— Знаем, че сандъците са били отбелязани в товарния манифест на кораба. Известно ни е, че корабът е потънал и те вероятно са били все още на борда. Знаем точното местоположение на корабокрушението. То се потвърждава от корабната камбана.
— Съвсем точно.
— Само не знаем какво е имало в сандъците.
— Мръсни чорапи — рече тя.
— Четири тона мръсни чорапи? — попитах аз и изражението й се промени. Теглото на багажа не беше й направило никакво впечатление.
— Аха — усмихнах й се аз, — не си му обърнала внимание. Така си и мислех. Четеш толкова бързо, че в главата ти остава само половината от написаното.
Тя ме погледна сърдито.
— Четири тона, мило ми момиче, е доста голям товар — какъвто и да е той.
— Добре де — съгласи се тя. — Признавам си, че не съм добре с аритметиката. Но теглото изглежда внушително.
— Да кажем, че теглото на един нов „Ролс-Ройс“ е същото — така по-добре ще разбереш за какво става дума.
Очите й се разшириха от учудване.
— Ама това наистина е доста.
— Джими навярно е знаел за какво става дума и е имал достатъчно доказателства, за да убеди някои твърдоглави спонсори. И те са му повярвали.
— Достатъчно, за да… — започна тя, но не довърши. В погледа й за миг се мярна неотминалата скръб след смъртта на Джими. Почувствах се неловко и отвърнах очи, заемайки се много старателно с изваждането на писмото от вътрешния ми джоб.
Положих го внимателно върху масата помежду ни. Когато я погледнах, тя беше успяла да се съвземе.
Нанесената с молив бележка върху полето на писмото отново привлече вниманието ми.
— „Б. муз. Е. 6914/8/“ — прочетох го на глас аз. — Какво ли може да значи?
— Бакалавър по музика.
— О, страшно си умна — изръкоплясках й аз.
— Разгадай го ти тогава — предизвикателно рече тя, а аз сгънах писмото с достойнство и поръчах още две питиета.
— Е, дотук все пак надушихме нещичко — реших аз, след като платих на сервитьора. — Имаме представа за какво става дума. Сега можем да се заемем с другата следа.
Тя се наведе напред в мълчаливо очакване.
— Нали ти казах за онази измамница, русата Шери Норт? — тя кимна с глава. — Вечерта, преди да замине от острова, тя изпратила телеграма до Лондон. — Извадих от портфейла си копието на телеграмата и го подадох на Шери. Докато тя го четеше, аз продължих. — Явно, че е докладвала на шефа си, Мансън. Той трябва да е човекът, който дърпа конците. Сега ще се заема с него — обясних аз и допих вермута си. — Ще те оставя при храбрия ти чичо и ще ти се обадя утре.
Устните й се свиха с решителност, каквато не бях забелязвал дотогава, а в очите й се появи блясък като от матовото дуло на пистолет.
— Хари Флечър, ако си мислиш, че можеш да ме изоставиш точно когато започва да става интересно, ти сигурно не си наред.
Таксито ни остави на площад „Бъркли“ и аз я поведох към „Кързън стрийт“.
— Хвани ме бързо под ръка — прошепнах аз, хвърляйки потаен поглед назад. Тя веднага се подчини и чак след петдесет ярда попита шепнешком:
— Защо?
— Защото ми е приятно — отговорих й усмихнато аз с естествения си глас.
— О, какъв си бил! — понечи да се отдръпне, но не й позволих и тя капитулира. Заразхождахме се из улиците по посока на Шепърд Маркет, спирайки от време на време пред витрините като двойка туристи.
Сградата на „Кързън стрийт“ № 97 беше от баснословно скъпите жилищни блокове на шест етажа, с тухлена фасада и пищно украсена входна врата от месинг и стъкло, зад която се виждаше облицовано в мрамор фоайе, охранявано от униформен портиер. Подминахме входа и продължихме чак до частния клуб „Белият слон“, където пресякохме улицата и тръгнахме в обратна посока по отсрещния тротоар.
— Мога да отида и да попитам портиера дали мистър Мансън живее в апартамент № 5 — предложи Шери.
— Страхотно — рекох аз. — И като ти каже, че живее там, какво ще му обясниш? Че Хари Флечър иска да му се обади, така ли?
— Ти наистина си много досаден — реши тя и отново понечи да си освободи ръката.
— Точно по диагонала срещу № 97 има ресторант — задържах ръката й аз. — Хайде да седнем до прозореца отпред, да си поръчаме кафе и да изчакаме малко.
Когато се разположихме на масата до прозорците, откъдето виждахме добре отсрещната страна на улицата, минаваше три часът и до четири прекарахме много приятно. Открих, че не е трудно да забавлявам Шери, защото и двамата имахме сходно чувство за хумор, а на мен ми беше приятно да я слушам как се смее.
Тъкмо бях по средата на някаква дълга и заплетена история, когато ме стресна шумът на пристигащия пред № 97 ролс-ройс „Силвър Рейт“. Колата спря до тротоара и от нея слезе облечен в спретната гълъбовосива униформа частен шофьор, който тръгна към фоайето. Той се заговори с портиера, а аз продължих разказа си.
Десет минути по-късно на отсрещния тротоар внезапно настъпи оживление. Асансьорът започна да се качва и слиза, като всеки път от него измъкваха по няколко еднакви пътни чанти от крокодилска кожа. Портиерът и шофьорът изнасяха багажа и го слагаха в колата. Багажът сякаш нямаше край.
— Някой тръгва на дълго пътуване — подхвърли Шери и въздъхна замечтано.
— Какво ще кажеш за тропически остров със сини води, бели пясъци и закътана сред палмите хижа…
— Престани — рече тя. — Недей да ме изтезаваш посред Лондон, и то през есента.
Тъкмо се готвех да я подразня още малко, когато портиерът и шофьорът застанаха мирно, а стъклената врата на асансьора се отвори за кой ли път и от нея излязоха мъж и жена.
Жената носеше дълго палто от визон в цвят на мед, а русата й коса беше прибрана в сложна и елегантна фризура в гръцки стил. Щом я зърнах, коремът ми се сви от гняв, сякаш някой беше ме ударил с юмрук.
Жената беше Шери Норт Първа. Хубавата дама, която бе пратила Джудит и „Танцуващата по вълните“ на дъното на морето при Гранд Харбър.
До нея вървеше среден на ръст мъж, с мека кестенява коса, дълга според модата и леко накъдрена покрай ушите. Той имаше светъл загар, вероятно от кварцова лампа, и бе облечен прекалено елегантно. Дрехите му бяха много скъпи, но в предвзетия стил на музикант или артист.
Брадичката му беше добре подчертана, очите над дългия месест нос гледаха с погледа на газела, но устните му бяха тънки и ненаситни. Алчната уста, която помнех прекалено добре.
— Мансън! — възкликнах аз. — Господи! Мансън Ресник е Мани Ресник. — На него ли беше попаднал Джими Норт с невероятното си предложение? Точно както и самият аз бях отишъл при него, предлагайки му да оберем златото на римското летище. Мани бе един от босовете на подземния свят и очевидно беше се издигнал доста нависоко в йерархията след последната ни среща.
„Много му се ще да изглежда изискано“, рекох си аз, докато той пресичаше тротоара и се настаняваше на задната седалка на ролс-ройса, намествайки се до увитата във визон русокоса дама.
— Чакай тук — внезапно рекох аз на Шери, щом колата потегли по посока на „Парк Лейн“.
Изтичах на тротоара и отчаяно се огледах за такси, с което да ги последвам. Но наоколо нямаше никакви таксита и аз се впуснах след ролс-ройса, молейки се горещо да зърна някоя от големите черни коли със светеща лампичка на покрива. Ролсройсът обаче зави пред очите ми надясно по „Саут Одли стрийт“, набирайки скорост, и бързо се отдалечи.
Спрях се на ъгъла, защото колата бе вече много далеч, потъвайки в оживеното движение към площад „Гровнър“.
Обърнах се и тръгнах разочаровано към мястото, където ме очакваше Шери. Знаех, че Шери е права. Мани и русокосата тръгваха на дълго пътуване. Нямаше никакъв смисъл да висим повече край № 97 на „Кързън стрийт“.
Шери ме чакаше пред ресторанта.
— За какво беше цялата дандания? — попита тя, а аз я хванах за ръката. Докато вървяхме обратно към площад „Бъркли“, аз й обясних:
— Онзи мъж навярно е наредил да убият Джими, по негова вина половината от гърдите ми я няма, по негова вина ония искаха да ти изпекат хубавите розови пръстчета — накратко, той е големият мръсник.
— Познаваш ли го?
— Работихме заедно преди доста време.
— Хубави приятелчета имаш.
— Напоследък се опитвам да мина в по-добра категория — рекох аз и стиснах ръката й, но тя не обърна внимание на ухажването ми.
— А жената. Тя ли е идвала на Сейнт Мери и е взривила яхтата ти и онова младо момиче?
Почувствах, че яростта, която бе ме обхванала преди няколко минути, когато видях онази добре гледана и увита във визон лъскава стръвница, ме обзема отново. Шери изохка до рамото ми:
— Хари, ръката ме заболя!
— Извинявай — осъзнах се аз и пуснах ръката й.
— Предполагам, че това е отговорът ти на въпроса ми — унило измърмори тя, разтривайки ръката си.
Хотелското барче на „Уиндзър Армс“ беше облицовано изцяло в дъбова ламперия и старомодни огледала. Когато Шери и аз влязохме, то бе вече претъпкано. Навън беше съвсем тъмно и леденостуденият вятър гонеше опадалите листа.
Топлият уют на заведението бе именно онова, което ми трябваше. Успяхме да се сместим на масата в ъгъла, но поради голямата блъсканица трябваше да седнем толкова плътно един до друг, че нямаше как да не обгърна раменете на Шери, а с допрени глави в шумната обстановка можехме да си говорим за каквото си искаме.
— Мога да отгатна закъде са се запътили Мани Ресник и неговата приятелка — казах аз.
— За остров Голямата чайка ли? — попита Шери и след като й кимнах, добави: — Но той ще има нужда от яхта и леководолази.
— Не се безпокой, Мани ще си ги намери.
— А ние какво ще правим?
— „Ние“ ли? — учудих се аз.
— Сбърках глаголната форма — тутакси се поправи тя. — Ти какво ще правиш?
— Мога да избирам. Или да зарежа всичко — или пък да отида до Топовния риф и да се опитам да проверя какво толкова е имало в петте сандъка на полковник Гудчайлд.
— Ще ти трябва екипировка.
— Е, може и да не е толкова сложна като на Мани Ресник, но ще си намеря каквото ми трябва.
— Как си с парите или ти е обидно да те питам за тях?
— Отговорът ми е същият. Ще си намеря достатъчно.
— Сини води и бели пясъци — замечтано промълви тя.
— … и полюшващи се от крайбрежния вятър клонки на палми.
— Хари, престани!
— На жаравата се пекат едри омари, а аз седя до теб и пея в утихналата вечер — безмилостно продължавах аз.
— Голямо прасе си — въздъхна тя.
— Ако останеш тук, изобщо няма да узнаеш дали в сандъците е имало само мръсни чорапи — не я оставях намира аз.
— Ти ще ми пишеш — умолително рече тя.
— Не, никакви писма.
— Тогава ще трябва да дойда с теб — най-после реши тя.
— Браво, моето момиче — радостно я придърпах към себе си аз.
— Но настоявам да си плащам сама за всичко, отказвам да ти бъда метреса — беше усетила колко съм притеснен с парите.
— Никак не ми се ще да ти нарушавам принципите — весело подхвърлих аз и портфейлът ми сякаш въздъхна облекчено. За мен щеше да е пълно разорение, ако трябваше да покрия всичките разходи за експедицията до Топовния риф с парите, които ми бяха останали.
Имахме за какво да си поговорим още, след като решението беше взето. Но само след няколко минути собственикът на заведението викна:
— Време е да затваряме, господа.
— Нощем е опасно да ходиш по улиците — предупредих Шери аз. — Мисля, че не трябва да рискуваш. Горе имам много приятна стаичка с чудесен изглед…
— Хайде престани, Флечър — каза Шери и стана. — По-добре е да ме изпратиш, защото ще се оплача на чичо.
Докато изминем разстоянието до следващата пряка, където бе жилището на чичо й, ние се уговорихме да се видим на следващия ден и да обядваме заедно. Имах цял куп задачи, които трябваше да свърша сутринта, като една от тях беше да запазя места за самолета, а пък Шери трябваше да удължи паспорта си и да вземе фотокопията с чертежите на „Утринна светлина“.
Пред вратата на апартамента застанахме един срещу друг, като и двамата изведнъж бяхме станали свенливи. Държането ни беше толкова сълзливо, че едва не се изсмях. Поведението ни беше като на героите от някогашните романи, които се изпращат след първата си любовна среща — но пък не е лошо понякога човек да бъде сантиментален.
— Лека нощ, Хари — рече тя, показвайки ми някак си неуловимо с древното умение, присъщо само на жените, че е готова за целувка.
Устните й бяха нежни и топли и целувката ни продължи доста дълго.
— Боже мой — дрезгаво прошепна тя, когато най-после се отдръпна.
— Сигурна ли си, че няма да си промениш решението — стаята ми е чудесна, има топла и студена вода, килими по пода, телевизор…
Усмихна се неуверено и ме отблъсна нежно от себе си.
— Лека нощ, мили Хари — повтори тя и ме остави.
Излязох на улицата и тръгнах бавно към хотела. Вятърът бе утихнал, но усещах миризмата на носещите се от близката река водни изпарения. Улицата беше опустяла, но край тротоара имаше цяла редица коли, паркирани броня до броня и простиращи се чак до ъгъла.
Крачех бавно по тротоара, без да бързам да си лягам, като дори ми мина през ума да се разходя до крайбрежната улица. Вървях с дълбоко пъхнати в джобовете на якето ръце и си мислех за тази жена, чувствайки се спокоен и щастлив.
Имаше какво да си мисля за Шери Норт, доста неща ми бяха неизвестни или пък все още неизяснени, но главното бе, че бях изпълнен с очакване и че може би най-сетне се е появило чувство, което ще продължи повече от нощ, седмица или пък месец — чувство, което вече бе достатъчно силно, и за разлика от предишните, заглъхващи с времето, щеше да става все по-трайно.
Изведнъж някой до мен извика „Хари!“ Беше непознат мъжки глас и аз се извърнах инстинктивно. Но в мига, в който се извръщах, разбрах, че съм направил грешка.
Онзи, който беше извикал, седеше на задната седалка на една от паркираните коли. Тя бе черен роувър. Страничното стъкло беше свалено и лицето на мъжа представляваше само някакво неясно петно сред тъмнината на купето.
Опитвах се отчаяно да измъкна ръцете си от джобовете и да се обърна с лице към посоката, откъдето предугаждах, че ще ме нападнат. Докато се извръщах, аз се наведох встрани и някакъв предмет префуча край ушите ми и се стовари болезнено върху рамото ми.
Нанесох удар назад с двата си лакътя. Усетих, че попаднаха на място и някой извика от болка. После освободих ръцете си и рязко се завъртях с приведена глава, защото знаех, че ще последва нов удар с палката.
Те бяха просто някакви среднощни сенки, страховити и огромни, облечени в тъмни дрехи. Струваше ми се, че са цял легион, но бяха само четирима — освен онзи в колата. Всичките бяха едри мъже и онзи с палката замахна да ме удари пак. Ударих го под брадата с разтворена длан, отхвърляйки назад главата му. Реших, че може да съм му пречупил врата, защото тялото му се свлече тежко върху тротоара.
Някой вдигна коляно към слабините ми, но аз се извъртях и го посрещнах с бедрото, използвайки силата от обръщането, за да нанеса ответен удар. Замахът му беше силен, разтърсвайки ме чак до раменете, но моят удар попадна в гърдите му и непознатият политна назад. Някой от останалите ме сграбчи за гърлото и започна да ме души, докато друг ме удари с юмрука си под окото. Усетих, че кожата на бузата ми зейна разкъсана.
Онзи, който ме държеше отзад, продължаваше да ме стиска за гръкляна, но аз се изправих и го отблъснах. Вкопчени плътно един в друг, двамата паднахме и се затъркаляхме по тротоара.
— Дръжте го здраво — обади се нечий нисък и настоятелен глас. — Дайте ми да се разправя с него.
— А ти какво мислиш, че правим, дявол да те вземе? — изпъшка някой от тях и телата ни се спряха в калника на роувъра. Останах притиснат към ламарината и видях, че онзи с палката се изправи на крака. Замахна отново и аз се опитах да извия глава, но ударът му попадна в слепоочието ми. Не загубих напълно съзнание, но бях неспособен за каквато и да е съпротива. Изведнъж се почувствах немощен като дете и едва ли щях да успея да се изправя.
— Стига толкова, качете го отзад. — Наблъскаха ме по средата на задната седалка на роувъра и от двете ми страни седна по един от тях. Затръшнаха вратите, моторът забръмча, колата потръпна и потегли отведнъж.