Останалите си отидоха, а Никълъс включи вентилатора на най-силна степен, сложи си маската с очилата и запуши уши с тампоните. Дръпна връвта на триона и машината избухна в облак от синкав, задушлив дим.
Той се концентрира и насочи върха на триона към мазилката. Въртящата се верига скоро се вмъкна в дупката, направена преди малко със свредела. Машината се впи в глината и започна да я разрязва подобно на нож, с който домакинята реже желето на празничната торта. Трионът бавно се спускаше по мазилката, а Никълъс внимаваше да не излезе встрани от начертания контур.
Въздухът се изпълни с мъгла от бели прашинки. Само след няколко секунди видимостта се ограничи до няколко стъпки. И все пак той продължи упорито да върши започнатото: изряза най-напред дясната страна на квадрата, сетне долната и лявата. Оставаше му само да направи последния разрез и всичко беше готово. Щом белият квадрат започна да се поклаща, готов всеки момент да се откърти под собствената си тежест, изключи триона и го остави настрана.
Роян скочи от мястото си и се завтече да му помогне. Двамата се пъхнаха в най-гъстия прахоляк и хванаха парчето мазилка малко преди да се откъсне и да се натроши на хиляди парченца по твърдите плочки на пода. Изключително внимателно успяха да го издърпат и без да докосват печатите, го опряха на една от страничните стени на преддверието.
В средата на бялата мазилка беше зейнал черен квадрат. Никълъс насочи прожектора, за да погледне във вътрешността, но облаците прах бяха все още толкова гъсти, че практически не се виждаше нищо. Събра смелост и провря крак през отвора. Потъна в такава мъгла и пушилка, че дори мощният прожектор не можеше да му помогне.
Вместо да продължи нататък в неизвестното, Никълъс се обърна и помогна на Роян да се промуши през прозореца в запечатаната врата. Не можеше да й отнеме правото да бъде заедно с него в минутите на великото откритие. Щом се оказаха зад тръстиковата преграда, двамата застанаха на едно място и търпеливо зачакаха вентилаторът да разсее облаците прах. Постепенно мъглата започна да се вдига и първото, което забелязаха, бе подовата настилка в краката им.
Вместо с каменни плочи подът беше облицован с тухли от жълт ахат, толкова добре лакирани и толкова плътно наредени една до друга, че създаваха впечатление за монолитност. Все едно бяха стъпили върху огромно, цветно и непрозрачно стъкло. Само тънкият бял прах, посипал се с годините по земята, отнемаше от блясъка на огромната пързалка. Там, където стъпките от обувките им бяха изтрили праха, лъчите на прожектора се отразяваха по лъскавата повърхност на ахата.
Най-накрая двамата успяха да прогледнат през пушилката и из мъглата започнаха да се показват призрачни видения. Роян хвана маската си за долния край и с рязък жест я свали от главата си. Никълъс я последва веднага и вдиша дълбоко застоялия с хилядолетия въздух на помещението. Откакто Таита бе запечатал царската гробница, из нея нито веднъж не бе повял свеж вятър, нито веднъж по пода не се бе образувало течение; носът му усещаше истинския аромат на старината — дъха на ленените превръзки и на балсамираното тяло на покойника.
Прахът изчезна съвсем и пред очите им се разкри дългият, прав коридор, чийто отсрещен край се губеше в тъмното. Никълъс се обърна назад, наведе се през отвора и успя да провре прожектора със стойката му. Сложи го пред вратата и насочи светлината към дъното на коридора.
Пристъпвайки нататък, имаха чувството, че всички египетски богове са се насъбрали около тях да ги смущават с присъствието си. Двамата натрапници бяха като обкръжени от многобройните изображения по стените, които ги гледаха със суровите си погледи от високото. Нито Никълъс, нито Роян смееха да ускорят крачка. Дебелият слой прах по пода приглушаваше стъпките им, затова пък белезникавите облаци из пространството отразяваха светлината по хиляди различни начини и допълнително подсилваха усещането им, че това е само сън.
Стените бяха изписани от край до край с древноегипетски текстове, също както и високият таван. Четяха се дълги цитати от свещените книги на епохата — от Книгата на теченията, Книгата на стълбовете, Книгата на мъдростта. Другаде пък се разправяше надълго и нашироко историята на живота на фараон Мамос на земята, изброявайки всичко онова, заради което боговете го бяха превърнали в свой любимец.
По-нататък се натъкнаха на първия от осемте олтара, вградени в стените на дългата погребална галерия — олтара на Озирис. Мястото представляваше голям полукръг със стени, изписани със слова във възхвала на божеството, а в дъното му се намираше малка ниша. Там стоеше изправена статуетка на Озирис с неговата висока шапка с птичи пера. Очите му бяха от оникс и планински кристал и в погледа му се четеше толкова жестокост и неумолимост, че Роян неволно потрепери. Никълъс протегна ръка и докосна краката на божеството.
— Чисто злато! — отбеляза той.
Сетне насочи вниманието си към високия стенопис, който покриваше стената около нишата и половината от сводестия таван над олтара. Отново беше изобразен Озирис, владетел на Отвъдното, само че в огромен ръст, със зелено лице и изкуствена брада. Ръцете му бяха скръстени пред гърдите; в едната държеше жезъл, с другата — камшик. На главата си носеше все същата висока шапка, опасана с диадемата с царската кобра. Никълъс и Роян не можеха да откъснат очи от величественото изображение. Заради многото прах светлината на лампата трепереше и създаваше впечатлението, че Озирис се е размърдал на мястото си, готов всеки момент да се върне към живот.
Решиха да не губят повече време тук, защото тепърва ги чакаше цялата дълга галерия. Продължиха нататък. Вторият олтар бе вдигнат в чест на богинята Изида. Златната й фигура седеше в дъното на нишата върху владетелския трон — неин символ. Очите й бяха изваяни от слонова кост и син лапис лазурит. Младенецът Хор сучеше от гърдата й.
Около нишата отново бяха изрисувани пленителни стенописи. Величествената богиня-майка плашеше с огромните си, черни като въглен очи и със златния диск и рогата на свещената крава, сложени над челото й. Около портрета й стояха йероглифни надписи — толкова ярки, че напомняха на ято светулки. Изида се славеше с това, че я наричаха по стотина различни начина. Между най-използваните имена бяха Аст, Нет или Баст. Но също така Птах, Секер, Мерсекерт или Реннут. Всяко от тях беше ключ към безмерната й сила, затова и богинята бе запазила своя ореол на святост и могъщество там, където повечето древни богове бяха изгубили и последните си поклонници, а имената им не значеха нищо повече за хората.
Във Византия, а по-късно и в християнски Египет, добродетелите на Изида бяха прехвърлени на Богородица, също както и някои от символите й. Изображението на богинята с младенеца Хор в скута получи нов смисъл в християнската иконопис. Затова и Роян смяташе Изида за своя покровителка и като наследница на древните египтяни, и като принадлежаща към огромното християнско паство. Това, което предците й бяха завещали вместо вяра, беше смес от строг догматизъм и еретическо идолопоклонничество, ето защо тя се чувстваше едновременно гузна и горда от изпълнения синовен дълг пред великата богиня.
Трети поред в дългата галерия на божествата стоеше Хор, сокологлавият, последният от древноегипетската Света Троица. В дясната си ръка държеше боен лък, в лявата — анх, защото на него беше дадена власт върху живота и смъртта. Очите му бяха от червен халцедон.
Статуята беше заобиколена от няколко стенописни изображения на Хор, показващи го в другите му роли: Хор — младенеца, сучещ от гръдта на майка си Изида; Хор — Харпократ, гордия, строен и красив младеж с пръст пред устата, както го изисква ритуалът, със сандали на краката и къса, корава престилка над бедрата; и най-накрая Хор — сокологлавия, понякога с тяло на лъв, понякога с тяло на млад воин, но винаги с двойната корона на Горен и Долен Египет на главата. Под стенописа стоеше надписът:
„Велик Бог и Господар на Небесата, извор на властта и силата, най-могъщ сред боговете. Неговата сила повали враговете на божествения му баща Озирис.“
В четвъртата ниша чакаше Сет, начало на злото, бог на насилието и раздора. Цялото му тяло беше от злато, но главата му — на черна хиена.
След Сет идеше ред на покровителя на мъртвите, пазителя на гробищата — Анубис — чакалоглавия. От всички божества той е, който наглежда балсамирането и чийто дълг е да претегли сърцето на умрелия. Ако везните се изравнят с малкото езиче насреща, покойният се обявява за праведен, но ако сърцето му натежи дори и с един нокът, неумолимият Анубис го захвърля право в устата на чудовището — крокодил в краката си.
В шестата ниша се намираше статуята на Тот, покровителя на писмеността. Божеството имаше глава на ибис, а в ръката си държеше дълъг писец. В съседство с него беше свещената крава Хатор, застанала неподвижна на четирите си копита. Гладката й, сякаш плешива кожа на бели и черни петна, а благодушният израз на лицето й напомняше човешки, с тази разлика, че огромните й уши стърчаха високо над главата. Осмият олтар беше най-голям и най-пищен от всички. Той принадлежеше на Амон Ра — творец на всичко съществуващо. Изобразен бе във формата на слънце — огромен златен диск, от който водеха началото си дълги, златни лъчи.
Никълъс се спря пред бога-слънце и погледна обратно към началото на галерията, откъдето бяха тръгнали. Осемте статуетки представляваха съкровище, сравнимо единствено с откритото от Хауърд Картър и лорд Карнарвън в гробницата на Тутанкамон. Дълбоко в душата си той си повтаряше, че да се мисли за пари в подобен сублимен момент, е направо грехота, но пък и не можеше да остане сляп пред очевидното: продажбата на един-единствен от тези шедьоври на египетското изкуство щеше да покрие многократно всички дългове, които бе натрупал в последно време. И все пак не му беше сега времето да мисли за прозаичното бъдеще; вместо това насочи цялото си внимание към голямата зала в дъното на галерията.
— Погребалната камера — промълви едва-едва Роян, сякаш я обземаше суеверен страх. — Самата гробница.
Колкото повече приближаваха края на галерията, толкова повече сенките се отдръпваха пред тях; струваше им се, че витаещият из гробницата дух на покойния фараон бърза да се прибере в последния си дом, за да се скрие от погледа на натрапниците. Никълъс и Роян застанаха на входа на камерата. Стените й бяха изписани с още по-великолепни фрески. Макар че двамата вече бяха видели предостатъчно из дългата галерия, очите им не можеха да се наситят на красотата и жадно проследяваха всеки детайл, оставен от древните майстори по стените.
На отсрещната стена се извисяваше нечия висока фигура, която излизаше извън пределите на стената и продължаваше по тавана. По гъвкавото й, стройно тяло Роян разпозна богинята Нут, готвеща се да роди из утробата си слънцето. Между разтворените й крака вече пробиваха първите златни лъчи, които стопляха каменния саркофаг на фараона и се опитваха да му вдъхнат нов живот.
Самият саркофаг се намираше в центъра на помещението. Представляваше масивен ковчег, издялан в монолитен гранитен блок. Никълъс започна да пресмята трудът на колко роби е трябвало да бъде използван, за да може огромната маса на саркофага да бъде избутана през дългата подземна шахта. Представяше си как потните тела на работниците лъщят на светлината на факлите, ушите му сякаш дочуваха скърцането на дървените подпори под тежестта на покойния владетел.
В следващия миг той се наведе над саркофага и усети как стомахът му се преобръща — каменният ковчег зееше празен. Масивният капак беше вдигнат от мястото му и стоеше захвърлен на една страна. С такава злост го бяха запокитили на земята, че се бе разцепил на две по средата.
Двамата пристъпваха едва-едва напред и прахът в устата им подчертаваше горчивия вкус на разочарованието. Надвесиха се над самия саркофаг и погледнаха вътре. Единственото, което видяха, бяха натрошените късове на четири погребални урни. Съдовете бяха изваяни от алабастър и трябваше да съхраняват червата, черния дроб и останалите вътрешности на фараона. По начупените капаци още личаха изображенията на божества и фантастични създания, населяващи отвъдния свят.
— Празен?! — Не можеше да повярва Роян. — Тялото на фараона е изчезнало?!
През следващите няколко дни, докато фотографираха стенописите и събираха статуите на осемте богове и богини от галерията, Роян и Никълъс често спореха по въпроса за изчезналата царска мумия.
— Печатите на входа бяха непокътнати — напомняше постоянно тя.
— Може би има само едно логично обяснение на проблема — повтаряше той. — Таита лично е отмъкнал съкровищата и тялото на фараона. На много места в седмия свитък той пита защо съкровищата на Египет трябва да бъдат погубвани по подобен безсмислен начин. Неведнъж посочва, че би било много по-добре богатствата на фараона да бъдат използвани за доброто на поданиците му.
— Не, това ми се струва напълно безсмислено — не се съгласяваше Роян. — Да стигнеш дотам, че да преграждаш пътя на една голяма река, да дълбаеш стометров тунел в скалата и да издигнеш подобен шедьовър на архитектурата, само и само в последния момент да задигнеш мумията на господаря си и да я унищожиш. Таита винаги е гледал да постъпва логично. По един или друг начин и той е почитал египетските богове. Поне така личи от всичките му писания. Никога не би посмял да оскверни култовите традиции на народа си, в които сам горещо е вярвал. В цялата тази гробница има нещо, което ми се струва лъжливо. Не само тайнственото и необяснимо изчезване на царската мумия, но дори фреските и текстовете по стените.
— Съгласен съм, че изчезването на мумията е странен факт, но какво толкова нелогично намираш в стенописите? — искаше да знае Никълъс.
— Да започнем най-напред с фреските — посочи тя към изображението на Изида. — Хубави са, това никой не може да отрече, със сигурност са излезли изпод ръката на опитен художник, но не можеш да отречеш, че формите са твърде стилизирани, цветовете следват задължително правилата на епохата. Фигурите са някак застинали, като вдървени. В картините няма капчица живот, изобщо лишени са от онази искрица гениалност, която Таита внася в украсата на царската гробница на Лострис, където открихме и папирусите му.
— Разбирам. — Никълъс гледаше умислен. — Или си внушавам, или това тук се различава дори от видяното в гробницата на Танус в манастира.
— Точно така! Онези са били рисувани от самия Таита. Докато тези тук — не. Цялата галерия е била изписана от учениците му.
— Добре. А какво искаше да кажеш с това, че текстовете са нелогични?
— Чувал ли си в някоя египетска гробница да не е цитиран нито един откъс от Книгата на мъртвите? Или да не е изобразен целият път на покойника до отвъдния свят, преминаването му покрай всеки от седемте стълба?
Никълъс я изгледа смаяно. Фактът така и не му беше направил досега впечатление. Без да й отговори, той обиколи отново цялата галерия, уж за да наглежда прибирането на златните статуетки, но в действителност да обмисли по-подробно току-що чутото.
Преди да тръгнат от Англия, се беше погрижил всичко по-крехко и чупливо в екипировката на експедицията му да бъде подредено в здрави метални кутии за амуниции, които да опазят съдържанието си при хвърлянето от самолета. Всяка от кутиите бе изолирана с гума, за да не пропуска вода, а той лично бе проверявал доколко издържат на удар затварящите механизми. Вещите, събрани в кутиите, бяха допълнително обвити в дунапренени калъфи, за да не се удрят помежду си. Когато дойдеше време за тръгване, екипировката щеше да бъде оставена в Етиопия, но кутиите щяха да бъдат използвани за пренасянето на съкровищата, събрани при евентуалното проникване в гробницата.
Докато шест от статуетките се побираха без проблем в кутиите, изображенията на кравата Хатор и на злокобния Сет се оказаха твърде големи. За своя радост Никълъс откри, че точно тези две статуетки са били изваяни на отделни части и главите им се откачат. Нещо повече — краката на Хатор бяха приковани към тялото с дървени гвоздеи, които отдавна бяха изгнили. Разглобени, дори двете най-големи статуетки можеха да се приберат в съответните кутии.