Пистолетът изтрещя още веднъж зад гърба ми и чух, че оловото изплющя върху обшивката на вентилационната тръба. Пробягах трите крачки до перилата на борда и се хвърлих встрани, падайки по корем в черната вода, но потънах надълбоко, защото разпенените струи, бълвани от витлата, ме подхванаха и ме понесоха надолу.
Водата бе вцепеняващо студена и сякаш проникваше във всяка гънка на дробовете ми, пронизвайки ме чак до мозъка на костите.
Спасителната жилетка ми помогна да изплувам най-сетне на повърхността и аз се огледах изплашено наоколо. Светлинките от брега се виждаха ясно и ярките им отражения примигваха игриво върху тъмната вода. Вълните в откритото море се пенеха и браздяха повърхността на водата, подхвърляйки ме равномерно нагоре и надолу.
„Мандрейк“ се плъзгаше плавно по посока на черните бездни на откритото море. Всичките й светлини бяха запалени и яхтата приличаше на някакво екскурзионно корабче, отдалечавайки се бързо от мен.
С голям труд успях да се освободя от обувките и якето, а после напъхах ръце в спасителната жилетка. Когато погледнах отново към „Мандрейк“, тя бе вече на около миля, но изведнъж започна да завива и от мостика й блесна дългият бял лъч на прожектор, който започна да опипва внимателно водата и да подскача върху притъмнялата повърхност на морето.
Бързо се огледах към сушата, опитвайки се да зърна подвижните фарове върху буйовете при английския бряг и да се ориентирам с помощта на фара на остров Флатхоум. Местоположението на фаровете беше се променило само за секунди, вълните на прилива започваха да намаляват и течението ме влачеше на запад. Обърнах се по посока на течението и започнах да плувам.
„Мандрейк“ беше намалила ход и бавно пълзеше към мен. Светлината на прожектора подскачаше и проблясваше наоколо, опипваше и търсеше настоятелно, скъсявайки все повече разстоянието.
Следвах течението, плувайки странично, за да не загребвам над повърхността на водата, и едва се сдържах да не премина в мощен кроул, при който неминуемо щяха да се разхвърчат бели пръски, а ярко осветеният кораб неумолимо се приближаваше. Когато яхтата се изравни с мен, снопът светлина шареше по откритото пространство от другата й страна.
Течението беше ме отнесло настрани от килватера й, по който екипажът очевидно се стараеше да се придържа при връщането в обратна посока — новата й диря бе на около сто и петдесет ярда от старата. Успях да зърна хората на мостика. Синият копринен халат на Мани Ресник блестеше под осветлението на мостика като крилата на пеперуда и дочух ядосания му глас, но не можах да разбера думите му.
Лъчът на прожектора се насочи към мен като някакъв дълъг, студен и бял пръст на обвинител. Той сечеше повърхността на морето по строго определен начин — назад и напред, назад и пак напред — и при следващото му насочване сигурно щеше да ме освети. Завъртя се около оста си в другата посока, люшна се и запълзя обратно. Люшкащият се лъч се насочваше право към мен, но в мига, в който ме освети, от мрачните морски води неочаквано се надигна вълна и аз се озовах зад браздата й. Светлината се разсея върху гребена на вълната и аз останах незабелязан. Прожекторът продължи да шари нататък, следвайки неумолимо по определената траектория.
Бяха ме изпуснали. Продължаваха да се връщат назад към устието на река Севърн. Притиснат в грубите обятия на брезентовата спасителна жилетка, гледах отдалечаващата се яхта, но едновременно с обхваналото ме успокоение почувствах, че почва да ми се повдига и да усещам все повече болките от нанесените ми удари. Но пък бях свободен. Единствената ми грижа сега бе да издържа достатъчно дълго в леденостудената вода.
Започнах да плувам отново, следейки отдалечаващите се светлини на „Мандрейк“, които постепенно се стопиха сред пъстро осветения декор на брега.
Часовникът ми беше останал в склада на бака, така че не можах да разбера колко време мина, преди да загубя всякаква чувствителност в ръцете и краката. Опитвах се да продължавам да плувам, но не бях сигурен дали крайниците ми ще могат да издържат.
Изпълни ме приятното и неясно усещане за лекота. Светлините на сушата бяха избледнели и ми се струваше, че съм увит в топли и меки бели облачета. Реших, че ако така настъпва смъртта, то тя не е чак толкова неприятна, колкото я описваха. Започнах да се хиля, увиснал безпомощно в подгизналата спасителна жилетка.
Много ми беше любопитно защо беше изчезнало зрението ми, поне не бяха ми казвали, че преди смъртта се ослепява. После изведнъж разбрах, че с утрото над морето беше се спуснала мъгла и именно тя беше ме заслепила. Но светлината на утрото се засилваше и успях да зърна на двайсет фута от себе си обвития в мъгла бряг.
Затворих очи и се унесох в сън. Последното, което ми мина през ума, бе, че това е навярно последната ми мисъл. Изхилих се отново и мракът ме обгърна.
Събудиха ме гласове, които се чуваха някъде наблизо сред мъглата, и цветистият мелодичен уелски говор ме разсъни напълно. Опитах се да извикам, но колкото и да се стараех, от устата ми излезе само някакво грачене като на чайка.
От мъглата изскочи черната тромава коруба на стара рибарска лодка. Тя се носеше бавно по течението и наведените над борда й двама мъже бяха дълбоко заети с пускането на кошове за лов на омари.
Изграчих пак и единият от тях вдигна глава. От грубото и набръчкано червендалесто лице ме гледаха светлосини очи, на главата си бе нахлупил плетена шапка, а с изгнилите си жълти зъби стискаше вехта дървена лула.
— Добро утро — изграчих аз.
— Господи! — възкликна рибарят с лулата.
Седях в мъничкия фургон, увит в мръсно старо одеяло и пиех горещ неподсладен чай от очукано емайлирано канче — но треперех толкова силно, че чашата подскачаше и се тресеше в шепите ми.
Цялото ми тяло бе украсено във всички оттенъци на синия цвят, а от възвръщащото се кръвообращение усещах остри болки в ставите. Двамата ми спасители бяха мълчаливци, които никак не се бъркаха в живота на другите. Отношението им към живота вероятно бе наследено от поколения пирати и контрабандисти.
Когато заложиха всичките си кошове и тръгнаха да се прибират, бе вече следобед и аз бях се стоплил. Дрехите ми бяха се изсушили над печката в миниатюрната кухничка и бях се нахранил обилно със сандвичи от ръжен хляб и пушена скумрия.
Влязохме в пристанището Порт Талбът и когато поисках да им платя за всичко, което направиха за мен, с моите омачкани банкноти от по пет лири, по-възрастният от двамата рибари ме изгледа обидено със студените си сини очи и рече:
— Всеки път, когато спася някого в морето, господине, за мен наградата е да знам, че е останал жив. Запазете си парите.
Обратното пътуване до Лондон беше пълен кошмар по разните междуградски автобуси и нощни влакове. Когато слязох на гара Падингтън в десет часа на следващата сутрин, никак не се изненадах, че двамата полицаи, които величествено крачеха по перона, се спряха и ме изгледаха подозрително. Сигурно съм им заприличал на избягал затворник.
Шофьорът на таксито огледа с отегчен поглед двудневната ми брада, подутата устна и подпухналото ми око.
— Да не би мъжът й да се е прибрал по-рано, а приятелче? — попита той, а аз тихо изпъшках.
Шери Норт отвори вратата на апартамента на чичото и ме зяпна изненадано с големите си сини очи.
— Боже мой, Хари! Какво, за Бога, стана с теб? Изглеждаш ужасно.
— Благодаря — казах аз. — Ти наистина ме зарадва.
Шери хвана ръката ми и ме придърпа да вляза.
— Направо си изкарах ума. Два дена. Обадих се дори и в полицията, звънях по болниците — къде ли не.
Чичото се въртеше някъде отзад и присъствието му ме дразнеше. Отказах на поканата да се изкъпя и да си сменя дрехите — и вместо да остана, поведох Шери с мен към „Уиндзър Армс“.
Докато се къпех и бръснех, оставих вратата на банята отворена, за да можем да си говорим, и макар че не я виждах, докато бях във ваната, почувствах, че помежду ни се заражда някаква непринудена интимност, която много ме радваше.
Разказах й подробно как ме бяха отвлекли горилите на Мани Ресник, както и за бягството ми, без да правя опити да омаловажавам собственото си героично участие, а тя ме слушаше мълчаливо, от което заключих, че е дълбоко възхитена.
Излязох от банята с увита около кръста хавлиена кърпа и седнах на леглото, за да довърша разказа си, а Шери се зае да лекува раните и подутините ми.
— Ще трябва да се обадиш на полицията, Хари — най-после рече тя. — Опитали са се да те убият.
— Шери, мило мое момиче, престани да ми говориш за полицията, ако обичаш. Почваш да ме ядосваш.
— Но, Хари…
— Остави полицаите и поръчай нещо за хапване. Не помня откога не съм ял.
От кухнята на хотела ни донесоха чудесно приготвен на скара бекон, домати, пържени яйца, препечен хляб и чай. Докато се хранех, размишлявах за последните бързо развили се събития, свързвайки ги с нещата, които вече ни бяха известни, и какво трябва да предприемем оттук нататък.
— Между другото, ти също си била в черния им списък. Не са възнамерявали само да ти изпекат пръстите на скара. Мани Ресник беше убеден, че неговите момчета са те премахнали… — върху красивото й лице се изписа израз на недоумение. — Очевидно са искали да се отърват от всички, които са поназнайвали нещичко за „Утринна светлина“.
Взех си още от яйцата и бекона и задъвках мълчаливо.
— Сега поне знаем нещо определено. Наетата яхта на Мани — която случайно се нарича „Мандрейк“ — изглежда много бърза и мощна, но на него все пак ще му трябват три-четири седмици, за да стигне до островите. Имаме достатъчно време.
Тя ми сипа чай, добавяйки накрая млякото, точно както го обичах.
— Благодаря, Шери, ти си истински ангел хранител — тя ми се изплези, а аз продължих. — Каквото и да е онова, което търсим, то със сигурност е нещо изключително. Яхтата, която е наел Мани, прилича на яхтата на кралицата. Вероятно е платил около сто хиляди лири за тая хубава играчка. Господи, как ми се ще да знам какво има в тия пет сандъка. Опитах се да изкопча нещичко от Мани, но той ми се изсмя. Каза ми, че съм знаел какво има в тях, иначе нямало да се излагам на толкова опасности…
— О, Хари — с просветнало лице рече Шери. — Ти ми каза лошите новини — сега се приготви да чуеш добрите.
— Готов съм да ги чуя.
— Нали помниш бележката на Джими върху писмото — „Б. муз“?
— Бакалавър по музика, нали?
— Не, глупчо — Британския музей.
— Боя се, че не те разбирам.
— Споменах за нея на чичо Дан. Той веднага разбра за какво става въпрос. Това е отпратка за някаква книга в библиотеката на Британския музей. Той притежава читателска карта. Прави проучвания за някаква книга и често работи там.
— Можем ли да влезем?
— Ще използваме неговата карта.
Прекарах почти два часа в чакане под огромния купол в златисто и синьо на библиотеката на Британския музей и толкова много ми се пушеше, че гърдите ми сякаш бяха стегнати в менгеме.
Не знаех какво точно чакам — просто бях попълнил картончето със заявката, посочвайки отбелязания от Джими номер. Когато библиотекарката най-после постави пред мен някакъв дебел том, аз го грабнах нетърпеливо.
Книгата беше оригиналното издание на „Секър и Уорбърг“ от 1963 година. Авторът й бе доктор П. А. Рийди, а изписаното със златни букви заглавие бе: „НАЙ-ПРОЧУТИТЕ ИЗЧЕЗНАЛИ СЪКРОВИЩА НА СВЕТА“.
Гледах неразтворената книга, макар да умирах от нетърпение да я разлистя, и си мислех по какво ли щастливо стечение на обстоятелствата Джими Норт бе попаднал на тоя сборник със загадки от миналото. Дали първо бе прочел книгата поради обсебилата го мания да се занимава с корабокрушения и морски съкровища и после бе попаднал на купчината стари писма. Никога нямаше да го узная.
Книгата имаше четирийсет и девет глави, като всяка от тях бе посветена на отделна тема. Прочетох внимателно списъка.
Описани бяха златни съкровища на ацтеките, златната колекция на Панама, скрити пиратски съкровища, изчезнала златна мина в Скалистите планини на Северна Америка, долината на диамантите в Южна Африка, корабите със съкровища на Великата армада, кораба „Лютин“, натоварен със златни кюлчета, от който компанията „Лойдс“ бе успяла да спаси прочутата камбана на „Лютин“, златната колесница на Александър Велики, други кораби със съкровища — както старинни, така и съвременни — от Втората световна война, та чак до заграбеното от Троя, съкровищата на Мусолини, папа Йоан, цар Дарий, римски пълководци, плячки на капери и пирати, съкровища от времето на варварите и от златния век на полуостров Коромандел в Бенгалия. Описанията изобилстваха с доказани истини и измислици, с исторически факти и предположения. Съкровищата на изчезнали градове и забравени цивилизации, от Атлантида до приказния златен град в пустинята Калахари — имаше какво ли не и не знаех откъде да започна.
Прелистих с въздишка предговора и уводните бележки и разтворих книгата на първа страница. Започнах да чета.
До пет часа бях успял да прегледам бегло шестнайсет глави, които явно нямаха никакво отношение към съдбата на „Утринна светлина“, и бях изчел подробно пет други, като вече почвах да разбирам защо Джими Норт е могъл да се запали толкова от романтиката и вълнуващите описания на търсачите на съкровища. И аз започвах да се вълнувам от разказите за изчезнали богатства, които сякаш само чакаха да бъдат прибрани от някого с достатъчно късмет и сила на духа, за да ги открие.
Погледнах към новия японски часовник, който бях си купил, след като загубих омегата, и излязох бързо през високия каменен изход на музея, откъдето свих по „Грейт Ръсел стрийт“, за да се срещна с Шери. Тя ме чакаше в претъпкания бар към ресторанта на „Бягащия елен“.
— Извинявай — рекох аз. — Загубих представа за времето.
— Хайде — грабна ме за ръка тя. — Умирам от жажда и от любопитство.
Жаждата й утолих с халба бира, но любопитството й можах само да възбудя още повече, като й съобщих заглавието на книгата. Искаше да ме прати обратно в библиотеката, преди още да съм свършил обяда си от шунка и пуйка, който бях си взел от бюфета на самообслужване зад бара, но аз не отстъпих и даже успях да изпуша половин пура, преди да ме измъкне на студа.
Дадох й ключа от стаята ми в „Уиндзър Армс“, качих я на такси и й казах да ме чака там. После се върнах бързо в читалнята.
Следващата глава на книгата бе озаглавена „Великият Могол и индийският трон с тигъра“.
Тя започваше с кратко историческо описание, разказващо как Бабур, потомъкът на Чингис хан и Тимур, двамата най-жестоки завоеватели в средните векове, пресякъл планините и стигнал до Северна Индия, където основал Монголската империя. Веднага почувствах, че въведението има някакво отношение към интересуващия ме въпрос, тъй като „Утринна светлина“ беше потеглила от същия древен континент.
Повествованието описваше царуването на знаменитите приемници на Бабур, мюсюлманските владетели, които притежавали огромно могъщество и влияние, построили величествени градове и оставили на поколенията такива паметници на човешката цивилизация като Тадж Махал. Накрая бе описан упадъкът на династията и унищожаването й през първата година на метежите в Индия, когато отмъщаващите си британски войници превзели и плячкосали древната цитадела и крепост в Делхи — разстрелвайки незабавно монголските принцове и изпращайки на заточение стария император Бахадур Шах.
По-нататък авторът насочваше вниманието си към по-близкото историческо минало:
През 1665 година френският пътешественик и търговец на диаманти Жан-Батист Таверние посетил двореца на монголския император Орангзеб. Пет години по-късно той издал в Париж прочутите си „Пътувания в Ориента“. Очевидно е бил спечелил особеното благоразположение на мюсюлманския император, защото е успял да влезе в приказно богатата съкровищница на цитаделата и да опише подробно съхраняваните в нея несметни богатства. Сред тях е имало един диамант, наречен от него „Великият Могол“. Таверние претеглил камъка и го оценил със стойност от 280 карата. Според описанието му огромният диамант притежавал изключителен блясък, а на цвят бил прозрачен и бял „като голямата Северна звезда в небесата“.