Когато подкарах крайслера по тесните улички, започна да вали дъжд. Чистачките на предното стъкло глухо потропваха, помитайки струйките вода, а аз се взирах напрегнато в рано настъпилия вечерен здрач.
На два пъти сбърках пътя, но най-после открих портата в гъстия жив плет. На прикованата върху нея табела беше написано: „НОРТ СИЙВЮ7“ и бях сигурен, че при ясно време, ако се обърна с лице на юг, вероятно ще видя Атлантическия океан.
Подкарах по алеята край живия плет и навлязох в павирания двор на стара двуетажна къща от червени тухли, с вградени в стените дъбови греди и обрасъл в зелен мъх дървен покрив. На долния етаж светеше лампа.
Паркирах крайслера и с вдигната срещу вятъра и дъжда яка тръгнах през двора към вратата на кухнята. Потропах и някой се запъти да ми отвори. Резетата изскърцаха и горната половина на яката врата се разтвори, придържана от верига. Отвътре надникна някакво момиче.
Не ми направи никакво впечатление, защото бе облечена в провиснала синя моряшка блуза и бе висока девойка с рамене на плувкиня. Реших, че лицето й е доста обикновено — но същевременно и привлекателно.
Челото й бе гладко и високо, носът й бе дълъг, но не кокалест или пък закривен като клюн, а устните й — широко отворени в усмивка. На лицето й нямаше никакъв грим, а бледорозовата й кожа бе изпъстрена със ситни лунички по носа и бузите.
Косата й беше силно опъната назад и хваната в дебела плитка при врата. Тъмната й коса блестеше на светлината на лампата във всички оттенъци на черното, а подчертано извитите й вежди закриваха очите, които също ми се сториха черни, но когато светлината попадна върху тях, установих, че цветът им е също така наситено син, както водите на морското течение край Мозамбик, огрявани от лъчите на обедното слънце.
Въпреки бледата кожа външният й вид издаваше добро здраве. Бледата й кожа бе лъскава и еластична, което й придаваше някаква прозрачност и когато човек я наблюдаваше отблизо — както аз в същия миг, — струваше му се, че би могъл да надникне през повърхността към кипящата яркочервена кръв, пулсираща на топли вълни към шията и бузите. Тя докосна измъкналия се от плитката кичур коприненочерна коса, който се поклащаше на слепоочието й. Жестът ми хареса, защото издаваше, че е притеснена, и противоречеше на суровия израз на тъмносините й очи.
Внезапно усетих, че е необикновено хубава жена, защото, макар и да бе само на двайсет и няколко години, усещах, че вече не е девица, а истински зряла жена. У нея имаше не само воля на духа и зрялост, но и някакво силно излъчване на спокойствие, което възбуждаше любопитството ми.
Жените, които обикновено харесвам, са по-открити, не обичам да губя време в опознаване на характерите им. Но пред себе си виждах жена, с каквато нямах опит, и за първи път от дълго време се почувствах неуверен в себе си.
Бяхме се гледали един друг от доста време, без никой от двама ни да проговори или пък да се помръдне.
— Вие сте Хари Флечър — най-сетне проговори тя и гласът й бе нисък и нежен — обработен и добре овладян глас. Зяпнах я изненадано.
— Откъде, по дяволите, знаете името ми? — попитах аз.
— Заповядайте — откачи веригата и разтвори долната половина на солидната врага, а аз я последвах. Кухнята беше топла, приветлива и изпълнена с миризмата на нещо вкусно.
— Откъде сте научили името ми? — отново попитах аз.
— Видях снимката ви във вестниците — заедно със снимката на Джими — обясни тя. Замълчахме отново и се заоглеждахме пак един друг.
Беше по-висока, отколкото бях предположил първоначално, стигаше почти до рамото ми, а на дългите си крака бе обула тъмносини панталони, затъкнати в черни кожени ботушки. Сега можах да забележа тънкия й кръст и обещаващите гърди, напъващи под плътната блуза.
В началото реших, че е обикновена на вид, десет секунди по-късно я определих като хубава, а сега се чудех дали изобщо съм виждал някога по-красива жена от нея. Необходимо ми беше известно време, за да мога да го проумея.
— Поставяте ме в неудобно положение — най-после промълвих аз. — Не зная как се казвате.
— Казвам се Шери Норт — отвърна тя, а аз я зяпнах учудено, преди да се съвзема от изненадата. Тя беше съвсем различна личност от другата Шери Норт, която познавах.
— Известно ли ви е, че има цяла банда жени със същото име? — най-после се престраших аз.
— Не ви разбирам — намръщи се тя. Очите й изглеждаха очарователни под спуснатите клепки.
— Историята е доста дълга.
— О, извинете ме — тя сякаш едва сега се сети, че стоим прави в средата на кухнята и се гледаме един друг. — Заповядайте на масата. Желаете ли бира?
Шери извади две бири „Карлсберг“ от шкафа и седна срещу мен на кухненската маса.
— Щяхте да ми разказвате някаква дълга история — отвори капачетата на кутиите с бира и постави едната пред мен, а после ме загледа в очакване.
Започнах да й разказвам внимателно редактираната версия на преживяванията ми след пристигането на Джими Норт на Сейнт Мери. Тя умееше да слуша и аз имах чувството, че говоря на стара приятелка. Изведнъж ми се прииска да й разкажа всичко, цялата неподправена истина. За мен бе важно всичко да бъде както трябва от самото начало, без никакви уговорки.
Изобщо не я познавах, но й оказвах доверие, каквото не бях оказвал на никого другиго. Разказах й всичко точно така, както беше се случило.
Когато стана съвсем тъмно, тя поднесе вечерята — апетитно, изпечено в глинен гювеч месо с картофи, което изядохме с домашно приготвен хляб и масло от фермата. Продължавах да говоря, но не само за последните случки на Сейнт Мери и тя ме слушаше мълчаливо. Най-сетне бях намерил друго човешко същество, пред което можех да говоря без никакви задръжки.
Върнах се назад в миналото, разказах й, сякаш се изповядвах, за някогашния ми живот, даже и за съмнителния начин, по който бях се сдобил с парите, необходими за покупката на „Танцуващата по вълните“, и как добрите ми намерения по-късно са били осуетени.
Едва след полунощ тя най-после каза:
— Трудно мога да повярвам на всичко, казано от вас. Изобщо не ми изглеждате да сте такъв… вие ми изглеждате прекалено — тя сякаш се опитваше да намери подходящата дума — благоразумен — но усещах, че не бе намерила най-точната дума.
— Правя всичко възможно да бъда такъв. Но понякога ореолът ми пада от главата. Нали знаете, външният вид често лъже — рекох аз, а тя кимна утвърдително.
— Да, така е — но го изрече многозначително, вероятно като предупреждение. — Защо ми разказахте всичко това? Нали разбирате, че не е много разумно да го правите.
— Предположих, че е крайно време някой да научи всичко за мен. Извинете, че избрах вас.
Тя се усмихна.
— Нощес можете да спите в стаята на Джими — реши тя — Не мога да ви позволя да хукнете и да разкажете същото на някой друг.
Предишната нощ не бях спал и внезапно усетих, че съм изтощен. Чувствах, че едва ли ще имам сили да се изкача по стълбите до горния етаж — но трябваше да й задам още един въпрос.
— Защо дойде Джими на Сейнт Мери? Какво търсеше? — попитах аз. — Знаете ли за кого е работил, какви са били онези хора?
— Не зная — поклати глава тя и бях уверен, че ми казва истината. Не би ме излъгала, след като й бях оказал такова голямо доверие.
— Ще ми помогнете ли да открия истината? Ще ми помогнете ли да ги намеря?
— Да, ще ви помогна — отговори тя и стана от масата. — Ще си поговорим пак сутринта.
Стаята на Джими се намираше на горния етаж и стрехата на покрива й придаваше неправилна форма. Стените бяха накичени със снимки и отрупани с книги лавици, сребърни спортни трофеи и любими дребни предмети от момчешките му години.
Леглото беше високо, а дюшекът — мек.
Излязох да си взема сака от крайслера, а в същото време Шери сменяше завивките на леглото. После ми показа банята и ме остави.
Легнах и се заслушах в шума на дъжда по покрива, но само след няколко минути заспах. През нощта се събудих и чух лекия й шепот, носещ се някъде в притихналата къща.
Бос и само по долни гащета, отворих вратата на стаята и се промъкнах тихо по коридора към стълбището. Надникнах към хола. Долу беше осветено и Шери Норт стоеше права пред закачения на стената телефон. Закрила с длани устата си, тя говореше толкова тихо в слушалката, че не можех да различа думите й. Лампата я осветяваше в гърба. Облякла бе прозрачна нощница и тялото й прозираше през тънката материя, сякаш беше гола.
Улових се, че съм я зяпнал като някакъв еротоман. Светлината блестеше върху кожата й с цвят на слонова кост, а под прозрачния плат се мяркаха вълнуващи гънки и неясни сенки.
Извърнах с усилие очи и се прибрах в стаята си. Замислих се за телефонния разговор на Шери Норт и изпитах смътно безпокойство, но сънят бързо ме пребори отново.
На сутринта дъждът беше спрял, но когато излязох да подишам чист въздух, видях, че земята наоколо се е разкаляла, а тревата бе натежала от влагата.
Предполагах, че ще се чувствам неловко в присъствието на Шери след душевните ми излияния от предишната вечер, но не стана така. По време на закуската си бъбрихме непринудено и когато свършихме, тя рече:
— Обещах да ви помогна. Какво трябва да направя?
— Да ми отговорите на няколко въпроса.
— Добре, питайте.
Джими Норт бил много потаен, не знаела, че щял да ходи до Сейнт Мери. Казал й, че бил сключил договор за поставянето на някакво подводно електронно съоръжение в язовира „Кабора-Баса“ в Португалски Мозамбик. Закарала го до летището с цялата апаратура. Доколкото й било известно, щял да пътува сам. За убийството му научила от полицаите, които дошли в магазина й в Брайтън. Била чела съобщенията във вестниците и нищо друго.
— Не получихте ли писма от Джими?
— Не, нищо не съм получавала.
Кимнах с глава, ония от глутницата сигурно са заловили писмата му. Писмото, което ми показа самозваната Шери, със сигурност беше истинско.
— Нищо не разбирам от цялата история. Толкова ли съм глупава?
— Не — извадих пура и щях да я запаля, но се спрях навреме. — Ще ви преча ли, ако запаля?
— Димът не ми пречи — успокои ме тя и аз се зарадвах, защото щеше да ми е дяволски трудно да се откажа от пурите. Запалих и поех от ароматния дим.
— Изглежда, че Джими е попаднал на нещо голямо. Нуждаел се е от подкрепа и се е свързал с неподходящи хора. И щом сметнаха, че знаят къде да търсят тайната, те го убиха и се опитаха да убият и мен. Но след като не успяха, изпратиха жената, която се представи с вашето име. Когато реши, че е научила мястото на въпросния предмет, тя ми заложи капан и си отиде. Следващият им ход ще бъде да се появят във водите около Голямата чайка, където ще останат разочаровани за пореден път.
Шери напълни отново чашите с кафе, а аз забелязах, че тази сутрин си е сложила грим — но толкова лек, че луничките й си личаха. Оценката ми от предишната вечер се потвърди — убеден бях, че тя е една от най-красивите жени, които някога бях срещал, дори и в ранните часове на деня.
Тя се мръщеше мълчаливо, загледана в чашата си кафе, а на мен ми се дощя да докосна изящната й на вид, но здрава ръка, коя го бе отпуснала на масата до собствените ми ръце.
— Но какво са търсили, Хари? И кои са хората, които са го убили? — най-сетне попита тя.
— Два сполучливи въпроса. Имам някакви приблизителни отговори и на двата — но нека ги обсъдим по реда, по който ги зададохте. Първо, какво е търсил Джими? Когато разберем какво е търсил той, можем да си поговорим и за неговите убийци.
— Нямам никаква представа, какво може да е било то — погледна ме тя. Сините й очи ми се сториха по-светли, отколкото предишната вечер, и имаха цвета на великолепен сапфир. — Какво мислите вие?
— Корабната камбана. Надписът върху нея.
— Какво означава той?
— Не знам, но няма да е много трудно да разберем — повече не можех да издържа на изкушението. Поставих ръката си върху нейната. Усетих, че е стегната и силна, както си и мислех, а плътта й беше гореща. — Но най-напред бих искал да разгледам магазина в Брайтън и стаята на Джими там. Можем да открием някои неща, които да са ни от полза.
Тя не бе отдръпнала ръката си.
— Добре, значи първо ще отидем до магазина, нали? Полицаите вече го претършуваха целия, но може и да са пропуснали нещичко.
— Чудесно. Каня ви на обяд — стиснах лекичко ръката й, а тя обърна дланта си и отвърна на закачката ми.
— Приемам поканата ви — рече тя, а аз бях толкова изненадан от собственото си усещане при докосването на ръката й, че не можах да промълвя нищо. Гърлото ми бе засъхнало, а пулсът ми биеше толкова учестено, сякаш бях пробягал цяла миля. Тя внимателно изтегли ръката си и стана.
— Хайде да измием съдовете.
Ако момичетата от Сейнт Мери можеха само да видят как мистър Хари подсушава домакински съдове, мъжкото ми достойнство щеше да бъде смачкано завинаги.
Тя ме поведе към магазина отзад през неголямо заградено дворче, почти затрупано с необикновени вещи, всички свързани по някакъв начин с водолазното дело и подводния свят — изоставени кислородни бутилки и преносим компресор, месингови корабни халки и други останки от потънали кораби, а даже и челюст от косатка с непокътнати зъби.
— Отдавна не съм идвала тук — извини се Шери, докато отключваше задната врата на магазина. — Като го няма Джими… — сви рамене и продължи: — … наистина трябва да разпродам всичките тия вехтории и да затворя магазина. Предполагам, че ще успея да препродам наемния договор.
— Нали мога да поогледам наоколо?
— Разбира се, а аз ще сложа чайника.
Започнах от двора, ровейки бързо, но внимателно купищата вехтории. Доколкото можех да разбера, там нямаше нищо, което да заслужава внимание. Влязох в магазина и занадничах с любопитство сред полиците с раковини и челюсти от акули и в стъклената витрина. Накрая открих в ъгъла някакво бюро и започнах да тършувам из чекмеджетата.
Шери ми донесе чаша чай и приседна на ъгъла на бюрото, докато трупах на куп стари фактури, кръгли ластичета и изрезки от вестници. Прочетох всяко листче хартия и дори се порових из счетоводния тефтер.
— Нищо ли не открихте? — попита Шери.
— Нищо — потвърдих аз и погледнах часовника си. — Време е за обяд.
Тя заключи магазина и имахме късмет да попаднем в английски ресторант. Настаниха ни на една закътана маса в задния салон и аз поръчах бутилка „Пуйе Фюисе“, с която да полеем омарите. Цените направо ме зашеметиха, но бързо дойдох на себе си и двамата се смяхме много по време на обяда, но не само заради изпитото вино. Приятно ни беше да бъдем заедно и взаимното привличане все повече се засилваше.
След обяда се върнахме с колата в „Сийвю“ и се качихме в стаята на Джими.
— Тук е най-вероятно да открием нещо — предположих аз. — Ако е пазил нещо в тайна, то трябва да бъде именно тук.
Знаех, че ми предстои къртовска работа. В стаята имаше стотици книги и купища списания — предимно „Корабите на Америка“, „Тризъбец“, „Водолаз“ и други специализирани издания за леководолазен спорт. До леглото имаше и кантонерка, пълна с папки с пружинки.
— Ще ви оставя на спокойствие — реши Шери и излезе.
Смъкнах наредените на една лавица списания, седнах на бюрото и започнах да преглеждам набързо страниците. Тутакси установих обаче, че задачата ми е много по-трудна, отколкото си мислех. Открих, че Джими е бил от хората, които четат с молив в ръка. По полетата на страниците бяха нанесени бележки, отпратки, въпросителни и удивителни знаци, а всичко, което бе представлявало интерес за него, беше подчертано.
Четях упорито, опитвайки се да открия нещичко, което би могло да има някаква връзка със Сейнт Мери.
Към осем часа се заех с папките в кантонерката. Първите две бяха пълни с изрезки от вестници относно корабокрушения и други морски трагедии. Третата папка от черна изкуствена кожа беше без надпис. В нея имаше тънка връзка книжа и аз веднага усетих, че те не са съвсем обикновени.
В папката имаше цяла поредица от писма, прикачени с пликовете и марките, които все още си стояха. Общо бяха шестнайсет, адресирани до фирмата „Паркър и Уилтън“ на „Фенчърч стрийт“.