Той застана зад Хансит, който тъкмо прибираше демоничната глава на Сет, изваяна от абаносово дърво и покрита с пласт черна смола. След като реши, че монахът си върши работата както трябва, се върна при Роян. Тя се беше захванала с разчитането на надписите над празния саркофаг.
— Добре, съгласен съм с теб. Права си, че наистина никъде не се откриват текстове от Книгата на мъртвите. И че това изглежда странно. Но какво ни остава, освен да се примирим с факта, че не всички мистерии могат да бъдат разгадани от ограничените умове?
— Ники, тук има още нещо. Не сме открили всичко. Вътрешният ми глас постоянно ми го повтаря. Нещо сме пропуснали.
— И кой съм аз, трезвомислещият мъж, да се съмнявам в правдоподобността на женските ти инстинкти?
— Не се прави на важен — сопна му се тя. — Колко време ми оставяш да прегледам надписите от стелата?
— Най-много една-две седмици. Вече е време да си уредя среща с Джени. Когато дойде да ни вземе, трябва да го чакаме на пистата при Розейрес. Не можем да си позволим да закъснеем.
— Божичко, мислех, че въпросът между двама ви е отдавна уреден. Как смяташ да се свържеш с Джени оттук?
— Ами много просто. В Дебра Мариям има поща с обществен телефон. Тесай може да се движи свободно из цял Гоям. Ще я пратим до платото с няколко монаси за компания и тя ще позвъни на Джефри Тенънт в посолството в Адис Абеба. Той ще препрати съобщението ми на Джени.
— А Тесай дали ще е съгласна?
Никълъс кимна.
— Вече се разбрахме да тръгне за Дебра Мариям утре сутринта. По-добре Джени да е предупреден от по-рано, за да се подготви за полета. Срещата ни на пистата трябва да бъде в удобен и за двете страни час. Би било доста глупаво и опасно да се чакаме едни други на полето в Судан.
— На първи април при изгрев-слънце — предаде посланието на Тесай Никълъс. — Кажи на Джени да е на уреченото място в деня на шегата! Така по-лесно ще запомни.
Тя пое нагоре по пътеката, придружена от неколцина монаси, и Роян тихичко попита Мек Нимур:
— Не се ли боиш, че може нещо да й се случи? Все пак сама жена на път.
— Тя е много оправна, а пък и в цял Гоям я познават и харесват. В размирна страна като тази, Тесай може да се смята в по-голяма безопасност от всеки друг — говореше Мек, но нито за миг не откъсваше поглед от изгубващата се в далечината фигура на Тесай. Както винаги любимата му бе облечена в широка шама и вълнени потури. — Бих искал да съм с нея, но… — нямаше смисъл да обяснява.
Изведнъж младата жена възкликна:
— Забравих да й кажа нещо.
Хукна нагоре по пътеката, викайки приятелката си по име. Никълъс я наблюдаваше и я слушаше как крещи.
Тесай се обърна и изчака Роян да я настигне. Двете жени седнаха да си говорят нещо и той изгуби интерес към тях. Започна да оглежда далечните склонове на долината. Сърцето му се сви при вида на буреносните облаци, които се скупчваха все по-гъсти и по-гъсти около върховете на планините. За броени дни небето коренно се беше променило. Дъждовете можеха да се очакват всеки момент. Чудеше се дали си е направил правилно сметката и дали бентът нямаше да бъде отнесен по-рано от предвиденото. В мига, в който водите на Дандера започнеха да прииждат, всички трябваше светкавично да се изнасят от пролома.
Погледна отново към пътеката, колкото да види как Роян подава някакъв малък предмет на Тесай. Негърката кимна и го пъхна в джоба на потурите си. Най-накрая двете се прегърнаха и Тесай продължи нагоре. Роян остана за известно време на пътеката, изчаквайки близкият завой да я скрие от погледа й. След това бавно се върна при Никълъс.
— И какво толкова важно имаше да й кажеш? — полюбопитства Никълъс, но тя тайнствено му се усмихна.
— Момичешки истории, не ти влиза в работата. Има неща, за които вие, мъжете, не сте длъжни да знаете. — Но понеже той продължаваше да я гледа в очакване, тя отстъпи. — Тесай ще помоли Джефри Тенънт да се обади на мама, колкото да й каже, че съм добре. Предполагам, че вече се тревожи.
Върнаха се при пролома и слязоха по бамбуковата стълба до лагера си. Докато вървяха, англичанинът си мислеше какъв късмет, че Роян е имала номера на майка си предварително записан на листче и как изобщо й бе хрумнало толкова внезапно, че майка й ще се тревожи за нея.
„Чудя се какво ли точно е намислила — размишляваше той. — Ще се опитам да изкопча нещо от Тесай, когато се върне.“
Роян би предпочела да остане в гробницата, та да може да проверява надписите всеки път, щом й дойдеше някоя идея, но Никълъс изрично бе настоял да спят на открито. В крайна сметка се бяха настанили на дъното на пролома, почти до входа на шахтата.
— Застоялият въздух в гробницата вреди на здравето. В подобни затворени помещения лесно можеш да хванеш пещерна болест. Казват, че тъкмо тя е убила мнозина от сътрудниците на Хауърд Картър при изследването на гробницата на Тутанкамон.
— Бацилите на пещерната болест се крият в изпражненията на прилепите — възрази му Роян. — А в гробницата на Мамос прилепи няма. Таита се е постарал да я запечата, както трябва.
— Ще ми доставиш голямо удоволствие, ако не се погребеш за цели седмици под земята. Искам да прекарваш поне няколко часа в денонощието на чист въздух — не отстъпи той.
Тя вдигна рамене.
— Щом така желаеш, но го правя единствено заради теб.
Слязоха от стълбата. Тя удостои с безразличен поглед новото си жилище и побърза да се вмъкне в дупката зад малкия яз.
Площадката в горния край на стълбището, точно пред мазилката на входа, бе превърната в работно помещение. Хансит бе сковал голяма дъсчена маса и Роян я използваше за бюро. За по-удобно бе разхвърляла по нея снимките, чертежите и справочниците, които ползваше в разгадаването на надписите. Сапьора се бе погрижил да изправи една от лампите точно над писалището, а до една от стените на площадката бяха подпрели осемте метални кутии, съдържащи статуетките. Никълъс държеше всички находки да се съхраняват близо до работната им площадка. За целта и хората на Мек продължаваха да пазят пред кладенеца в шахтата.
Докато Никълъс се занимаваше със снимките на надписите и стенописите в дългата галерия и празната погребална камера, тя прекарваше работното си време над масата в преддверието, където с часове преглеждаше записките си, изписваше лист след лист с нови бележки и пренасяше изчисленията си в съответните тетрадки. От време на време скачаше от бюрото и се прехвърляше отвъд тръстиковата преграда, за да провери на място този или онзи текст.
Всеки път, когато любимата му се появеше, Никълъс изоставяше работата си и с нескрита нежност следеше всяко нейно движение. Тя беше до такава степен погълната от мислите си, че не обръщаше внимание на нищо и никого в просторната гробница. Досега той никога не я бе виждал в подобно състояние и дълбоко в душата си й завиждаше за способността да се концентрира.
Изчакваше я да прекара последните петнадесет часа в трескава работа, излизаше в преддверието, грабваше я от мястото й и без да обръща внимание на шумните й протести, я изкарваше почти насила от тунела, където ги чакаше топлата вечеря. Щом се нахранеха, я завеждаше до колибата с леглото й и я караше да почива.
— Време е за сън — нареждаше всяка вечер, все едно тя беше малко дете.
Последния път се събуди от тихите й стъпки, докато Роян се опитваше незабелязано да се измъкне от лагера и отново да потъне в дупката зад вира със змиорките. Никълъс погледна часовника си и изсумтя недоволно. Оказа се, че са спали не повече от три часа и половина. Обръсна се на бърза ръка, изяде препечена филийка неквасен хляб и изпи чаша чай, преди да се впусне по следите на Роян.
Завари я в галерията, застанала пред празната ниша, където преди няколко дни беше бог Озирис. Толкова бе умислена, че дори не го усети да приближава. Когато я докосна по рамото, се стресна и подскочи.
— Изплаши ме — скара му се тя.
— Какво толкова гледаш? — заинтересува се той. — Да не си открила нещо?
— Не — отрече тя веднага, но след малко добави: — Не съм сигурна, просто ми хрумна една идея.
— Нека чуя. Какво си измислила?
— По-лесно ще ми е да ти покажа — рече Роян и го заведе обратно на площадката при работната си маса. Първо подреди грижливо тетрадките си и едва след това започна да обяснява: — През последните няколко дни прехвърлих отново целия материал, който снехме от стелата в гробницата на Танус. Събрах всички цитати, които произхождат от класическите египетски произведения — Книга на теченията, Книга на стълбовете, Книга на Тот. Тях подредих на едно място — и показа петнадесетте страници, изписани със ситния й, но четлив почерк. — Всички те са дело на древни, анонимни автори, Таита само ги е преписвал. Затова и оставих текстовете настрана.
Остави първата тетрадка на бюрото си и взе втората.
— Това пък е снето от четвъртата страна на стелата. Не ми звучи познато, всъщност представлява само дълго изброяване на цифри и букви. Може би играят ролята на специален код. Не съм много сигурна, но вече имам известна представа за тях. Ще ти кажа по-късно. Сега погледни тук — извади тя следващата тетрадка. — Ето нов материал, който не си спомням да съм срещала някъде из египетските книги. Предполагам, че ако не всичко, то по-голямата част е лично творчество на Таита. Ако той е решил да ни остави повече указания, според мен трябва да ги търсим именно в тези откъси.
Никълъс се усмихна.
— Може би има още описания от рода на онова за розовината на божествените срамни части. Това ли имаш предвид?
— Сигурна бях, че човек като теб няма лесно да забрави подобен „шедьовър“ — изчерви се леко Роян и не вдигна глава от записките си. — Погледни сега следния параграф, намиращ се в началото на страната, озаглавена Есен. Именно той привлече най-напред вниманието ми.
Младият мъж се наведе над текста и разчете на висок глас йероглифите:
— Великият бог Озирис прави първия ход. Той почита протокола на четирите бика. При първия стълб полага клетва пред законите на дъската, които никой не може да измени. — Вдигна глава. — Да, това си го спомням. Таита има предвид играта бао. Отдавна знаем, че тя е любимото занимание на стария мошеник.
— Точно така — Роян изглеждаше леко смутена. — Но дали си спомняш съня, който ти разказах преди няколко дни. Как се срещам с Дураид в едно от помещенията в гробницата?
— Спомням си — засмя се тихичко Никълъс. Странно му беше, че още й става неудобно заради случая. — Бил ти казал нещо за протокола на четирите бика. Да не би да започваме да тълкуваме сънища?
Тя още повече се намуси.
— Нека приемем, че подсъзнанието ми е запомнило въпросните фрази и че докато съм спяла, съм се сетила за тях. Дураид просто ми е служил за уста, която да ми ги повтори. Би ли се държал сериозно поне за минута?
— Съжалявам — рече тържествено Никълъс. — Би ли ми напомнила точно какво ти каза Дураид?
— В съня ми той каза следното: „Спомни си протокола на четирите бика; започни от самото начало“.
— Е, аз не си падам експерт по играта бао. Какво е имал предвид?
— Още в дълбока древност правилата и тънкостите на играта са се изгубили за поколенията. Но както знаеш, при разкопки на гробници, датиращи между единадесетата и седемнадесетата династия, сред погребалните дарове са били открити няколко дъски за играта. Именно те ни навяват мисълта, че става дума за прародител на шаха.
За да му стане по-ясно, Роян започна да драска нещо върху един от белите листове в тетрадката си.
— Дървената дъска е разграфена като дъска за шахмат. Осем на осем реда чашки. Ето така — и тя надраска набързо линиите с химикалката си. — Играло се е с цветни камъчета, които са се движили по определен начин. Няма да се впускам в подробности, но протоколът на четирите бика представлява един вид шахматен гамбит, тачен особено от майсторите, сред които най-видно място е заемал Таита. С цената на известни жертви играчът съсредоточава най-силните си камъни в първата чашка, откъдето може впоследствие да контролира централните редове на дъската.
— Не съм много сигурен точно накъде вървим, но продължавай нататък. Слушам те — все пак не му се щеше да изглежда пълен профан в тематиката.
— Първата чашка върху дъската — посочи тя надрасканата схема, сякаш обясняваше на малко дете. — Началото. Дураид ми каза: „Започни от самото начало“. А Таита съобщава: Великият бог Озирис прави първия ход.
— Пак не те разбирам.
— Ела с мен. — Роян грабна тетрадките си под мишница и отново се промуши през квадратния прозорец. Щом влязоха в галерията, веднага застана пред олтара на Озирис. — Първият ход. Началото.
Сетне се обърна към дъното на галерията.
— Това е първият олтар. Колко са общо олтарите?
— Три за великата Троица, нататък: Сет, Тот, Анубис, Хатор и Ра — изброи на пръсти Никълъс. — Общо осем.
— Браво! — засмя се Роян. — Момчето можело да брои! Колко чашки има на дъската за бао?
— Осем хоризонтални и осем отвесни… — отговори й послушно Никълъс и едва сега започна да се досеща. — Мислиш, че…
Не му отговори, вместо това отново разгърна тетрадката си.
— Всички тези цифри и неясни символи… Както и да ги нареждаме, смислени думи не се получават. Единственото общо между тях е, че нито едно число не надвишава осем.
— Мислех, че започвам да те следвам, но май пак те изгубих.
— Ако след четири хиляди години някой седне да разчита партиите на Гари Каспаров, мислиш ли, че ще проумее за какво става дума? — попита Роян. — Да не би разните там буквички и цифрички да му говорят нещо? Започваш да ми се струваш наистина бавно загряващ. Трябва да ти дърпам мислите с ченгел от главата.
— О, небеса, започвам да разбирам! — плесна се по главата Никълъс. — Бре, умницата ми! Искаш да кажеш, че Таита играе на бао с нас?
— А тук е първият пилон, от който започва — посочи му олтара. — От това място великият бог Озирис прави своя първи ход. Оттук и ние трябва да започнем разгадаването на записаната партия. Тук трябва да отвърнем на хода на Таита.
И двамата се вгледаха внимателно в голямата ниша, опитвайки се да прочетат скритото зад облите стени и високия свод на тавана. Най-накрая той наруши мълчанието:
— С риск да бъда сметнат за още по-бавно загряващ, мога ли да задам следния въпрос: как, по дяволите, ще играем игра, на която дори не знаем правилата?
Преди да нахълта в залата за събрания, където го беше повикал Фон Шилер, полковник Ного умишлено си придаде напълно спокоен и донякъде дори високомерен вид. Нахут Гудаби бързаше след него, твърдо решен да не остави шефа да вземе решение, без да се е допитал до него. И той също се преструваше на спокоен и самоуверен, но истината беше, че от ден на ден положението му все повече се разклащаше, а началникът му все по-малко се вслушваше във вечните му оправдания.
Фон Шилер диктуваше кореспонденцията си на Уте Кемпер, но щом двамата се появиха на вратата, стана от стола си и зае традиционното си място върху подиума.
— Обещахте ми още вчера да ми донесете сведения по въпроса, който ви поставих — обърна се той недоволно към негъра, без дори да обърне внимание на Нахут. — Още ли не сте се свързали с информатора си в долината?
— Извинявайте, че ви карам да чакате, хер Фон Шилер — за секунда цялата надменност на полковника се изпари яко дим. Немецът можеше да му каже две думи и да го накара да се поти от притеснение. С две думи: плашеше го. — Жените са се върнали ден по-късно от предвиденото в селото. За нищо не може да се разчита на местните. Времето не значи нищо за тях.
— Да, да, разбирам — прекъсна го нетърпеливо Фон Шилер. — Много добре познавам недостатъците на черните ви събратя, но доколкото забелязвам, Ного, и вие не сте успели да се отърсите съвсем от тях. Все пак бъдете така добър да ми съобщите какво знаете.