— Чувството ти за хумор страшно ми харесва — промърморих аз.
Тя се обади на чичото от улична кабина, а аз я чаках в колата.
— Всичко е наред — съобщи ми тя, докато се наместваше на седалката до мен. — Вкъщи си е.
Апартаментът бе на приземния етаж в една тиха уличка близо до реката. Взех куфара на Шери и я последвах, а тя позвъня на вратата.
Човекът, който ни отвори вратата, беше нисък и със слабо телосложение. Беше на около шейсет години и бе облечен в сива плетена жилетка с кръпки на лактите. Краката му бяха обути в чехли. Домашното му облекло някак си не подхождаше на стоманеносивата му, гладко вчесана коса, както и на късите остри мустаци. Кожата му бе гладка и румена, но не можех да не забележа острия хищен блясък в очите му и стойката на военен. Човек, когото трудно можеш да измамиш.
— Чичо ми, Дан Уилър — отстъпи встрани Шери, за да ни представи. — Чичо Дан, запознай се с Хари Флечър.
— Младият човек, за когото си ми разказвала — отсечено кимна той. Ръката му беше костелива и суха, а погледът му ме опари като с коприва. — Заповядайте. Влизайте и двамата.
— Няма да ви безпокоя, сър… — съвсем естествено го нарекох „сър“, защото не бях забравил някогашното обучение в казармата. — Искам сам да си потърся квартира.
Чичо Дан и Шери си размениха погледи и на мен ми се стори, че тя поклати едва-едва глава, но бях се загледал към апартамента зад тях. Жилището беше като на отшелник, очевидно обитавано от мъж, поради строгия стил на мебелировката и оскъдните украшения. Първоначалните ми впечатления от домакина някак си се потвърдиха от подредбата на хола.
Искаше ми се да си нямам много-много работа с него, доколкото това беше възможно, но пък ми се щеше да се виждам с Шери, колкото се можеше повече.
— Ще те взема след час за обяд, Шери.
След като тя ми отговори утвърдително, аз ги оставих и се качих на колата. Препоръчаният от Шери хотел се казваше „Уиндзър Армс“ и когато, следвайки съвета й, споменах името на чичото, те ме настаниха в уютна задна стая, с хубав изглед към небето и телевизионните антени по покривите. Излегнах се върху леглото, както си бях облечен, и докато чаках да изтече един час, прехвърлях в ума си всичко, което знаех за семейство Норт и близките му роднини. Единственото, в което бях сигурен, бе, че Шери Норт Втора нямаше да ми избяга през нощта. Щях да я наблюдавам много внимателно, но у нея имаше доста неща, които ме озадачаваха. Предполагах, че е много по-сложна личност, отколкото подсказваше ведрото й хубаво лице. Оставих размислите, седнах в леглото и взех телефона. За двайсет минути проведох три разговора. Първо се свързах с отдела за корабни застраховки на „Лойдс“ на „Фенчърч стрийт“, после с Националния морски музей в Гринуич и накрая с Архива за Индия от времето на империята на „Блакфрайърс роуд“. Оставих крайслера на частния паркинг зад хотела, защото в Лондон колата може да ти навлече само неприятности, и тръгнах пеша за апартамента на чичото. Отвори ми самата Шери, готова за излизане. Точността й ми харесваше.
— Чичо Дан не ти хареса, нали? — закачи ме тя на масата в ресторанта, но аз заговорих за друго.
— Проведох няколко телефонни разговора. Онова, което търсим, е на „Блакфрайърс роуд“ в Уестминстър. Архивът за Индия от времето на империята. След като се наобядваме, отиваме там.
— Той наистина е много мил, когато го опознаеш по-добре.
— Виж какво, мило ми момиче, той е твой чичо. Обичай си го ти.
— Но защо, Хари? Много ми е интересно.
— Къде е на служба — в армията или във флота?
Зяпна ме изненадана.
— Как разбра?
— Усещам ги сред хиляди други.
— Служеше в армията, но се пенсионира. Защо смяташ, че е толкова важно?
— Какво ще си избереш? — подадох й менюто аз. — Ако си поръчаш ростбиф, аз ще се заема с патицата — и тя се хвана на примката, съсредоточавайки вниманието си върху храната.
Архивът за Индия от времето на империята се помещаваше в една от ония съвременни сгради с правилни форми, зеленикави стъкла и студено сини стоманени плоскости.
Шери и аз се въоръжихме с временни пропуски и се разписахме в списъка на посетителите. Първо се отбихме в каталожния отдел и после се отправихме към морския отдел на архива. Там се разпореждаше спретнато облечена, но намръщена дама с посивели коси и очила с телени рамки.
Подадох й картончето със заявката за папката, в която трябваше да има документи и данни за кораба „Утринна светлина“ на почитаемата компания, и тя се скри сред високите до тавана стелажи със стоманени лавици.
Забави се двайсетина минути и когато се появи отново, постави на бюрото пред мен дебела папка.
— Подпишете се тук — нареди ми тя, посочвайки колонката в регистрационния дневник. — Интересно! — възкликна тя. — Вие сте вторият, който ще ползва тия документи за по-малко от година.
Погледнах към последното записано име: Дж. А. Норт. Казах си, че вървим неотклонно по следите на Джими, и се подписах с името „Ричард Смит“ под неговия подпис.
— Можете да седнете на някое от ония бюра, уважаеми — посочи ми тя към дъното на залата. — Моля ви да пазите документите и да не ги разбърквате в папката.
Двамата с Шери седнахме един до друг на бюрото и аз развързах Лентичките, с които бе стегната папката.
Корабът „Утринна светлина“ беше от серията, известна като фрегати „Блакуол“, строени, естествено, в корабостроителницата на Блакуол в началото на деветнайсети век. Корабите от същата серия силно са наподобявали бойните фрегати от онова време.
Построен в Съндърланд за прочутата Източноиндийска компания, той имал 1330 бруто — регистър тона. Дължината при ватерлинията била 226 фута, а ширината при бимса — 26 фута. При толкова тесен бимс корабът е бил много бърз, но неустойчив при силен вятър.
Пуснат бил на вода през 1832, само година преди компанията да загуби монопола си в Китай, и оттогава насетне нещастията го следвали едно след друго.
В папката имаше и цяла поредица от заключения на различни дисциплинарни съдилища. Първият капитан на кораба носел славното име Хог8 и при първото плаване забил „Утринна светлина“ в плитчините на залива Даймънд при устието на река Хугли. Дисциплинарният съд установил, че по време на крушението капитан Хог действал под силното въздействие на алкохола, и му отнел командването.
— Шопарът се напил като свиня — подхвърлих аз на Шери и тя се усмихна на остроумната ми забележка.
Нещастията продължили. През 1840 година, по време на плаване в Южния Атлантик, старшият помощник-капитан, който дежурел през нощта, изоставил управлението и мачтите били пречупени от ураганния вятър. Неуправляемата „Утринна светлина“ се мятала безпомощно, докато не била открита от холандски кораб. Отрязали пречупените мачти и корабът бил изтеглен на буксир до залива Тейбъл. Компанията понесла щети за 12 000 лири.
През 1846 година, когато половината екипаж бил слязъл на неизследвания бряг на Нова Гвинея, моряците били нападнати от канибали и изклани до един. Загинали шейсет и четирима души от екипажа.
И накрая, на 23 септември 1857 година, корабът отплавал от Бомбай на път за Сейнт Мери, нос Добра надежда, Света Елена и пристанището на Лондон.
— Виж датата — рекох аз, задържайки пръста си върху реда. — Ето го плаването, за което споменава Гудчайлд в писмото си.
Шери кимна, без да ми отговори, а през последните няколко минути бях открил, че чете по-бързо от мен. Налагаше се да я спирам да не преобръща страниците, от които успявах да прочета едва три четвърти, когато тя вече бе свършила. Очите й шареха по всеки ред, по бузите й беше се появила червенина и хапеше нетърпеливо долната си устна.
— Хайде де — пришпорваше ме тя. — Чети по-бързо! — и аз трябваше да задържам ръката й.
„Утринна светлина“ изобщо не пристигнала в Сейнт Мери — просто изчезнала. След три месеца обявили кораба за потънал с целия му екипаж и от „Лойдс“ се разпоредили поръчителите да изплатят обезщетенията на собствениците и превозвачите.
Товарителницата беше доста внушителна за такъв малък кораб, защото на борда му били качени товари от Китай и Индия, както следва:
364 сандъка с чай 494 кутии с чай
101 сандъка с чай 618 кутии с чай
577 бали коприна
5 каси с багаж
16 каси с багаж
10 каси с багаж
72 тона за фирмата „Дънбар и Грийн“
65 тона за фирмата „Симпсън, Уайли и Ливингстън“
82 тона за фирмата „Елдър и Ко“
4 тона за полк. Роджър Гудчайлд
6 тона за майор Джон Котън
2 тона за лорд Елтън
26 кутии с различни подправки
2 тона за фирмата „Полсън и Ко“.
Посочих мълчаливо четвъртата графа в товарния манифест и Шери отново кимна с блестящите си като сапфири очи. Всички плащания били уредени и въпросът бил приключен, но четири месеца по-късно, през април 1858 година, тръгналият от Индия кораб „Уолмър Касъл“ пристигнал в Англия и на борда му пътували оцелелите от „Утринна светлина“.
Оцелелите били шестима. Първият помощник, Андрю Барлоу, вторият боцман и трима матроси. Имало и една млада двайсет и две годишна жена, някоя си мис Шарлот Котън, която пътувала за родината заедно с баща си, майор от 40-и пехотен полк.
Първият помощник, Андрю Барлоу, дал показания пред Дисциплинарния съд и докато ги четяхме, усещах, че зад сухото описание, скучните въпроси и предпазливите отговори се крие вълнуваща и романтична морска одисея, епична поема за корабокрушение и оцеляване.
Откъслечните данни, посочени в протокола, ми дадоха възможност да слепя отделните парченца и да си представя цялата история.
На четиринайсетия ден след тръгването от Бомбай корабът „Утринна светлина“ бил застигнат от страхотна буря някъде на югоизток. Цели седем дни бурята вилняла с неотслабваща сила, гонейки кораба пред себе си. Съвсем ясно си представих урагана, подобен на онзи, който бе отнесъл покрива на собствената ми хижа при Залива на костенурките.
Корабът отново бил без мачти, от рангоута му не останало почти нищо, с изключение на долната част на предната мачта, парче от бизана и носовия шпринг. Всичко друго било отнесено от бурята и поради бушуващите вълни нямало никаква възможност да се постави временна гротмачта или пък да се закрепят рейките.
И когато откъм подветрената страна се появила суша, станало ясно, че корабът не може да избегне крушението. Вятърът и течението заговорнически запратили кораба в гърлото на отворен като фуния риф, върху чиито скали бурните океански вълни се блъскали с оглушителен шум.
Корабът се блъснал, но се задържал на повърхността, а Андрю Барлоу успял с помощта на дванайсет моряци да спусне едната от лодките. С тях тръгнали и четирима от пътниците на пострадалия кораб, сред които и мис Шарлот Котън. Невероятният късмет в съчетание с моряшките способности на Барлоу им помогнал да преминат през бурното море и страховитите рифове и да се доберат до по-спокойните води на крайбрежния проток.
Най-сетне успели да измъкнат лодката на заливания от пенести вълни бряг на острова. Корабокрушенците прекарали четири дни на острова и накрая ураганът отминал.
Барлоу се изкачил на най-южния от трите островни върха. Описанието беше съвсем точно. Ставаше въпрос за Тримата старци и Топовния риф. Не можеше да има никакво съмнение. Ето как Джими Норт беше научил за мястото, което търсеше — остров с три върха и опасваща го преграда от коралови рифове.
Барлоу описал подробно мястото на заседналия сред кораловите зъби кораб, заливан непрекъснато от вълните. На втория ден корпусът му започнал да се пропуква и докато Барлоу наблюдавал от върха, предната половина на кораба била отнесена през рифа и изчезнала в мрачно зейналата дупка сред коралите. Кърмата се килнала назад и станала на трески.
Когато най-сетне небето се прояснило и вятърът утихнал, Андрю Барлоу разбрал, че от всичките сто четирийсет и девет души на борда са оцелели само хората от неговата групичка. Всички други били загинали в бурното море.
Някъде ниско под хоризонта в западна посока той съзрял обширна ивица земя, за която предположил, че е Африканският континент. Качил отново хората си на лодката и прекосили крайбрежния проток. Предположенията му се потвърдили, сушата наистина била Африка — но както винаги, тя била враждебна и жестока.
Седемнайсетте нещастни корабокрушенци започнали дълъг и опасен преход на юг и след три месеца само Барлоу, четирима моряци и мис Шарлот Котън успели да се доберат до пристанището на остров Занзибар. Треската, дивите зверове, туземците и лошият късмет значително намалили броя им — а и останалите живи били изтощени и приличали на призрачни движещи се скелети, пожълтели от треската и съсипани от дизентерията, прихваната от замърсените води.
Дисциплинарният съд оценил високо подвига на Андрю Барлоу, а прочутата Източноиндийска компания го наградила за доблестната му служба с петстотин лири.
Когато свърших с четенето, вдигнах очи към Шери. Тя ме наблюдаваше внимателно.
— Ама че работа! — възкликна тя, а и аз бях силно впечатлен от величието на някогашната драма.
— Всичко си идва на мястото, Шери — рекох аз. — Тук е казано всичко.
— Да — съгласи се тя.
— Трябва да проверим дали имат чертежи на кораба.
Отделът с плановете и чертежите беше на третия етаж и след бързата проверка, извършена от някакъв енергичен сътрудник, пред нас се разкри цялото великолепие на кораба „Утринна светлина“.
Корабът беше изящен тримачтов морски съд с удължен нисък корпус. Нямаше квадратно платно, нито пък долно платно на бизанмачтата. Наместо тях имаше голямо платно на бизанмачтата и пълен комплект от лисели. В удължената кърма се помещаваха няколко каюти за пътници, а спасителните лодки бяха закрепени върху задната част на каюткомпанията.
Въоръжението бе тежко, с по тринайсет боядисани в черно оръдия на всеки борд, чиито осемнайсетфунтови дула се подаваха застрашително, готови да защитят кораба в опасните морета на изток от нос Добра надежда, край който се е промъквал при плаванията си към Китай и Индия.
— Трябва да пийна нещо — рекох аз и вдигнах чертежа на „Утринна светлина“. — Ще поискам да ни направят копия.
— За какво? — полюбопитства Шери.
Сътрудничката на музея се измъкна от леговището си сред натрупаните на камари стари свитъци с чертежи и щом чу молбата ми, смукна с устни.
— Ще трябва да заплатите седемдесет и пет пенса — опита се да ме обезкуражи тя.
— Цената е съвсем приемлива — отговорих аз.
— И ще станат готови чак след седмица — неумолимо добави тя.
— О, скъпа — широко й се усмихнах аз. — Наистина са ми необходими за утре следобед.
Усмивката ми я сломи, нежеланието й изчезна и тя посегна да прибере разпилените кичури зад рамките на очилата си.
— Добре, ще видя какво може да се направи — омекна тя.
— Много сте мила, уверявам ви — завърших аз и ние си тръгнахме, оставяйки я със смутено, но доволно изражение.
Способността ми за ориентиране се възвръщаше и успях да стигна до „Ел Вино“, без да обикалям много. Редовно посещаващите ресторанта вестникари от „Флийт стрийт“ още не бяха се изсипали, та седнахме на уединена маса. Поръчах два вермута и вдигнахме чашите.
— Знаеш ли, Хари, Джими имаше стотици планове. Целият му живот премина в непрекъснато търсене на съкровища. Всяка седмица откриваше с почти пълна сигурност местоположението на потънал кораб със съкровища от Испанската армада, неизвестен град на ацтеките или пък останките на пиратски кораб… — започна тя, връщайки се към миналото. — Отдавна не вярвах на приказките му. Но сега… — не се доизказа тя и отпи от чашата си.
— Дай да видим какво сме открили досега — предложих аз. — Знаем, че Гудчайлд е бил много загрижен пълномощниците му да получат петте сандъка с багаж и да ги съхранят добре. Знаем, че се е готвел да ги изпрати на борда на „Утринна светлина“ и че им е съобщил предварително чрез личния си приятел, капитана на бойната фрегата „Пантера“.
— Точно така — съгласи се тя.