— Мистър Хари, доктор Макнаб ме уведоми, че за вас риболовният сезон е приключил. Не можех да разочаровам клиентите си — та те ще прелетят шест хиляди мили, за да разберат, че сте на болнично легло. Не мога да си позволя подобно нещо — все пак се ползвам с добро име.
— Мистър Кокър, вашето име е толкова добро, колкото и вехториите, които сте захвърлили в килера — казах аз, а той ми се усмихна невъзмутимо иззад очилата си в златни рамки, но, разбира се, беше прав, защото щеше да мине доста време, преди да поведа „Танцуващата“ за едър улов.
— Е, не се притеснявайте, мистър Хари. Щом се оправите, ще ви намеря веднага няколко богати клиенти.
Пак говореше за някакъв контрабанден курс, при който за услуга само в една посока комисионната му стигаше чак до седемстотин и петдесет долара. С подобна работа можех да се справя дори и при сегашното си окаяно състояние, като от мен се изискваше само да стигна с яхтата незабелязано до брега и да кача някакъв товар — стига да не попаднех на засада.
— Дума да не става, мистър Кокър. Казах ви, че отсега нататък ще ловя само риба и това е.
Той кимна усмихнат и продължи, сякаш не бе чул думите ми.
— Получих настоятелни запитвания от един ваш стар клиент.
— За живо или за сандъци? — попитах аз. „Живо“ означаваше нелегален превоз на хора до или от африканския бряг — на спасяващи се политически дейци, преследвани от наемни убийци, или пък в обратната посока — на домогващи се до властта политикани, тръгнали да смъкват режима. „Сандъците“ обикновено съдържаха смъртоносна железария и се прекарваха само в едната посока. Някога на същото са му викали „контрабанда с оръжие“.
Кокър поклати глава и подхвърли:
— Клечки, пръчки — от старата приспивна песничка „Клечки, пръчки, сбирай съчки“. Но тук под „съчки“ се подразбираше бивни от слонова кост. Африканските слонове в резерватите за диви животни и в племенните територии на Източна Африка систематично биваха унищожавани от една многолюдна и добре организирана банда бракониери. Изтокът представляваше ненаситен и скъп пазар за слонова кост. Необходима бе скоростна яхта с опитен капитан, която да прекара скъпоценния товар през речното устие и опасните крайбрежни води до Мозамбикския проток, където щеше да я очаква някой голям презокеански кораб.
— Мистър Кокър — отегчено рекох аз, — сигурен съм, че майка ви така и не е научила името на баща ви.
— Той се казваше Едуард, мистър Хари — предпазливо се усмихна Кокър. — Уведомил съм клиента, че тарифата се е вдигнала. Поради инфлацията и цената на дизеловото гориво.
— Колко?
— Седем хиляди долара на курс — обясни той, но парите нямаше да са чак толкова много, след като Кокър си прибереше неговите петнайсет процента, а после пуснеше и на инспектор Дейли същата сума, за да си затвори очите и да си запуши ушите. А на всичкото отгоре Чъби и Анджело винаги получаваха премия от по петстотин долара на човек при всеки курс на черно.
— Няма да стане, мистър Кокър — неубедително измънках аз. — Просто ми уредете няколко курса с риболовци. — Но на него му беше ясно, че няма да мога да устоя.
— Щом се оправите достатъчно за риболов, ще ви ги уредя. А междувременно, кога ще искате да бъде първият курс? Да им кажа ли, че можете да го направите след десет дни? Тогава приливът ще бъде силен и ще има пълнолуние.
— Добре — примирено се съгласих аз. — След десет дни.
След като окончателно се реших, започна да ми се струва, че раните ми зарастват по-бързо. За оздравяването им допринасяше и чудесното ми физическо състояние. Зеещите в мишницата и гърба ми дупки започнаха да се смаляват като по чудо.
Решителният миг в оздравителния процес настъпи на шестия ден. Сестра Мей ме миеше в леглото с леген сапунена вода и с хавлиена кърпа и именно тогава доказах по неоспорим начин, че съм се оправил напълно. Макар и да зная, че съм много надарен, аз самият останах изненадан от мъжествеността си, а сестра Мей бе толкова впечатлена, че гласът й премина в дрезгав тих шепот.
— Мили Боже! — възхитено рече тя. — Ама вие наистина сте си възвърнали силите.
— Сестра Мей, смятате ли, че трябва да го оставим така бездеен? — попитах аз, а тя енергично завъртя глава.
Оттогава насетне аз започнах да гледам по-оптимистично на нещата в живота ми и никак не се изненадах, че мисълта за увитата в платнището тайна край остров Голямата чайка все по-често не ме оставяше на мира. Усещах, че въпреки твърдото си решение започвам да се колебая.
„Само ще хвърля един поглед, — казвах си аз. — Когато се убедя, че нещата са се успокоили.“
Вече ми разрешаваха да ставам от леглото за по няколко часа, а аз нямах никакво търпение да ме изпишат по-бързо. Дори и преданите усилия на сестра Мей не успяваха да притъпят силата на кипящата ми енергия. Макнаб бе истински изненадан.
— Раните ти заздравяват добре, драги ми Хари. Ако всичко върви така — още седмица и те изписвам.
— Цяла седмица, по дяволите! — решително викнах аз. След седем дни щях да правя курса на черно. Кокър не бе срещнал никакви трудности при уреждането му — а аз бях без пукната пара. Курсът ми беше страшно необходим.
Хората от екипажа ми ме навестяваха всяка вечер и ме осведомяваха за напредъка в ремонта на „Танцуващата“. Анджело дойде една вечер по-рано от обикновено, облечен в ухажорските си одежди — каубойските ботуши и всичко останало, но бе странно мълчалив, а и не бе сам.
Момичето с него бе младата учителка в детската градина към държавното училище до крепостта. Познавах я дотолкова, колкото да си разменяме усмивки при среща на улицата. Мисис Еди беше ми говорила веднъж за нея.
— Добро момиче е тая Джудит. Не е вятърничава и флиртаджийка като някои други. На кого ли ще му излезе късметът да я вземе за съпруга.
Тя беше и хубава, висока и с гъвкава снага, облечена спретнато и умерено. Поздрави ме срамежливо:
— Здравейте, мистър Хари.
— Здравейте, Джудит. Много се радвам, че дойдохте да ме видите — казах аз и вдигнах очи към Анджело, но не можех да прикрия усмивката си. Той избягваше погледа ми и докато се чудеше как да започне, се изчерви.
— Ние с Джудит решихме да се оженим — най-сетне продума той. — Искахме да знаеш, шефе.
— Мислите ли, че ще можете да го държите изкъсо, Джудит? — весело се засмях аз.
— Почакайте и ще видите — рече тя с такъв блясък в черните си очи, че въпросът ми стана излишен.
— Чудесно — аз ще държа приветствената реч на сватбата ви — обещах им аз. — Ще позволявате ли на Анджело да плава с мен?
— Изобщо няма да го спра — увери ме тя. — Работата му при вас е добра.
Постояха още час и когато си тръгнаха, усетих, че леко им завиждам. Сигурно е хубаво да имаш някой до себе си — да не си съвсем сам. Реших, че ако някой ден намеря подходящото момиче, може би и аз ще се опитам. После отхвърлих подобна мисъл, надявайки отново бронята си. Жени колкото щеш — но няма никаква гаранция, че ще избереш най-подходящата.
Макнаб ме изписа два дни по-рано. Дрехите висяха на кокалестата ми снага, бях отслабнал с почти дванайсет килограма, а загарът от слънцето бе избледнял до мръсножълто — кафяв цвят, под очите ми имаше големи тъмни сенки и все още се чувствах немощен като бебе. Ръката ми висеше на превръзка през рамото, а раните все още бяха отворени, но можех да се обличам сам.
Анджело дойде с пикапа до болницата и ме чакаше, докато си вземах довиждане на стъпалата със сестра Мей.
— Радвам се, че се запознахме, мистър Хари.
— Ела някой ден в хижата ми. Ще изпека на скарата омари и ще пийнем малко винце.
— Договорът ми свършва следващата седмица. Прибирам се у дома в Англия.
— Е, тогава бъди щастлива — пожелах й аз.
Анджело ме закара до Адмиралтейския кей и двамата с Чъби прекарахме цял час в проверка на извършените поправки по яхтата.
Палубите бяха боядисани в снежнобяло и бяха подменили всичките дървени прегради в каютата, като дърводелската работа бе толкова изпипана, че даже и аз не можах да открия някакви пропуски.
Изкарахме „Танцуващата“ към протока и стигнахме чак до Овчия хълм, а на мен ми беше приятно, че тя отново се плъзга леко и че чувам под краката си тихото боботене на машините. Върнахме се обратно по здрач, пуснахме котва и седнахме на мостика в тъмното да пийнем по бира и да си поговорим.
Обясних им, че имаме уреден курс за следващата нощ, а те ме попитаха докъде и какъв ще бъде товарът. И това бе всичко — уточнихме подробностите без никакви спорове.
— Време е да тръгваме — реши накрая Анджело. — Отивам да взема Джудит от вечерното училище.
Прибрахме се на брега с надуваемата лодка. До стария ми пикап, паркиран край складовете за ананаси, беше спрял полицейски ландроувър и щом се приближихме, от него изскочи младият полицай Уоли. Той поздрави чичо си, а после се обърна към мен:
— Съжалявам, че трябва да ви обезпокоя, мистър Хари, но инспектор Дейли иска да ви види в крепостта. Каза, че е спешно.
— Господи — изръмжах аз. — Може да изчака до сутринта.
— Той каза, че не може, мистър Хари — умолително изрече Уоли и аз тръгнах само заради него.
— Добре тогава, ще те следвам с пикапа — но първо трябва да оставим Чъби и Анджело.
Помислих си, че Дейли ще поиска да се пазари за подкупа. Обикновено всичко се уреждаше от Фред Кокър, но предположих, че Дейли е решил да повиши цената на собствената си чест.
Карайки с една ръка и задържайки волана с коляно, когато сменях скоростите със здравата си ръка, аз следвах червените габарити на ландроувъра на Уоли, тресящ се по подвижния мост, и накрая паркирах до него в двора на крепостта.
Внушителните каменни стени са били построени с робски труд в средата на осемнайсети век, а поставените върху широките бастиони дългобойни трийсет и шестфунтови оръдия имаха обсег над протока и входа на пристанището.
Едното от крилата на крепостта се използваше за централната полицейска служба на острова, за затвор и за оръжеен склад, а в останалите крила се помещаваха правителствените учреждения, както и жилищата на президента и на министрите.
Изкачихме стъпалата пред централния вход и Уоли ме поведе през страничната врата по един дълъг коридор, по някакво стълбище надолу, още един коридор и още много каменни стъпала.
Никога не бях идвал тук и ми беше много интересно. Каменните стени навярно бяха с дебелина от двайсет фута и вероятно тук се е помещавал някога барутният погреб. Нямаше да остана изненадан, ако чудовището на Франкенщайн надникнеше в дъното на последния коридор през някоя от дебелите дъбови врати, обшити с як железен обков. Влязохме през една от тях.
Не беше самият Франкенщайн, но негов достоен заместник. Инспектор Дейли ни очакваше с друг от неговите полицаи. Веднага забелязах, че и двамата бяха със запасани пистолети. Стаята беше празна, с изключение на дървената маса и четирите канцеларски стола. Стените бяха каменни и без никаква украса, а подът беше покрит с павета.
Сводестият портал в дъното на стаята водеше към коридора с килиите. Помещението се осветяваше от голи стоватови крушки, закачени на увисналия под гредите на тавана черен електрически кабел. Те хвърляха в ъглите на стаята дебели сенки с неправилна форма.
Върху масата лежеше моята карабина „ФН“. Зяпнах я с недоумение.
Уоли притвори дъбовата врата зад гърба ми.
— Мистър Флечър, оръжието ваше ли е?
— Много добре знаеш, че е мое — ядосано отвърнах аз. — Но какво, по дяволите, си замислил, Дейли?
— Харолд Делвил Флечър, арестувам ви за незаконно притежаване на огнестрелно оръжие от категория „А“, а именно: нерегистрирана автоматична карабина, система „Фабрик Насионал“, сериен номер 4163215.
— Ти не си наред — реших аз и се изсмях. Но той не се зарадва на смеха ми. Тънките устнички под мустаците му се свиха като на нацупено дете и той кимна на подчинените си. Те очевидно бяха предупредени, защото излязоха през дъбовата врата.
Чух ги да пускат резетата, а Дейли и аз останахме насаме. Той бе застанал доста далеч от мен в дъното на стаята, а капакът на кобура му не беше закопчан.
— Знае ли негово превъзходителство за всичко това, Дейли? — все още усмихвайки се, попитах аз.
— Негово превъзходителство замина от Сейнт Мери днес следобед в четири часа, за да участва в конференцията на държавните глави на страните от Британската общност на нациите. Ще се върне чак след две седмици.
Усмивката ми угасна. Знаех, че казва истината, а той допълни:
— А междувременно аз имам достатъчно основания да вярвам, че сигурността на държавата е в опасност.
Сега вече той се усмихваше, потайно и без да показва зъбите си.
— Но преди да продължа нататък, искам да те уверя, че никак не се шегувам.
— Вярвам ти — отвърнах аз.
— Имам на разположение две седмици, през които ти ще бъдеш съвсем сам тук, Флечър. Стените са доста дебели, така че можеш да викаш, колкото си искаш.
— Ти си един гаден дребен лайнар, наистина си такъв.
— Има само два начина, по които можеш да излезеш оттук. Или ние двамата ще стигнем до споразумение, или ще повикам Фред Кокър, за да те изнесе в сандък.
— Нека да чуя предложението ти, дребно нищожество.
— Искам да знам точно — но наистина точно — къде са се гмуркали клиентите ти, преди да почнете да се стреляте.
— Казах ти вече — някъде около рифа Растафа. Не мога да ти посоча точното място.
— Флечър, знаеш мястото до последния инч. Залагам твоя живот, че така. Друга такава възможност няма да ти се удаде. Знаеш, че е така. Аз го знам, а и ония са го знаели. Ето защо са се опитали да те премахнат.
— Инспекторе, я ходи се шибай — казах аз.
— Нещо повече, мястото изобщо не е близо до рифа Растафа. Ти си обикалял на север от него, близо до сушата. Поразпитах насам-натам и научих нещичко за онова плаване.
— Плавахме някъде около рифа Растафа — упорито повторих аз.
— Добре — кимна той. — Надявам се, че няма да бъдеш толкова упорит, на какъвто ми се правиш, Флечър, в противен случай тая неприятна история ще продължи доста дълго. Но преди да започнем, недей да ми губиш времето с лъжливи данни. Ще те държа тук, докато проверя всичко — имам цели две седмици.
Гледахме се един друг, а аз усетих, че ме полазват тръпки. Разбирах, че Питър Дейли доста ще се позабавлява. Виждах злорадстващата усмивка на тънките му устни и мътния блясък в очите му.
— Нали знаеш, че имам богат опит от разпитите в Малая. Интересна област. Пълна с неизвестности. Много често упоритите и волевите се предават първи, а слабаците понякога се инатят до безкрай…
Той беше извратен тип, защото очевидно се възбуждаше от мисълта, че може да причинява болка. Дишането му беше станало по-бързо и по-дълбоко, а страните му бяха се зачервили.
— … и естествено, ти не си в най-доброто си физическо състояние точно сега, Флечър. Вероятно устойчивостта ти към болките е доста понижена след неотдавнашните ти страдания. Мисля, че няма да издържиш дълго…
Но явно вече съжаляваше, задето го е казал. Аз се стегнах и се приготвих да се хвърля напред.
— Не — рязко кресна той. — Не го прави, Флечър — и се хвана за пистолета. Стоеше на петнайсет фута от мен. Бях еднорък, отслабнал, зад гърба ми имаше залостена врата и двама въоръжени полицаи — и щом се успокоих, раменете ми увиснаха.
— Така е по-добре — усмихна се отново той. — Сега си представи как ще те вържем с белезници за решетките на килията и ще започнем да те налагаме. Когато видиш, че не издържаш повече, просто ще ни кажеш да спрем. Мисля, ще се убедиш, че електрическото ми устройство е просто, но ефективно. То е един обикновен дванайсетволтов акумулатор за кола и включвам изводите му към някои интересни части на тялото…
Пресегна се зад гърба си — и за пръв път забелязах копчето на електрическия звънец, поставено на стената. Натисна го и чух приглушен звън някъде зад дъбовата врата.
Резетата изщракаха и двамата полицаи влязоха в стаята.
— Отведете го при килиите — заповяда Дейли, но полицаите се колебаеха. Помислих си, че и двамата не бяха подготвени за подобни действия.