнете за низши същества и с пълно право ще ни изтребите, за да създадете условия за една по-висша цивилизация. Особено много съветът се плаши от вашия хищен произход. И в крайна сметка не е без значение фактът, че вашият разум може да се повлияе от непознати за нас чувства.
Алек дълбоко се замисли.
— Трябва да ви кажа, че всички ваши опасения са по принцип основателни — отвърна той най-сетне. — Но в нашия случай те са съвършено безпредметни. Разбира се, вие не познавате нашия свят, неговите хуманни принципи, така че всяко наше обяснение вие можете да тълкувате просто като измама. Все пак аз ви казвам, че ние нямаме никакво намерение да колонизираме Вар, и аз ви моля да ми повярвате…
— А ако съветът не повярва? Не забравяйте, Алек, че става дума за нашето съществуване.
— Това при всички положения е най-изгодно за вас — отвърна Алек. — Ако се опитате да ни задържите или погубите, нашите другари няма да оставят това без последствие.
— Как да го разбирам? — запита Лос сдържано.
— Достатъчно е само нашият звездолет да прелети ниско над Вар, за да превърне всичко на пепелища. А това не са единствените му възможности.
— Това да го смятам ли за заплаха? Или просто за обикновено изнудване?
— Нито едното, нито другото, Лос… Ние сме дошли при вас като братя. За да не ви нанесем някаква неволна щета, ние напълно обеззаразихме и най-малката вещ, която внесохме във вашия свят. Навярно сте проверили вече нашата храна и нашите вещи и знаете, че това е истина. И при това, очевидно е, че един звездолет не може да колонизира цяла планета. Във ваш интерес е да се отървете от нас с добро. А ако не ни вярвате — пригответе се след това за отбрана. По-рано от 32 светлинни години ние не можем да дойдем тук, а това са за вас векове…
Алек млъкна. И Лос мълчеше, сивото му лице изглеждаше потиснато и мрачно.
— Благодаря ви, Алек, за вашата откровеност! — каза най-сетне той, — Лично аз смятам, че вие имате право. Но решение може да вземе само съветът. Утре ще ви съобщя неговото становище…
След малко двамата крачеха по дългия коридор.
— Мисля, че старият е наистина на наша страна — каза най-сетне Дирак.
— Защо? — усмихна се едва забележимо човекът.
— Твоята логика беше безукорна. Като разумни същества те сигурно ще я възприемат… И не съществува наистина опасност да ги заслепят някакви чувства…
8
Екранът светна и в същия миг Алек видя разтревоженото лице на Казимир.
— Алек! — възкликна той. — Какво се беше случило?
— Нищо особено — отвърна Алек спокойно. — Имахме едно малко премеждие, но всичко мина…
— С пеперудите?
— Пеперудите се превърнаха на гъсеници!… Искаш ли да ги видиш?
— Ами щом нямам по-добър избор! — засмя се Казимир.
Известно време Казимир с мълчаливо любопитство наблюдава картините на телеекрана.
— Да, сносна архитектура! — каза той. — Високи врати!… Те прави ли ходят?
— Сега ще разбереш… Но сградите си имат и своите неудобства, разбира се. Стълбите им приличат на детски дървени пързалки… Да се изкачиш до втория етаж е истински подвиг.
— Това ли са те! — трепна Казимир.
— Защо, не ти ли харесват? — усмихна се Алек.
— Бррр!… Навярно ги сънуваш нощем…
— Отблизо са по-симпатични — каза Алек. — И в края на краищата няма никаква опасност да те поканят на танц. Те са съвършено глухонеми.
— Тъй ли?
Няколко минути Казимир ги наблюдава мълчаливо и съсредоточено.
— Факт, че са поносими — обади се той най-сетне. — Изследователите на Алфагея имаха по-лош шанс от теб… Какво ти сториха, Алек?…
— Ще ти разкажа по-късно… Но сега сме в добри отношения, водим философска дискусия…
— На каква тема?
— Старите досадни теми, разбира се.
— Алек, да не криеш нещо от мен?… Къде е Дирак?…
— Бъди спокоен, в пълна изправност е! — отвърна Алек. — Те ни смятаха за нещо като свои пленници, но сега сме свободни… При едно условие, че ще докажем съществуването на звездолета.
Нещо лошо се появи в погледа на пилота.
— Това не е проблем…
— Не, моля ти се, Казимир, не прави глупости. От теб искам само едно — довечера в 11 часа да пуснеш сигнална ракета… Избери най-мощната…
— Сигурен ли си, че си в пълна безопасност? — запита Казимир намръщено.
— Напълно сигурен…
— Колко време ще останеш между тях?
— Мисля, още десетина дни…
— И все пак предупреди ги да внимават… Ако стане нещо с вас, ще им пукна планетата като сапунен мехур.
— Не знаех, че си толкова кръвожаден — усмихна се Алек. — Но кажи нещо за себе си…
— Какво мога да кажа за себе си? — вдигна рамене Казимир. — Просто скучая като бесен… Иде ми да курдисам Дирак втори път, за да побъбря с него.
— Не е лоша идея. Но не забравяй да го прибереш, когато се върнем…
— Защо?
— Как да ти кажа — може би на Дирак първи ще му бъде неприятно да види своето второ аз…
Казимир се засмя.
— Ти си все същият — каза той. — Не забравяй да поздравиш Дирак. Може би е станал чувствителен между тия гъсеници.
— В края на краищата Багратионов не изключва и такава възможност…
— Хайде, не ме разсмивай!…
— Трябва да вървя, Казимир… — каза Алек. — В бъдеще ще поддържаме редовна връзка…
— На банкет ли си канен?
— Слава богу, поне тая беда ме е отминала — усмихна се Алек. — В менюто си нямат нищо друго освен хлорофил… А понякога дори той е изкуствен.
— Наистина не ти завиждам…
— Довиждане, Казимир…
Екранът угасна.
9
Алек седеше на своя мек стол без облегало и мислеше колко бързо човешкото съзнание се приспособява към най-странните обстановки. Сега всичко около него му се струваше естествено и дори мъхнатото лице на Лос в тоя миг му изглеждаше съвсем човешко. И все пак той не можа да сдържи усмивката си, когато президентът на Вар с чудна ловкост се покатери по отвесната стена до един от най-горните шкафове на библиотеката. Когато се върна, Лос държеше в ръката си лека метална пластинка с изображение, подобно на гравюра.
— Това е първият Лос на нашия свят — каза той. — Наричали са го Лос Философа…
Алек го погледна учуден.
— Дирак ми каза, че вие нямате такава наука.
— Да, сега наистина нямаме — отвърна Лос. — Преди три века тя бе отменена със специален указ на съвета…
Алек се усмихна.
— Това надали би могло да се нарече свобода на мисълта.
— Не знам какво точно разбирате под думата „свобода“, Алек… За нас това е, най общо взето, липса на принуда…
— Да, нещо подобно…
— При нас няма принуда… При нас свободата на всеки индивид е гарантирана в рамките на нашите закони и традиции…
— За нас е доста повечко — отново се усмихна Алек. — Ние под никакъв предлог не пречим на хората да мислят каквото си щат и да излагат това в писмена форма…
Лос се замисли.
— Не знам дали е разумно — каза той.
— И все пак, защо е било нужно да забраните философията?
— Тя се оказа ненужна — отвърна Лос. — Нашата философия търсеше да открие законите на развитието. Тия закони ни ги даде науката. А що се отнася до най-общия закон и най-общата цел, ние приехме, че те не могат да бъдат други освен тия, които природата ни предлага — развитието на индивида от едно по-низше към едно по-висше състояние.
— Ясно и просто! — промърмори Алек. — И все пак предполагам, че е имало и други мнения?
— Да, разбира се — кимна Лос. — Особено силна беше школата на монистите, които защищаваха възгледи, доста подобни на вашите. Те смятаха, че човешката природа трябва да бъде единна и неделима и че науките трябва да се стремят да осигурят това единство. Монист беше и един от най-известните ни философи, наречен Син Тъмния… Сега ще ви го покажа…
Лос отново се покатери по рафтовете и след малко донесе тънка книжка, отпечатана върху някаква специална хартия. На титулната страница имаше фотография, която веднага грабна вниманието на Алек.
— Тоя човек съвсем не е бил лишен от чувства — каза той замислено.
— Може би — отвърна колебливо Лос. — Неговият ум беше особено дързък и неспокоен.
— Бихте ли ни прочели нещо?
Лос някак неохотно разтвори първата страница и започна бавно да чете:
Лос внезапно спря.
— Но това не е философия! — каза Алек. — Това е поезия…
— Не, не е поезия — отвърна недоволно Лос. — Това са просто мисли, дръзки и необосновани… Поезия могат да творят само пеперудите…
— Бихте ли ми показали някакъв образец на поезия? Лос го погледна учудено.
— Тя не се записва — каза той. — Това е забранено…
— Забранено?… А защо?
— Нима не разбирате?… Поезията на пеперудите е по-високо от нас и нашия разум… Щом нямаме сетива да я възприемем, по тоя начин ние просто ще я оскверним…
— Но какво е поезия всъщност?
— Поезията е красота! — отвърна Лос убедено.
— И природата е красота…
— Не, това е красотата на тяхното отношение към природата. Красотата на тяхното отношение към любовта… Не зная как точно да се изразя, Алек. Поезията е материализиран израз на движението на душите им. Това са просто квантите на тяхното духовно излъчване, на тяхното непонятно за нас щастие…
Алек мълчеше.
— Но нима поезията им е лишена от мисли? — запита той най-сетне.
— Не, разбира се…
— А те откъде се взимат?…
— Пеперудите мислят въз основа на знанието, което са придобили в своето предишно съществуване — отвърна Лос. — Но това са мисли, огрени от светлина, и тяхната дълбочина е навярно неизмерима…
Дирак неспокойно погледна часовника си.
— Време е да вървим — каза той.
След малко и тримата се изкачиха върху равния покрив на резиденцията: Океанът беше съвсем близо и на осветеното пристанище бяха спрели няколко кораба, широки и плоски като костенурки. Фосфоресциращи кулокранове безшумно стовариха от тях някаква пихтиеста маса, която в тъмнината не можеше да се види. Дъхът на йод и солено тая вечер като че ли беше много по-силен.
— Това са морски водорасли — обади се Дирак. — Те извличат от тях хлорофил…
Но Алек сякаш не го чу.
— Лос, ще ми дадете ли книгата на Син Тъмния? — обади се внезапно той.
— Не, Алек, забранено е да се изнася — каза Лос.
— Забранено е да се изнася на Вар… Но не и на далечната непозната Земя…
— И без туй ще занесете на земята прекалено много знания…
— Аз искам да им отнеса мисли, Лос! — отвърна човекът. — Знанията може би ще се окажат ненужни… Вече никой от нас не може да каже какви знания са нужни на земните хора… Но мислите…
— Вижте! — прекъсна го Дирак.
Те повдигнаха лице към черното небе. Близо до зенита светна облаче и бързо се разрасна като прозрачна виолетова медуза. След няколко минути тя стана съвсем прозрачна, през нея бледо заблещукаха звездите. Алек погледна скрито към Лос — лицето му в този миг сякаш бе озарено от някакви чудни и непривични мисли.
— Красиво, нали? — тихо запита Алек.
— Да, наистина — отвърна Лос.
Човекът мълчаливо се усмихна.
10
Тримата стояха на брега на Ин, близо до сребристия корпус на ракетата. Поляната около тях бе синя от пеперудите, които бяха накацали по нея. Отново звучеше музика, езерото трептеше като живо, гората на Вар ликуваше. Лос слушаше чрез Дирак, лицето му бе съсредоточено и внимателно, но изразът му не подсказваше нищо. Както винаги, пеперудите се вълнуваха неудържимо, трептяха като езерото и ликуваха като гората. Само желязното лице на Дирак бе безучастно, той гледаше към ракетата.
Най-сетне музиката свърши, пеперудите затрептяха с нежните си криле, въздухът отново се изпълни със звуци — тихи и молещи. Но магнетофонът безчувствено мълчеше. Алек го подаде на Дирак и запита:
— Хареса ли ви, Лос?
— Струва ми се, че ме разбирате! — отвърна замислено президентът на Вар.
— И с право! — усмихна се човекът. — Разбрах, че понякога наистина сте тъжен, Лос… Но никога не сте нещастен…
Нищо не трепна в погледа на Лос.
— Но вие не сте щастлив, Алек! — отвърна той. — Имате и сърце, и ум… Какво повече ви е нужно?
— Аз загубих хората, Лос!…
— Но нали се връщате при тях?…
— Не зная, Лос… Струва ми се, че те ще ми бъдат съвсем чужди.
Лос помълча.
— Вие сте като Син — каза той. — Като Син Тъмния… Аз ви донесох книгата му.
Лос остана на брега. Ракетата се плъзгаше бавно по гладкото езеро, след това усили хода си меки вълни започнаха да плискат в краката му. И дойде мигът, в който тя литна и като сребърна стрела се заби в синята плът на небето. Оставаха само мигове и над тях отново щеше да се отвори величествената и страшна пустиня от звезди и мрак.