Вдигнах Анджело на ръце и го понесох през кея, като не усещах почти никаква тежест. Закарах го в болницата, където се оказа, че е дежурен Макнаб.
— Дай му упоително и го остави да лежи през следващите двайсет и четири часа — разпоредих се аз, но Макнаб започна да протестира.
— Виж какво, дърта мръсна пияндуро — тихо рекох аз, — само ми дай повод и с удоволствие ще ти счупя главата.
Той пребледня толкова, че разкъсаните венички в носа и по бузите му изпъкнаха отчетливо.
— Чакай сега, Хари, приятелю — започна той. Пристъпих към него и той нареди на дежурната сестра да донесе лекарството.
Заварих Чъби да закусва и ми трябваше само минута, за да му обясня какво се е случило. Отидохме до крепостта с пикапа и Уоли Андрюс се зае веднага с нас. Захвърли настрани разните бланки с показания и други полицейски документи и се зае да ни помага, докато товарехме на пикапа полицейската екипировка за гмуркане, а когато се появихме на пристанището, половината от жителите на Сейнт Мери бяха образували безмълвна разтревожена тълпа и пристъпваха по кея. Някои бяха видели всичко, но нямаше човек, който да не е чул експлозията.
Докато пренасяхме леководолазната екипировка към старата лодка, мнозина ми изказаха съчувствията си.
— Някой да открие Фред Кокър — наредих им аз. — Предайте му да дойде веднага тук и да вземе чувал и кошница.
Хората тихо зашушукаха.
— Ей, мистър Хари, имаше ли някой на борда?
— Казах ви да повикате Фред Кокър — викнах аз и потеглихме с лодката към мястото на „Танцуващата“.
Уоли остана в лодката, а ние с Чъби се гмурнахме в мрачните води на пристанището.
„Танцуващата“ лежеше на дълбочина от четирийсет и пет фута с дъното нагоре, сигурно беше се преобърнала, докато е потъвала. Излишно беше да се безпокоим, че няма да можем да влезем вътре, защото корпусът й бе разкъсан по протежение на кила. Нямаше никаква надежда, че яхтата ще заплава някога отново.
Чъби остана при отвора в корпуса, а аз се вмъкнах вътре.
Онова, което бе останало от кубрика, беше изпълнено от гъмжащи пасажи риба. Рибите бяха лакомо възбудени, но когато видях с какво се хранят, гърлото ми се сви и едва не глътнах шнорхела на водолазния апарат.
Единственото, по което разпознах тялото на Джудит, бяха увисналите по парчетата месо парцали от зелен плат. Извадихме я на три основни части и я напъхахме в осигурения от Фред Кокър брезентов чувал.
Веднага се гмурнах обратно и се промуших през разбития корпус към помещението под кубрика, където продълговатите стоманени бутилки за газ все още стояха здраво на местата си.
Клапаните и на двете бяха отвити докрай и някой бе откачил маркучите им, за да може бутановият газ да изтече свободно.
Никога не бях изпитвал толкова силна ярост както тогава. И беше толкова силна, защото се подхранваше от мисълта за загубеното. „Танцуващата“ беше си отишла, а с нея и половината ми живот. Затегнах вентилите и свързах отново маркучите. Работата си беше лично моя — и с отмъщението щях да се разправям лично аз.
Когато тръгнах по кея към пикапа, единственото ми успокоение идеше от мисълта, че „Танцуващата“ беше застрахована. Щях да имам нова яхта — не толкова хубава и силно обичана като „Танцуващата“ — но все пак яхта.
Сред тълпата зърнах лъскавото черно лице на Хембън Уилямс — капитана на пристанищния ферибот. В продължение на четирийсет години той сновеше със старото си корабче напред-назад срещу билет от три пенса.
— Хембън — повиках го аз. — Карал ли си снощи някого до „Танцуващата“?
— Не, господине. Не, мистър Хари.
— Съвсем никой?
— Само вашата клиентка. Беше си забравила часовника в каютата. Закарах я да си го вземе.
— Дамата ли?
— Да, дамата с русата коса.
— По кое време, Хембън?
— Около девет часа — не е ли трябвало да го правя, мистър Хари?
— Нищо, няма значение. Недей да се безпокоиш.
Погребахме Джудит на следващия ден преди обяд. Успях да й осигуря гроб до гробовете на майка й и баща й. Анджело остана доволен. Каза, че не искал тя да бъде сама там на хълма. Анджело все още беше полузамаян, стоеше притихнал и гледаше унесено към гроба.
На следващата сутрин тримата започнахме да спасяваме част от имуществото, намиращо се на „Танцуващата“. Десет дни работихме усилено и свалихме от нея всичко, което имаше някаква стойност — като се почне от макарите за улов на едри риби и карабината „ФН“, та чак до двойните месингови витла. Корпусът и на надпалубните съоръжения бяха толкова зле засегнати, че не ставаха за нищо.
Когато свършихме, „Танцуващата по вълните“ бе вече само спомен. Имал съм много жени, за които си спомням с удоволствие, когато чуя някоя песен или помириша определен парфюм. Подобно на тях „Танцуващата“ започваше да принадлежи на миналото.
На десетия ден отидох да се видя с Фред Кокър — и в мига, в който влязох в канцеларията му, усетих, че нещо не е наред. Изпотен от притеснение, той примигваше неспокойно зад изящните рамки на очилата си, а ръцете му не се спираха като подплашени мишки — опипваше бележника си или посягаше да оправи възела на вратовръзката си, или пък да приглади редките кичури коса върху лъсналото си теме. Ясно му бе, че съм дошъл да поговорим за застраховката ми.
— Ще ви помоля да не се ядосвате, мистър Хари — посъветва ме той. Когато ми кажат подобно нещо, започвам наистина много да се ядосвам.
— Какво има, Кокър? Хайде, говори! Говори! — ударих с юмрук по бюрото му и той подскочи толкова силно на стола си, че златните рамки на очилата му се смъкнаха на носа му.
— Мистър Хари, моля ви…
— Хайде говори! Ти си такъв жалък гробищен червей, че…
— Мистър Хари, става въпрос за застрахователните премии за „Танцуващата“ — зяпнах го с отворена уста.
— Нали разбирате — тъй като досега никога не сте предявявали подобни искания, реших, че няма никакъв смисъл да…
Разбрах какво е направил.
— Прибрал си вноските за застраховката — прошепнах аз, защото гласът ми изведнъж започна да ми изневерява. — Не си ги превеждал на застрахователната компания.
— Правилно ме разбрахте — кимна Фред Кокър. — Знаех си, че ще ме разберете.
Опитах се да прескоча през бюрото, за да не губя време, но се спънах и паднах. Фред Кокър скочи от стола, изплъзвайки се от несигурно протегнатите ми пръсти. Изчезна през задната врата, затръшвайки я след себе си.
Впуснах се през вратата, чупейки бравата й и оставяйки я да виси на изкривените панти.
Фред Кокър бягаше, сякаш го гонеха всички черни ангели, което щеше да е по-добре за него. Настигнах го при водещата към алеята порта и го повдигнах с една ръка, стискайки го за гърлото и опирайки гърба му към купа от евтини чамови ковчези.
Беше си изгубил очилата и плачеше от страх, а едрите му сълзи бавно се стичаха от безпомощните му късогледи очи.
— Разбери, че ще те убия — изсъсках аз и той простена, ритайки във въздуха на шест инча от земята.
Замахнах с дясната си ръка и се разкрачих, за да имам по-добра опора. Ударът ми щеше да му откъсне главата. Но не можех да го убия — а трябваше да ударя нещо. Юмрукът ми се заби в ковчега до дясното му ухо. Дъските се натрошиха и цялата ми ръка хлътна вътре. Фред Кокър изпищя като някакво истерично момиче на рок концерт и аз го пуснах. Краката му не го държаха и тялото му се свлече на циментовия под.
Оставих го да лежи, стенейки и хълцайки от ужас — и излязох на улицата, разорен почти толкова, колкото си бях през последните десет години.
Само с едно драсване на перото мистър Хари се преобрази във Флечър — пристанищен плъх и изхвърлен на сушата нехранимайко. Аз бях класически случай на връщане към предишното състояние — крачейки към „Лорд Нелсън“, разсъждавах така, както и преди десет години. Вече пресмятах възможностите си за успех и се готвех отново да направя някакъв голям удар.
В ранния следобед Чъби и Анджело бяха единствените клиенти в бара. Разказах им всичко и те ме слушаха мълчаливо. Нямаше какво да ми кажат.
Мълчаливо изпихме по халба, а после се обърнах към Чъби:
— Какво мислиш да правиш сега?
Той сви рамене:
— Старата ми китоловна лодка е все още здрава… — лодката му беше двайсетфутова, доста овехтяла и с открита палуба, но плаваше добре. — Мисля да почна пак да вадя омари.
В рифовете се въдеха едри омари. За замразените им опашки даваха добри пари. Преди да се появя на Сейнт Мери с „Танцуващата“, Чъби беше си вадил хляба именно с лов на омари.
— Ще ти трябват нови машини, твоите стари бракми са капнали.
Изпихме още по халба, а аз пресмятах с какви пари разполагам — е, по дяволите, реших, че с две хилядарки по-малко положението ми нямаше да бъде кой знае колко по-различно.
— Аз ще ти купя за лодката два нови мотора „Евинруд“ по двайсет коня, Чъби — предложих му аз.
— Няма да ти позволя, Хари — възмутено се намръщи той. — Докато работих за теб, спестих достатъчно — непреклонно добави той.
— Ами ти, Анджело? — попитах аз.
— Мисля да си продам душата и да замина по договор за Равано.
— Не — смръщи се Чъби, само като си го представи. — На лодката ще ми трябва помощник.
Така всичко се уреждаше. Успокоих се, защото се чувствах отговорен и за двамата. Особено бях доволен, че Чъби ще се грижи за Анджело. Младежът беше преживял много тежко смъртта на Джудит. Станал бе мълчалив и затворен в себе си, вече нямаше нищо общо с неуморимия Ромео. Докато сваляхме каквото можехме от „Танцуващата“, бях го карал да работи здраво, което му даде възможност да се възстанови след понесената загуба.
Но Анджело пак започваше да пие много, поглъщайки след чашките евтино бренди и по халба бира. Доколкото ми е известно, няма по-съсипващ начин за поглъщане на алкохол, показващ същевременно и липсата на култура на пиене.
Чъби и аз пиехме бавно и спокойно, наслаждавайки се на питието, но въпреки веселите ни закачки двамата знаехме, че сме стигнали до кръстопът, от който пътищата ни занапред се разделят. Мисълта за предстоящата раздяла не ни напусна през цялото време.
Същата вечер в пристанището бе влязъл за зареждане и ремонт някакъв южноафрикански траулер. Когато Анджело най-после съвсем се напи и заспа, Чъби и аз започнахме любимите си песни. Шестима здравеняци от екипажа на траулера изказаха неодобрението си по най-обиден начин. Чъби и аз не можехме да оставим подобни оскърбления ненаказани. Всички тръгнахме към двора отзад, за да обсъдим въпроса.
Преговорите ни бяха доста оживени, а когато Уоли Андрюс се появи с подчинения си отряд за борба с безредиците, той ни арестува до един, дори и онези, които бяха паднали по време на боя.
— Момче от собствената ми плът и кръв… — непрекъснато повтаряше Чъби, докато двамата залитахме един до друг към килиите. — Да тръгне срещу мен. Синът на собствената ми сестра…
Уоли се оказа достатъчно човечен и изпрати един от полицаите да ни донесе нещо от „Лорд Нелсън“, което да облекчи страданията ни в черната тъмница. Чъби и аз станахме големи приятели с моряците от траулера, затворени в съседната килия, и започнахме да си прехвърляме бутилката през решетките.
Когато ни освободиха на следващата сутрин, Уоли Андрюс реши да не ни подвежда под отговорност и аз заминах за Залива на костенурките, за да се погрижа за хижата си. Проверих дали са измити съдовете, наръсих шкафовете с няколко шепи нафталин, но даже и не си помислих да заключа вратите. Обирите изобщо не са познати на Сейнт Мери.
Заплувах за последен път до рифа и останах около него в продължение на половин час, надявайки се, че делфините може да се появят. Но те не се появиха и аз се върнах обратно, изкъпах се под душа и се преоблякох, грабнах старата си войнишка торба от брезент и кожа и тръгнах към паркирания на двора пикап. Докато пресичах палмовата плантация, изобщо не обърнах поглед назад, но си обещах, че пак ще се върна тук.
Спрях на паркинга пред хотела и запалих пура. Когато смяната й свърши на обяд, Марион излезе от предния вход и тръгна по алеята, поклащайки под късата си поличка предизвикателното си задниче.
Свирнах с уста и тя ме видя. Дойде и се настани на седалката до мен.
— Мистър Хари, много съжалявам за яхтата ви… — поговорихме си в същия дух няколко минути, докато не я попитах:
— Знаеш ли дали мис Норт е говорила по телефона или пък е изпращала телеграми, докато беше отседнала в хотела?
— Не си спомням, мистър Хари, но мога да проверя, щом искате.
— Сега ли?
— Разбира се — увери ме тя.
— И още нещо, можеш ли също така да провериш при Дики дали не е запазил някоя нейна снимка? — Дики бе навъртащият се из хотела фотограф и имаше голяма вероятност да е запазил в картотеката си някоя снимка на Шери Норт.
Марион се забави почти четирийсет и пет минути, но се върна с победоносна усмивка.
— Изпратила е телеграма вечерта, преди да замине — Марион ми подаде копието. — Можете да го запазите — добави тя, докато четях телеграмата.
Тя бе адресирана до: „МАНСЪН АП. 5 КЪРЗЪН СТРИЙТ 97 ЛОНДОН У. Т.“, а съобщението гласеше: „ДОГОВОРЪТ ПОДПИСАН ВРЪЩАНЕ ХИЙТРОУ БОАК ПОЛЕТ 316 СЪБОТА“. Нямаше подпис.
— Дики трябваше да прерови цялата си картотека, но намери снимка — подаде ми снимката с размери на пощенска картичка. На нея се виждаше Шери Норт, излегнала се на шезлонг върху терасата на хотела. Беше по бански и със слънчеви очила, но си личеше добре, че е тя.
— Благодаря ти, Марион — рекох аз, подавайки й банкнота от пет лири.
— О-хо, мистър Хари — усмихна се тя, докато пъхаше парите в сутиена си. — За толкова пари можете да си поискате от мен и други работи.
— Трябва да хвана самолета, миличка — целунах я по чипото носле и я плеснах по задника, докато слизаше от колата.
Чъби и Анджело дойдоха до летището. Чъби трябваше да се погрижи за пикапа. И тримата изглеждахме потиснати и си стиснахме непохватно ръцете при изхода за заминаващи пътници. Нямахме какво да си кажем, защото бяхме си казали всичко предишната вечер.
Когато турбовитловата машина се издигаше по посока на континента, успях да ги зърна, застанали един до друг на перилата на терасата.
В Найроби имах тричасов престой, преди да хвана полета на БОАК за Лондон. Изобщо не спах по време на дългия нощен полет. От много години не бях се прибирал в родината си — а сега се връщах, твърдо решен да си отмъстя. Много ми се искаше да си поговоря с Шери Норт.
Когато човек е напълно разорен, именно тогава трябва да си купи нова кола и костюм за сто лири. Придава си вид на преуспял в живота и хората са склонни да му вярват.
На летището се обръснах и се преоблякох, но вместо да наема „Хилман“, взех един „Крайслер“ от паркинга на „Херц“ пред летище Хийтроу, хвърлих сака си в багажника и поех към най-близката кръчма на „Къридж“.
Докато изучавах пътната карта, изядох двойна порция пай с шунка и яйца, придружена с халба бира „Къридж“. Толкова отдавна не бях идвал в Англия, че ми беше трудно да се оправя.
Тучните и подредени поля на Югоизточна Англия ми изглеждаха прекалено облагородени и зелени в сравнение с Малая и Африка, а есенното слънце — доста студено, след като бях привикнал на по-силни и по-безмилостни горещини, но пътуването с кола през хълмистата равнина към Брайтън беше приятно.
Паркирах крайслера на крайбрежния булевард срещу „Грандхотел“ и тръгнах пеша през лабиринта от тесни улички. Въпреки че сезонът си отиваше, наоколо бе пълно с туристи.
Трябваше ми почти цял час, за да открия адреса „Павилиън Аркейд“, който бях прочел така отдавна върху подводната шейна на Джими Норт. Уличката беше доста забутана зад някакъв покрит с павета двор и повечето от прозорците и вратите бяха със спуснати щори и плътно затворени.
Къщата с надписа „Норт Ъндъруотър Уърлд“ беше с лице към уличката. Тя също беше заключена, а единственият й прозорец бе със спуснати щори. Опитах се безуспешно да надникна край щорите, но вътре беше тъмно и реших да почукам на вратата. Не се чуваше никакъв звук отвътре и вече се готвех да си тръгна, когато забелязах върху пода квадратно парче картон, което някога е било залепено върху прозореца, но после се е отлепило и паднало. Извих акробатично врат и успях да разчета написаната на ръка табелка, която за щастие бе паднала с лицето нагоре: „За справки се обърнете към фирмата «Сийвю», улица «Даунърс Лейн», Фалмър, Съсекс.“ Върнах се при колата и извадих пътната карта от жабката.