— Не е на добро — обади се Анджело.
— Ние ще си пием бирата в „Лорд Нелсън“, преди да са се обадили, на когото трябва.
Знаех, че рибарите по тукашното крайбрежие пазят тайните си и са пестеливи на думи, подобно на повечето от сънародниците си. Не се разтревожих, че са ни видели.
Погледнах напред и видях, че се приближаваме към първия завой, а течението започна да тласка „Танцуващата“ към далечния бряг. Натиснах бутона на стартера, двигателите се събудиха за живот, а аз извих обратно към дълбокото.
Промъкнахме се по виещия се като змия ръкав и най-накрая излязохме в по-широкото и спокойно пространство между два завоя, където свършваха мангровите дървета, а двата бряга бяха покрити с твърда почва.
На около миля пред нас видях устието на притока Салса, което приличаше на дълбок пролом и бе прикрито зад високите стебла на тръстиките с пухкави главици. Някъде отвъд не: го блеснаха жълтите и меки светлини на поставените един над друг два сигнални фенера.
— Нали ти казах, Чъби, всичко е като по масло.
— Още не сме се прибрали у дома — измърмори вечният оптимист Чъби.
— Окей, Анджело. Отивай на носа. Аз ще ти кажа кога да пуснеш котвата.
Навлязохме бавно в притока и аз се усетих, че думите на приспивната песничка се въртят в главата ми, докато заключвах щурвала и изваждах ръчния прожектор от шкафчето под перилата:
Отвори вратата, бягай в гората.
Клечки, пръчки, сбирай съчки.
Помислих си набързо за стотиците огромни сиви животни, които бяха загинали заради зъбите си, и усетих, че по гръбнака ми пропълзява неприятната тръпка от чувството за виновност, задето съм станал съучастник на техните убийци. Но побързах да забравя тази мисъл и се заех с прожектора, насочвайки уговорения сигнал към блесналите нагоре по течението светлини.
Подадох три пъти опознавателния знак, но се изравних със сигналните прожектори едва когато долният рязко угасна.
— Окей, Анджело. Пускай — тихо извиках аз, докато изключвах двигателите. Котвата изплющя във водата и веригата задрънча шумно в тишината. „Танцуващата“ се запъна като кон и се завъртя в кръг около обуздалата я котва, обръщайки носа си в обратна посока.
Чъби се запъти да измъкне мрежите за покриване на товара, а аз останах на перилата, взирайки се към сигналния прожектор. Настъпи пълна тишина, нарушавана единствено от крякането на блатните жаби из обраслите с тръстика брегове на Салса.
Но сред тишината по-скоро усетих, отколкото чух, туптенето, което сякаш се разнасяше от сърцето на великан. То като че ли премина през стъпалата ми, а не през ушите ми.
Шумът от морския дизелов мотор „Алисън“ не може да бъде сбъркан с никой друг. Известно ми бе, че старите, останали от Втората световна война корабни мотори „Ролс-Ройс“ са били свалени от катерите, изпратени в Зинбала, и заменени с „Алисън“, а туптенето, което усещах сега, бе именно от празния ход на двигател от същия тип.
— Анджело — опитах се да викна колкото се може по-тихо, но и да предам тревогата си. — Откачи котвата. За Бога! По-бързо.
Именно заради подобни непредвидени случаи аз бях заместил една от брънките на веригата с подвижна скоба и докато се благославях, че съм го направил, полетях към командното табло.
Докато включвах двигателите, чух думкането на четирифунтовия чук, с който Анджело избиваше скобата. Той удари три пъти, след което краят на веригата цопна отвъд борда.
— Откачих я, Хари — викна Анджело, а аз включих на скорост и дадох газ докрай. „Танцуващата“ започна да вие сърдито и докато се впускаше напред, витлата й изхвърлиха далеч назад млечнобели пръски.
Въпреки че бяхме по посока на течението, водата се блъскаше в носа на яхтата със скорост от пет възела и „Танцуващата“ не можа да отскочи достатъчно надалече.
Дори и през шума на нашите машини чух мощния рев на моторите „Алисън“ и от закритото в тръстики устие на Салса се измъкна дълга страховита сянка.
Даже и на нощната светлина разпознах веднага широката предна част на носа, изящните очертания на корпуса, наподобяващ хрътка, и четвъртитата отсечена кърма — един от катерите на Кралската флота, който бе прекарал най-добрите си години в Ламанша, а сега бе пратен на доизживяване по тукашните маларични брегове.
Тъмнината бе милостива към катера, прикривайки петната от ръжда и напуканата боя по корпуса му, но той си бе вече старо корито. Освен това беше лишен от прекрасните флотски „Ролс-Ройс“, заменени с по-малко мощните, но по-икономични „Алисън“. При честно състезание „Танцуващата“ направо би се подиграла с катера, но тук никой не играеше честно, а той притежаваше всичката бързина и мощ, необходими да се втурне в речния ръкав и да ни отреже пътя, а когато включиха бойните прожектори, светлините им ни блъснаха, сякаш са ни ударили с нещо твърдо. Двата ярки бели лъча ни заслепиха със силата си и трябваше да вдигна ръка, за да предпазя очите си.
Катерът бе излетял далеч напред, препречвайки речния ръкав, а на предната му палуба се мяркаха неясните сенки на артилеристите, които бяха приклекнали около поставеното върху въртяща се кула трифунтово оръдие. Дулото му сякаш надничаше право в лявата ми ноздра — и изведнъж ме обзе диво и пълно отчаяние.
Попаднали бяхме в старателно подготвена и изпълнена засада. Помислих си дали да не налетя на таран в корпуса, който се крепеше върху навярно вече доста изгнили дървени греди, а направеният от фибростъкло нос на „Танцуващата“ можеше и да издържи на удара — но при насрещното течение „Танцуващата“ не можеше да набере достатъчно скорост.
После иззад заслепяващите бойни прожектори внезапно се разнесе мощен мегафон:
— Спрете, мистър Флечър. Или ще бъда принуден да открия огън по вас.
Един снаряд от трифунтовото оръдие щеше да ни потопи, а то беше и скорострелно. От подобно разстояние те щяха да ни превърнат в горяща развалина само за десет секунди.
Изключих двигателите.
— Разумно решение, мистър Флечър — а сега ви молим да хвърлите котва там, където сте сега — изграчи мегафонът.
— Давай, Анджело — уморено извиках аз и зачаках, докато той освободи и пусне резервната котва. Внезапно ръката отново започна да ме боли силно — през последните няколко часа бях забравил за нея.
— Казвах ти да си вземеш пушкалото — промърмори до мен Чъби.
— Да, ще ми се да те видя как стреляш по оня мръсен топ. Голям смях щеше да падне.
Катерът направи несръчна маневра наоколо с все още насочени върху нас прожектори и оръдие. Ние стояхме безпомощни сред ослепителната светлина на бойните прожектори и чакахме. Не исках да мисля, опитвах се да не чувствам нищо — но някакъв вътрешен глас започна заядливо да ми се присмива: „Сбогувай се с «Танцуващата», Хари, доброто ми приятелче, ето къде ще трябва да се разделите завинаги.“
Почти сигурно бе, че в най-скоро време ще ме изправят пред дулата на наказателната команда — но това не ме тревожеше така, както мисълта, че ще изгубя яхтата си. С „Танцуващата“ аз бях мистър Хари, най-големият проклетник на Сейнт Мери и един от най-добрите майстори на едрия улов в целия побъркан свят. Без нея щях да бъда един от негодниците, едва свързващи двата края. Предпочитах да умра.
Катерът почти се вряза в борда ни, изкривявайки перилата и смъквайки цял ярд от боята, преди онези да успеят да се закачат за нас.
— Мръсни копелета — изръмжа Чъби, докато половин дузина въоръжени и униформени мъже се прехвърляха през борда, викайки безразборно. Всичките бяха облечени в моряшки тъмносини панталони клош, матроски с широки яки, раирани синьо-бели фланелки, а на главите си бяха накривили бели барети с червени помпони — но кройката на униформата им беше китайска, а в ръцете си размахваха дълги автомати „Калашников“ 47 с извити предни пълнители и дървени приклади.
Заборичкаха се помежду си в старанието си да ни изритат или ударят с приклад и ни подкараха към каютата, където ни блъснаха върху пейката до предната преграда. Тримата седнахме един до друг, а двама пазачи се изправиха пред нас с насочени на сантиметри от носовете ни дула и готови да натиснат веднага спусъка.
— Сега ми стана ясно защо ми плащаш по петстотин долара, шефе — опита се да се пошегува Анджело, но единият, от пазачите изкрещя и го удари в лицето с приклада на автомата си. Анджело изтри устата си, от която се процеди струйка кръв надолу по брадичката му, и спряхме да се шегуваме.
Останалите въоръжени матроси започнаха да трошат „Танцуващата“. Предполагам, че са искали да направят обиск, но те се развилняха из помещението и започнаха да блъскат отворените шкафове или да трошат ламперията.
Един от тях откри барчето с напитките и макар че в него бяха останали само една-две бутилки, другите нададоха радостни викове. Всички се нахвърлиха шумно като чайки на купчина рибешки вътрешности, а после се втурнаха да ровят в коридора със същото невъздържано веселие. Даже когато командирът им, придружаван от четирима помощници, се зае да премине през опасното разстояние от шест инча, отделящо катера от „Танцуващата“, виковете и смеховете им изобщо не утихнаха сред шумотевицата от счупени стъкла и дървени надстройки.
Командирът се затътри тежко по палубата и се наведе, за да влезе в каютата. Вътре се изправи и си пое дъх.
Той бе един от най-едрите мъже, които бях виждал някога, не по-нисък от шест фута и шест инча и ужасно дебел — огромното му подпухнало тяло изпъваше бялата униформена куртка, от която се подаваше търбух, голям колкото преграден буй. Куртката му още малко щеше да скъса месинговите копчета, а подмишниците му бяха просмукани от пот. На гърдите му бяха закачени цял куп лъскави звезди и медали, сред които разпознах Американския флотски кръст и Звездата на победата от 1918 година.
Главата му имаше формата и цвета на емайлираните черни гърнета, в които ритуално са сварявали мисионерите, а обшитата му с широка лента от златна сърма флотска фуражка бе накривена наперено. По лицето му се стичаха лъскави струйки пот, а докато се мъчеше да успокои дишането си и избърсваше потта, той се взираше в мен с изпъкналите си очи.
Тялото му бавно започна да се издува, увеличавайки още повече размерите си, подобно на гигантска жаба, и аз започнах да се плаша — очаквах, че ще се пръсне.
Дебелите му като гуми на трактор морави бърни се раздвижиха и от разтворената му като пещера розова уста се разнесе невероятно силен рев.
— Млъкнете! — изкрещя той. Бандата трошачи тутакси застина, като един дори остана с вдигнат приклад, готов да потроши ламперията зад бара.
Огромният офицер се затътри напред и сякаш изпълни цялото помещение с туловището си. Отпусна се бавно на един от тапицираните с кожа столове. Избърса отново лицето си, после вдигна очи към мен и цял засия във възможно най-приятелската усмивка. Приличаше на някакво огромно топчесто и обичливо бебе — едрите му зъби бяха безупречно бели, а очите му почти се скриха в разтегнатата от усмивката черна плът.
— Мистър Флечър, не мога да ви опиша колко ми е приятно, че ви виждам — гласът му бе дълбок, мек и приятелски, а акцентът му бе на британец от висшето общество — почти бях сигурен, че го е придобил в някое изискано учебно заведение. Английският му беше по-добър от моя. — От години се опитвам да се срещна с вас.
— Много сте любезен, адмирале — униформата му не подхождаше на по-нисък чин.
— „Адмирале“ — повтори с удоволствие той. — Много ми харесва — и се засмя. Смехът му започна с тресене на корема и завърши със задъхване и усилие да си поеме въздух. — Уви, мистър Флечър, вие сте се подвели от външния ми вид — добави той, като изпъчи гърди и заоправя медалите и шапката си. — Аз съм само един скромен капитан втори ранг.
— Много жалко, капитане.
— Не, не, мистър Флечър — недейте да си хабите съчувствието по мой адрес. Притежавам достатъчно власт и повече не искам — той замълча, за да успокои дишането си и да изтрие прясно бликналата пот. — Мога да се разпореждам с живота и смъртта на хората, повярвайте ми.
— Вярвам ви, сър — живо го уверих аз. — Моля ви, не се чувствайте длъжен да ми давате доказателства.
Избухна отново в смях, почти се задави, изкашля нещо голямо и жълто, което изплю на пода пред мен, и рече:
— Вие ми харесвате, мистър Флечър, наистина ми харесвате. Според мен чувството за хумор е много важно. Уверен съм, че ние с вас ще станем много добри приятели.
Съмнявах се, че ще станем приятели, но се усмихнах насърчително.
— И за да ви докажа колко високо ви ценя, ще ви помоля да се обръщате към мен по име — Сюлейман Дада.
— Много съм ви задължен — наистина ви благодаря, Сюлейман Дада, а пък вие можете да ме наричате Хари.
— Хари — каза той. — Хайде да пийнем по глътка уиски — в същия миг в каютата влезе още един човек. Стройният младолик мъж не бе облечен в обичайната униформа на колониалната полиция, а в лек копринен костюм и копринена риза с цвят на лимон, с подходяща вратовръзка и обувки от крокодилска кожа.
Светлорусата му коса бе старателно вчесана напред в зализан перчем, а пухкавите му мустаци бяха подстригани както обикновено, но пристъпваше внимателно, сякаш изпълняваше някаква важна задача. Усмихнах му се.
— Е, как си с топките, Дейли? — любезно го попитах аз, но той не ми отговори и седна срещу капитан втори ранг Сюлейман Дада.
Дада протегна огромната си черна лапа и грабна от ръцете на един от подчинените си бутилката с уиски, част от моите стари запаси, а после кимна на друг матрос да донесе чаши от потрошения шкаф.
Наляха на всекиго по половин чаша уиски и Дада вдигна тост.
— За трайното ни приятелство и всеобщото благополучие! — отпихме от чашите си — Дейли и аз предпазливо, а Дада изпразни чашата си с видимо удоволствие. Докато той седеше с отхвърлена назад глава и с притворени очи, матросът понечи да отнесе бутилката уиски от масата пред него. Без да оставя чашата си, Дада го перна здраво по бузата с разтворена длан с такава сила, че главата му отхвръкна назад, тялото му прелетя през салона и се строполи върху натрошеното барче. Матросът се свлече по стената и седна, клатейки замаяно глава. Разбрах, че въпреки грамадното си тяло Сюлейман Дада е пъргав и много силен мъж.
Той допи чашата си, сложи я на масата и си сипа отново. Погледна ме пак, но изражението му бе променено. Шутът бе изчезнал и въпреки смешното му, приличащо на балон лице пред мен стоеше хитър, безмилостен и извънредно опасен противник.
— Хари, чух, че вие и инспектор Дейли не сте могли да приключите последния си разговор — аз свих рамене. — Всички ние сме разумни хора, Хари, убеден съм, че сме такива — не отговорих нищо, а изучавах с огромно внимание уискито в чашата ми. — И какъв късмет — защото нека си представим какво би могло да ви се случи при сегашното ви положение, ако се държите неразумно — той замълча и се пожабурка с глътка уиски. Потта беше избила и образувала малки бели мехурчета по носа и брадичката му. Избърса я с ръка. — На първо място, онзи, който постъпва неразумно, би могъл да наблюдава как извеждат членовете на екипажа му и ги екзекутират един по един. Ние тук използваме търнокопи. Гледката е много мъчителна, а доколкото знам от инспектор Дейли, вие сте доста привързан към тия двамата — седящите до мен Чъби и Анджело се размърдаха неспокойно. — После яхтата на неразумния ще бъде откарана в Зинбала. След като бъде откарана там, няма никакъв начин да си я върне някога. Ще бъде официално конфискувана с моите скромни ръце — замълча и ми показа скромните си ръце, простирайки ги към мен. Те по-скоро приличаха на ръцете на мъжка горила. Двамата ги заразглеждахме продължително. — После неразумният господин може да се озове в затвора на Зинбала — който, както вероятно знаете, е силно охраняван затвор за политически затворници.
Чувал бях за затвора в Зинбала, тъй като той беше известен по цялото крайбрежие. От него можеше да се излезе само ако си мъртъв или пък опустошен физически и душевно. Наричаха го „Лъвската клетка“.
— Сюлейман Дада, искам да ви уверя, че аз съм един от най-разумните хора, които природата е създала — уверих го аз, а той се засмя отново.