Домакинът на Таверние му съобщил, че камъкът бил изкопан в прочутите мини Голконда някъде около 1650 година и че необработеният диамант е бил с невероятните 787 карата.
Камъкът бил шлифован във вид на изящно очертана роза, но не бил симетричен — едната му страна била по-изпъкнала. Оттогава няма други сведения за камъка и мнозина смятат, че Таверние всъщност е видял „Кохинор“ или „Орлов“. Много малко вероятно е обаче такъв опитен наблюдател и изкусен бижутер като Таверние да е сгрешил в преценката си за каратите. Преди да бъде повторно обработен в Лондон, диамантът „Кохинор“ е тежал само 191 карата и със сигурност не е бил шлифован във вид на роза. Диамантът „Орлов“, макар и да е шлифован като роза, е бил и все още е симетричен скъпоценен камък и тежи 199 карата. Описанията и на двата камъка съвсем не отговарят на посочените от Таверние сведения и по всичко личи, че е съществувал някакъв огромен бял диамант, който е изчезнал безследно.
Когато през 1739 година персийският Надир Шах навлязъл в Индия и завладял Делхи, той не направил никакви опити да задържи превзетата страна, а се задоволил с плячката на ценности, между които бил и диамантът „Кохинор“ и тронът с пауна на Джехан Шах. Напълно вероятно е алчният грабител от Персия да не е забелязал диаманта „Великият Могол“ и след оттеглянето му, лишеният от своя традиционен трон тогавашен монголски император Мохамед Шах, да е заповядал да му направят нов трон. Но появата на новата скъпоценност е била забулена в дълбока тайна и макар в източните предания да се споменава за нейното съществуване, до наши дни не са стигнали други сведения от европеец, освен посочените от Таверние.
В дневника на сър Томас Дженинг, английския посланик при двора на монголския император в Делхи, дадената му през 1747 година аудиенция е описана така: „Императорът беше облечен в скъпи коприни и накичен с цветя и скъпоценни камъни. Седеше на висок златен трон във формата на разярен тигър, със зинала уста и с едно-единствено блестящо око като на циклоп. Тялото на тигъра беше изкусно изработено от най-различни скъпоценни камъни. Негово величество бе достатъчно великодушен да ми позволи да се приближа до трона и да разгледам окото на тигъра, за което той ме увери, че е направено от едър диамант, наследен от царуването на неговия прадядо Орангзеб.“
Дали пък „Великият Могол“ на Таверние не е бил вече вграден в индийския трон с тигъра? Ако е било така, тогава ще трябва да повярваме на странната поредица от събития, с която ще завършим разказа за това изчезнало съкровище.
На 16 септември 1857 година в Делхи започнали отчаяни улични боеве с много убити и ранени и в крайна сметка метежът завършил без резултат, тъй като британски войски и подкрепящи ги местни бойци успели да отблъснат разбунтуваните индийски части и да превземат древната крепост, която се извисявала над града.
Докато траели боевете в града, един отряд от 101-ви полк, съставен от верни индийски войници и под командването на двама английски офицери, получил заповед да премине през реката и да заобиколи стените на крепостта, за да овладее северния път. Задачата на отряда била да отреже пътя за отстъпление на водачите на метежа и да попречи на членовете на монголското царско семейство да избягат от съсипания град.
Двамата английски офицери били капитан Матю Лонг и полковник сър Роджър Гудчайлд…
Името веднага ми се наби в очите, но не само защото някой бе го подчертал с молив. На полето на страницата, пак с молив, бе изписан един от характерните за Джими Норт удивителни знаци. Младият господин Джеймс се е отнасял непочтително към книгите, дори и към съчиненията, принадлежащи на такава достопочтена институция като Британския музей. Открих, че отново бях се разтреперил и бузите ми пламнаха от вълнение. Пред очите ми стоеше последната липсваща частица от ребуса. В книгата беше описано всичко и погледът ми зашари бързо по буквите.
Никога няма да стане известно какво се е случило през онази нощ на пустия път през индийската джунгла — но шест месеца по-късно капитан Лонг и индиецът Субахдар Рам Панат дали показания за полковник Гудчайлд пред военния съд.
Те разказали как били отрязали пътя за отстъпление на група индийски благородници, бягащи от подпаления град. В групата имало трима мюсюлмански проповедници и двама принцове от благородно потекло. В присъствието на капитан Лонг единият от принцовете се опитал да откупи свободата на всички пленници, предлагайки на британските офицери огромно съкровище — златен трон във формата на тигър с око от диамант.
Офицерите се съгласили и принцовете ги повели през гората към една джамия сред джунглата. В двора на джамията имало шест волски коли. Коларите били изчезнали, а когато британските офицери слезли от конете и проверили товара на колите, те наистина се уверили, че там имало златен трон, представляващ статуя на тигър. Тронът бил разрязан на четири отделни части, за да бъде превозван по-лесно — задните крака, трупа, предните крака и главата. Отделните части били поставени върху слама и когато ги осветили с фенерите, вградените в златото скъпоценни и полускъпоценни камъни заблестели ярко.
После полковник Гудчайлд наредил принцовете и свещениците да бъдат незабавно разстреляни. Изправили ги пред външната стена на джамията и ги изпратили на оня свят със залп от карабини. Полковникът лично обиколил повалените благородници и ги доубил със служебния си револвер. После хвърлили труповете им в кладенеца до стените на джамията.
След това двамата офицери се разделили, като капитан Лонг повел по-голямата част от индийски войници и се върнал в града, за да охранява стените на крепостта, а полковникът, Субахдар Рам Панат и петнайсет бойци отпътували с волските коли.
Субахдар описал пред военния съд как са превозили ценния товар на запад, преминавайки през позициите на англичаните благодарение на полковника. Останали на бивак в продължение на три дни до някакво селце. Местният дърводелец и двамата му сина сковали под строгия надзор на полковника четири груби сандъка, в които поставили частите на трона. Полковникът междувременно се заел да свали от статуята вградените в златото скъпоценни камъни. Мястото на всеки камък било внимателно отбелязано върху изготвен от самия полковник чертеж, а самите те били номерирани и подредени в желязна ракла като използваните за съхранение на монети железни сандъци, с които армейските ковчежници обикаляли бойните части.
Когато тронът и скъпоценните камъни били опаковани в сандъците и желязната ракла, те отново били натоварени на волските коли и пътуването към железопътната гара при Алахабад продължило.
Нещастният дърводелец и синовете му били заставени да се присъединят към конвоя. Субахдар си спомнил, че когато пътят навлязъл в някаква гъста гора, полковникът слязъл от коня си и повел тримата занаятчии към дърветата. Разнесли се шест пистолетни изстрела и полковникът се върнал сам.
Спрях да чета и се замислих за личността на полковника. Щеше ми се да мога да го запозная с Мани Ресник, двамата биха си допаднали много. Усмихнах се на внезапното ми хрумване и зачетох нататък.
Конвоят стигнал до Алахабад на шестия ден и полковникът се възползвал от привилегиите си, за да бъдат натоварени с предимство неговите пет сандъка на военния влак за Бомбай. След като успял да го уреди, предвожданият от него малък отряд се присъединил към полка в Делхи.
Шест месеца по-късно капитан Лонг, подкрепен от индийския подофицер Рам Панат, дал показанията си срещу командира. Можем да предположим, че крадците са се изпокарали и че полковник Гудчайлд вероятно си е рекъл, че е по-добре да вземе всичко сам, отколкото да го дели на три. Но дори и да е било така, оттогава насам няма никакви сведения за местонахождението на съкровището.
Процесът в Бомбай станал много известен и бил широко отразен в Индия и в Англия. Но слабото място в обвиненията на прокурора било, че налице нямало нищо заграбено, а мъртвите не говорят.
Полковникът бил признат за невинен, но поради развихрилия се скандал го принудили да си подаде оставката и да се върне в Лондон. Дори да е успял по някакъв начин да вземе със себе си диаманта „Великият Могол“ и златния трон с тигъра, по-нататъшната му кариера не дава никакви доказателства да е притежавал голямо богатство. В съдружие с една известна лондонска дама той отворил игрален дом на „Бейзуотър роуд“, който бързо се сдобил с лошо име. Полковник сър Роджър Гудчайлд починал през 1871 година, вероятно от сифилис в трети стадий, с който се сдобил по време на забележителната си кариера в Индия. Смъртта му възкресила легендите за приказния трон, но те бързо били забравени поради липсата на твърди доказателства и обичащият забавленията джентълмен отнесъл тайната в гроба си.
Заглавието на настоящата глава може би трябваше да бъде „Съкровището, което никога не е съществувало“.
„Не на мен тия — весело си казах аз. — Съществувало е — и съществува.“ И започнах отново да чета от началото на разказа, но сега си вземах подробни бележки, за да зарадвам Шери.
Когато се прибрах, тя ме чакаше, разположила се удобно на фотьойла до прозореца, и щом влязох, скочи бързо към мен.
— Къде беше досега? — укорно рече тя. — Прекарах цялата вечер в чакане и ще умра от любопитство.
— Ако ти кажа, няма да ми повярваш — започнах аз, но почувствах, че може да ми се случи нещо лошо.
— Хари Флечър, имаш десет секунди, за да спреш с предисловията си и да започнеш с интересното — иначе ще ти издера очите.
Полунощ отдавна беше минала, а ние продължавахме да говорим. Целият под беше покрит с пръснати листове хартия, по които пълзяхме на четири крака. Тук имаше и флотска карта на архипелага Сейнт Мери, и копия от чертежите на кораба „Утринна светлина“, и записките, които бях си водил, четейки описанието на помощник-капитана за останките от кораба, както и бележките, които бях си записал в читалнята на Британския музей.
Бях извадил посребрената плоска метална бутилка и докато спорехме и пресмятахме, двамата пиехме „Чивас Рийгъл“ от пластмасовата чаша, взета от банята. Опитвахме се да отгатнем в кой сектор от корпуса на „Утринна светлина“ са били петте сандъка, гадаейки също така, как се е разбил корабът в рифа, коя част от него е била отнесена през пролома и коя е потънала на морското дъно.
Бях начертал около дузина възможни местонахождения на кораба и бях започнал да правя списък с най-необходимото ми оборудване за експедицията, към който непрекъснато добавях по нещо, което ми идваше наум или пък ми беше подсказано от досетливата Шери.
Бях забравил, че трябва да е първокласна гмуркачка, но докато разговаряхме, тя ми го напомни. Стана ми ясно, че няма да бъде просто една пътничка по време на плаването, и в държането ми към нея се прокрадваше и известно чувство на уважение като към професионалистка, приповдигнатото ни настроение бе наситено с близост, която бързо премина в силно физическо привличане.
Бледите нежни страни на Шери бяха се зачервили от вълнение и ние бяхме коленичили един до друг на застлания с килим под. Извърна се да ми каже нещо, усмихвайки се, а подканящите и възбуждащи пламъчета в сините й очи бяха само на сантиметри от лицето ми.
И изведнъж всичките златни тронове и легендарни диаманти на света останаха на заден план. Двамата почувствахме мига едновременно и се притиснахме, обладани от пламенно нетърпение. Трескавото ни желание да го направим незабавно бе толкова силно, че се любихме направо на пода, точно върху чертежите на „Утринна светлина“ — което вероятно беше най-щастливото събитие, свързано по някакъв начин с обречения на нещастия кораб.
Когато най-сетне я пренесох на ръце до леглото и телата ни се преплетоха под завивката, разбрах, че всичките любовни акробатики, предшестващи срещата ми с тази жена, са били съвсем безсъдържателни. Онова, което току-що бях изпитал, надминаваше телесното удоволствие и преминаваше в духовна наслада — и ако не бе любов, то сигурно бе най-близкото усещане до любовта, което някога съм познавал.
Когато се опитах да й го обясня, гласът ми звучеше дрезгаво и учудващо несигурно. Шери лежеше притисната до гърдите ми, слушайки думите, които никога не бях изричал пред друга жена, а когато млъкнах, стисна лекичко ръката ми — очевидно ми даваше знак да продължавам. Мисля, че когато и двамата сме заспивали, все още съм продължавал да говоря.
Гледан от високо, остров Сейнт Мери наподобява някоя от ония странни риби, обитаващи глъбините на океана, с тумбесто уродливо тяло, къси гръбни перки и опашка на най-неподходящото място, а огромната й уста изглежда съвсем несъразмерна спрямо останалите части на тялото й.
Гранд Харбър представляваше устата, а градът се гушеше сред свивката на челюстите. Металните покриви проблясваха като сигнални огледала сред пищния воал от тъмнозелена растителност. Самолетът направи завой над острова, давайки възможност на пътниците да се полюбуват на снежнобелите плажове и водата, която бе толкова прозрачна, че всички разклонения на рифовете под повърхността прозираха в неясни оттенъци като багрите на огромна сюрреалистична картина.
Шери притисна чело в стъклото на кръглия илюминатор и възкликна възхитено, щом се спуснахме над градините с ананаси, където жените оставиха работата си и вдигнаха очи към самолета. Кацнахме и самолетът се приближи към единствената мъничка сграда на летището, върху чиято фасада бе изписано „Сейнт Мери — перлата на Индийския океан“, а под табелата стояха две други, безкрайно скъпи за мен перли.
Бях се обадил на Чъби и той бе взел със себе си Анджело, за да ни посрещнат. Анджело изтича до отделящата ни преграда, за да ме прегърне и вземе чантата ми, а аз го представих на Шери.
Обичайното изражение на Анджело изведнъж се промени изцяло. На острова е приета една мярка за красота, която се цени повече от всичко друго. Някоя девойка може да има зъби като на кон и да е кривогледа, но ако е с „чист“ тен, около нея ще се въртят тълпи от ухажори. Чистият тен на лицето не означаваше, че момичето няма младежки пъпки, а се приемаше по-скоро като критерий за белотата на кожата му — а Шери навярно бе една от най-белоликите жени, стъпвали някога на острова.
Докато й подаваше ръката си, Анджело я зяпаше, изпаднал в някакво полувцепенено състояние. После се осъзна, върна ми чантата и вместо нея грабна сака на Шери. Тръгна като предано куче на няколко крачки след нея, без да я изпуска от поглед, и когато тя го поглеждаше, той й се ухилваше широко. Беше станал неин роб още от първия миг.
Чъби се затътри да ни посрещне с повече достойнство, огромен и вечен като скала от черен гранит, а докато стискаше ръката ми с яката си мазолеста лапа, лицето му се намръщи по-силно от обикновено. Измърмори нещо в смисъл, че му е приятно да ме види отново.
Чъби огледа внимателно Шери и тя потрепна леко под свирепия му поглед, но после станах свидетел на нещо, което виждах за първи път. Чъби повдигна овехтялата си стара моряшка барета, разкривайки с невиждан кавалерски жест лъскавото като кафяв лак кубе на темето си, и се усмихна толкова широко, че всички видяхме розовите пластмасови венци на изкуственото му чене. Избута настрана Анджело и щом куфарите на Шери се появиха на багажната лента, грабна по един във всяка ръка и й кимна да го последва към пикапа. Анджело тръгна покорно след нея, а аз се повлякох най-отзад, превит под тежестта на собствения си багаж. Напълно очевидно бе, че по изключение моите хората одобряват избора ми.
Седнахме в кухнята на семейство Чъби и жена му ни поднесе бананов кейк с кафе, а Чъби и аз се заехме с деловата работа. Той ми даваше под наем за неопределен период дървената си лодка, снабдена с чисто нови двигатели „Евинруд“ срещу твърдо определена сума. Двамата с Анджело щяха да работят за мен при същите надници, както и преди, а ако експедицията се окажеше успешна, накрая щяха да получат и премии като при улов на едра риба. Не им обясних подробно каква е целта на експедицията, а само им казах, че ще се установим при по-далечните острови от архипелага и че Шери и аз ще работим заедно под водата.
Когато се договорихме окончателно и плеснахме ръцете си според отколешния обичай на острова при сключване на сделка, бе вече следобед и горещината бе започнала да действа властно върху мисленето ми. Горещината на острова пречи на засегнатия да направи днес онова, което несъмнено може да бъде отложено за следващия ден, така че оставихме Чъби и Анджело да се заемат с приготовленията си, а Шери и аз се отбихме съвсем за кратко при мисис Еди, за да се запасим с продукти, преди да продължим с пикапа нагоре по хълма, а после надолу, през палмовите плантации, към Залива на костенурките.