— Хайде — викна Дейли и те застанаха от двете ми страни. Уоли ме подхвана леко под ранената мишница и аз се оставих да ме поведат към килиите — и към Дейли.
Искаше ми се да го ударя само един път и нищо повече.
— Как е майката ти, Уоли? — небрежно попитах аз.
— Добре е, мистър Хари — притеснено измънка той.
— Получи ли подаръка, който й изпратих за рождения й ден?
— Да, получи го — вниманието му беше отвлечено, а на мен точно това ми трябваше.
Бяхме се изравнили с Дейли, който стоеше до водещия към килиите изход и ни изчакваше да преминем, пляскайки по бедрото си с бамбуковата палка.
Полицаите ме придържаха почтително и хлабаво, без да се престарават, а аз пристъпих крачка встрани и блъснах леко Уоли, който залитна — после се завъртях обратно и се измъкнах от ръцете им.
И двамата не очакваха подобно движение и аз изминах делящите ме от Дейли три крачки, преди да са разбрали какво става. Блъснах го с дясното си коляно, влагайки цялата тежест на тялото си. Коляното ми се заби в чатала му с чудесно премерен и силен удар. Каквото и да получех после, удоволствието си струваше труда.
Краката на Дейли се повдигнаха на цели осемнайсет инча от пода и той политна назад, блъскайки се в решетките. После се преви със стиснати пред скута си ръце и нададе тънък писък — като звука на излизащата от кипящ чайник пара. Докато се превиваше напред, аз се готвех да му нанеса още един удар в лицето, исках да му избия с ритник зъбите, но полицаите дойдоха на себе си и се хвърлиха напред, за да ме дръпнат встрани. Но вече ме стискаха здраво и извиваха ръцете ми.
— Не трябваше да го правите, мистър Хари — сърдито викна Уоли. Пръстите му се забиха в бицепса ми и аз изскърцах със зъби.
— Самият президент ме освободи, Уоли. Знаеш го много добре — извиках му в отговор аз, а Дейли се изправи със свито от болка лице, продължавайки да закрива чатала си с ръце.
— Скроили са ми номер — викнах аз, знаейки, че ми остават само няколко секунди, защото Дейли се люшкаше към мен с палка в ръка и с отворена уста, опитвайки се да възвърне гласа си.
— Ако ме вкара в килията, той ще ме убие, Уоли…
— Млък! — изписка Дейли.
— Нямаше да смее да го направи, ако президентът…
— Млъкни! Млъкни! — повдигна бамбуковата палка като за удар със сабя и тя изсъска подобно на кобра. Замахна умишлено към раните ми и гъвкавото дърво изплющя върху ми като пистолетен изстрел.
Болката от удара беше невъобразима и аз се свих, опитвайки се да се изтръгна от хватката на полицаите. Но те стискаха здраво.
— Млъкни! — крещеше извън себе си Дейли от болка и ярост. Замахна отново и палката се заби дълбоко в полузаздравялата плът. Сега вече пищях аз.
— Ще те убия, копеле мръсно — отстъпи назад Дейли, все още превит от болка, и затършува с пръсти по кобура си.
И онова, на което се надявах, се случи именно тогава. Уоли ме пусна и скочи напред.
— Не — викна той. — Само не и това.
Надвисна над присвитото хилаво тяло на Дейли и му попречи да измъкне пистолета с яката си кафява ръка.
— Махни се от пътя ми! Заповядвам ти — извика Дейли, но Уоли откачи ремъчето от приклада на пистолета и го обезоръжи. Отстъпи назад, стиснал пистолета в ръката си.
— Ще те разжалвам — заекна объркано Дейли. — Твой дълг е…
— Знам какви са ми задълженията, инспекторе — с простичко достойнство изрече Уоли, — но никъде не е посочено, че трябва да се убиват задържаните — после се обърна към мен — Мистър Хари, най-добре е да се махате оттук.
— Ти освобождаваш задържан… — задъха се Дейли. — Човече, аз ще те разжалвам.
— Не съм видял никаква заповед за арестуването му — прекъсна го Уоли. — Щом президентът подпише заповедта, веднага ще върнем мистър Хари тук.
— Мръсно черно копеле — пръхтеше срещу него Дейли, а Уоли се извърна към мен.
Пътуването до хижата ми беше мъчително дълго, тъй като при всяка неравност на пътя получавах удар в гърдите. Единственото, което научих от тазвечерната веселба, бе, че първоначалните ми предположения са верни — каквото и да се съдържаше във вързопа до остров Голямата чайка, то можеше да създаде големи неприятности на миролюбив джентълмен като мен.
Не бях толкова доверчив, за да приема, че инспектор Дейли е направил последния си опит да ме разпита. Веднага щом се оправеше от ритника, който му нанесох в размножителния орган, той щеше да предприеме нов опит да ме включи в осветителната инсталация. Чудех се дали Дейли действа самостоятелно, или пък има съучастници — но реших, че беше сам, опитвайки се да се възползва от предоставилата му се възможност.
— Тръгвайте! — викна той. — Бързо.
Паркирах пикала в двора и влязох през верандата на хижата. Мисис Чъби беше идвала, докато ме е нямало, и бе помела и подредила. Върху масата в трапезарията имаше бурканче от конфитюр със свежи цветя, но по-важното бе, че в хладилника имаше яйца, бекон, хляб и масло.
Смъкнах окървавената риза и превръзките. Палката бе оставила дебели подутини през гърдите ми, а раните бяха в безобразно състояние.
Взех душ и се превързах с чисти бинтове, а после застанах гол пред печката, напълних тигана догоре с яйца и бекон и докато се изпържат, налях цяла чаша с чисто уиски, което изпих като лекарство.
Прекалено изморен бях да се намъкна между завивките и когато се строполих напреки върху леглото, помислих си дали ще имам сили да направя черния курс така, както беше уговорено. Заспах с тази мисъл в главата и се събудих преди изгрев.
След като взех още един душ, изпих две обезболяващи таблетки долоксен с чаша студен ананасов сок и изядох за закуска цял тиган с яйца, реших, че ще се справя. Чувствах се вдървен и изтръпнал, но можех да работя. Към обяд слязох с колата до града, спрях пред магазина на мисис Еди, за да взема провизии, и после продължих надолу към Адмиралтейския кей.
„Танцуващата“ се поклащаше до кея, а Чъби и Анджело бяха вече на борда.
— Напълних и допълнителните резервоари, Хари — съобщи ми Чъби. — Имаме гориво за хиляда мили.
— Провери ли товарните мрежи? — попитах аз и той кимна утвърдително.
— Прибрах ги в раклата с голямото платно — мрежите щяхме да използваме за покриване на обемистия товар от слонова кост.
— Не забравяй да си вземеш палто — в протока ще бъде студено при тоя вятър.
— Не се безпокой, Хари. Ти трябва да му мислиш. Човече, та ти изглеждаш толкова зле, като преди десетина дни. Никак не ми харесваш.
— Чувствам се отлично, Чъби.
— Да — изръмжа той, — като тъщата ми — а после промени темата. — Какво стана с карабината ти, мой човек?
— Задържаха я в полицията.
— Искаш да кажеш, че ще тръгнем без никакво оръжие на борда ли?
— Досега никога не ни е била нужна.
— Но точно сега може да ни потрябва — измърмори той. — Без нея ще се чувствам все едно, че съм чисто гол.
Странното отношение на Чъби към огнестрелните оръжия винаги ми е било забавно.
Въпреки че постоянно го убеждавах в обратното, Чъби никога не можеше да се отърси от мисълта, че скоростта и обсегът на куршума зависят от силата, с която натискаш спусъка — а Чъби претендираше, че неговите куршуми излитат много бързо и стигат много надалече.
Жестоката сила, с която ги изстрелваше, можеше да потроши всяко по-малокалибрено оръжие от моята „ФН“. Освен това в момента на изстрела никога не можеше да задържи очите си отворени.
Виждал съм го да не уцелва петнайсетфутова тигрова акула от разстояние десет фута при пълен магазин от двайсет патрона. Чъби Андрюс никога нямаше да бъде допуснат на Бизли6, но той просто имаше естествена слабост към огнестрелните оръжия и всичко, което гърмеше.
— Всичко ще бъде като по масло, Чъби. Просто една разходка, ще видиш.
Той кръстоса пръсти, за да прогони лошия късмет, а после се зае да трие вече излъсканите месингови части по палубата на „Танцуващата“, докато аз се отправих към кея.
В приемната на туристическата агенция на Фред Кокър нямаше никой и аз натиснах звънеца върху бюрото. От задното помещение се подаде главата на Кокър.
— Добре дошли, мистър Хари — свалил бе сакото и вратовръзката си и бе навил ръкавите на ризата си, а на кръста си бе запасал червена мушамена престилка. — Затворете входната врата, ако обичате, и елате насам.
Задното помещение бе съвсем различно от украсената с евтини тапети и ярки туристически плакати приемна. То представляваше някакъв дълъг и мрачен хамбар. Покрай едната стена бяха натрупани евтини ковчези от чамови дъски. Катафалката беше вкарана зад двойните врати в другия край на помещението. Зад мръсната брезентова преграда в един от ъглите имаше маса с мраморен плот, ограден по краищата с улей, от чийто чучур течностите се изливаха в поставената на пода кофа.
— Влезте и сядайте. Вземете си стол. Извинете ме, че ще продължа с работата си, докато разговаряме. Трябва да свърша всичко до четири часа следобед.
Хвърлих поглед към положеното върху мраморния плот крехко голо трупче. Беше на момиченце на около шест години, с дълга тъмна коса. Един поглед ми беше достатъчен и аз преместих стола си зад паравана така, че да виждам само голата глава на Фред Кокър, а после запалих пура. Помещението бе изпълнено с тежкия мирис на някакъв балсамиращ разтвор, от който ми се повдигна.
— Ще свикнете с миризмата, мистър Хари. — Фред Кокър бе забелязал отвращението ми.
— Уредихте ли всичко? — Нямах никакво желание да обсъждам отвратителния му занаят.
— Всичко е уредено — увери ме той.
— Пуснахте ли нещо на нашия приятел от крепостта?
— Пуснах му.
— Кога го видяхте? — настоях аз в желанието си да науча повече за Дейли. Много интересно ми беше как се е чувствал.
— Видях го сутринта, мистър Хари.
— И как изглеждаше?
— Съвсем нормално — Кокър спря за миг зловещите си занимания и ме погледна въпросително.
— Той стоеше ли, крачеше ли наоколо, танцуваше ли, пееше ли, или пък си ближеше раните?
— Не. Просто седеше и не беше в много добро настроение.
— Така си и мислех — засмях се аз и ми се стори, че болките ми престанаха. — Но взе подкупа, нали?
— Да, взе го.
— Чудесно, тогава уговорката ни остава.
— Нали ви казах, всичко е уредено.
— Кажете ми нещо повече, мистър Кокър.
— Товаренето ще стане при устието на река Салса, където тя се влива в южния ръкав на делтата на река Дуза.
Кимнах с глава, всичко беше приемливо. Там имаше достатъчно дълбок проток и измъкването от Салса щеше да стане лесно.
— Опознавателният сигнал ще бъде даден с два фенера — един над друг, поставени на по-близкия бряг. Вие ще светнете на два пъти с интервал от трийсет секунди и щом долният фенер угасне, можете да пускате котва. Ясно ли е?
— Ясно. — Всичко отговаряше на изискванията ми.
— Те ще осигурят хора, които да прехвърлят товара от лихтерите.
Кимнах с глава, а после попитах:
— Нали им е известно, че времето между прилива и отлива е три часа и че аз трябва да се измъкна към протока преди отлива?
— Да, мистър Хари. Казах им, че трябва да свършат с товаренето преди два часа през нощта.
— Тогава всичко е наред — ами къде ще предам товара?
— Прехвърлянето ще стане на двайсет и пет мили източно от рифа Растафа.
— Прекрасно — можех да се ориентирам по фара на Растафа. Всичко беше просто и ясно.
— Ще прехвърлите стоката на една голяма дълбоководна шхуна. Опознавателният сигнал ще бъде същият. Два фенера на мачтата, светвате два пъти през трийсет секунди и долният фенер ще угасне. Тогава можете да започнете разтоварването. Ще имате осигурени товарачи и ще излеят нафта в морето, за да се задържите на котва. Мисля, че друго няма.
— С изключение на парите.
— С изключение на парите, разбира се — въздъхна той и измъкна от предния джоб на престилката си някакъв плик. Поех го внимателно с два пръста и прегледах написаните с химикалка изчисления на Кокър.
— Половината предварително, както обикновено, останалото — при предаването на стоката — напомни ми той.
Цифрите показваха три хиляди и петстотин, намалени с две хиляди и сто за комисионната на Кокър и подкупа за Дейли. Оставаха хиляда и четиристотин, от които трябваше да дам премиите на Чъби и Анджело — хиляда долара, — и за мен не оставаше почти нищо.
Намръщих се недоволно.
— Ще чакам утре в девет сутринта пред агенцията ви, мистър Кокър.
— Ще ви очаквам с чаша кафе, мистър Хари.
— Дано да не бъде само кафе — подхвърлих аз, а той се засмя и отново се наведе над мраморния плот.
Излязохме от Гранд Харбър късно следобед и аз направих лъжлива обиколка из протока по посока на Овчия хълм, за да не разочаровам онзи, който може би ни наблюдаваше с бинокъл от кулата на крепостта. С падането на здрача поех по верния курс през открито море и навлязохме в плетеницата от проливи и крайбрежни островчета около широкото устие на река Дуза, към което ме тласкаше приливът.
Нямаше луна, но звездите бяха едри и разбиващите се вълни блестяха като призрачни видения във фосфорно зелено сред вечерното сияние.
Поведох уверено „Танцуващата“, ориентирайки се безпогрешно по осветяваните от блясъка на звездите очертания на някой атол или пролом на риф, а и самото движение и браздене на водата ме насочваше през проливите и ме предупреждаваше за всякакви плитчини и подводни пясъчни насипи.
Анджело и Чъби бяха се сгушили до мен върху перилата на мостика. От време на време някой от тях слизаше долу, за да свари още от силното черно кафе, а после посръбвахме от димящите чаши и се взирахме в мрака, опитвайки се да открием някакво друго бледо очертание, но не скала, в която се разбиват вълните, а нещо като корпус на кораб.
По някое време Чъби наруши тишината:
— Чух от Уоли, че снощи си имал някакви неприятности в крепостта.
— Имаше нещо такова — съгласих се аз.
— После се е наложило Уоли да го заведе в болницата.
— Уоли още ли е на работа? — попитах аз.
— Все още е. Онзи искал да го заключи, но Уоли се оказал прекалено як.
Намеси се и Анджело:
— Джудит ходи до летището по обяд. Отиде да получи някаква пратка учебници и го видяла да се качва на самолета за континента.
— Кого е видяла? — попитах аз.
— Инспектор Дейли — заминал е с обедния самолет.
— Защо не си ми го казал досега?
— Не сметнах, че е важно, Хари.
— Да — съгласих се аз. — Може би не е важно.
Дейли можеше да е отишъл до континента поради цял куп причини и никоя от тях да не е свързана с моите занимания. Но все пак се чувствах неспокоен — никак не ми харесваше, че звяр като него се върти наоколо именно когато съм се заел с опасно начинание.
— Как ми се щеше да си взел пушкалото, Хари — тъжно повтори Чъби, а аз не казах нищо, но и на мен ми се искаше същото.
Настъпващият прилив бе загладил обичайното вълнение в устието на южния ръкав на Дуза и аз се опитвах да го открия слепешката в тъмното. По калните брегове от двете му страни стърчаха поставените от местните рибари примитивни капани за риба и с тяхна помощ открих най-сетне ръкава.
Щом се уверих, че сме навлезли, където трябва, изгасих и двата двигателя и яхтата продължи безшумно навътре, тласкана от прилива. Всички се вслушвахме най-старателно да доловим боботенето на патрулния катер, но се чуваше само крясъкът на нощните чапли и плясъкът на мятащите се в плитчините барбуни.
Носехме се сред пълна тишина нагоре по ръкава. Мрачните грамади на мангровите дървета по двата бряга се точеха край нас като плетища, а зловонията от тинестите блата се смесваха с влажния въздух.
Блясъците на звездната светлина танцуваха по тъмната набраздена повърхност на водата, а веднъж край нас се плъзна като крокодил дългото тясно кану на двама завръщащи се от устието рибари, по чиито гребла заиграха фосфорни отражения. Те се поспряха за миг, докато ни огледат, а после продължиха, без да ни поздравят, и изчезнаха бързо в мрака.