— Тук е като в приказка — прошепна Шери, застанала под сламения навес на просторната веранда пред хижата. — Направо не мога да го повярвам — кимна тя към поклащащите се стволове на палмите и към ослепително белите пясъци отвъд тях.
Застанах зад нея, обгръщайки я през кръста, и я притеглих към себе си. Тя се облегна върху тялото ми, кръстосвайки ръце над дланите ми и стискайки ги лекичко.
— О, Хари, изобщо не предполагах, че ще е толкова красиво — у нея бе настъпила някаква промяна, която усещах ясно. Приличаше на стайно цвете, което прекалено дълго не е виждало слънце, но у нея имаше и някаква сдържаност, която не можех да разгадая и това ме тревожеше. Тя не беше обикновено момиче, лесно за разгадаване. Усещах, че има някакви скрити задръжки, противоречия, които проличаваха понякога като мрачни сенки в бездните на тъмносините й очи, мяркащи се като отраженията на дебнещи под водата хищни акули. Неведнъж бях я улавял, когато си мислеше, че не я наблюдавам, да ме следи с преценяващ и хладен поглед — сякаш ме ненавиждаше.
Но всичко това бе, преди да дойдем на острова, и сега ми се струваше, че цъфти като стайното растение, изложено под ласките на слънцето, и сякаш тук можеше да се отърси от скритите терзания, сковавали душата й преди.
Ритна обувките си встрани и останала боса, се обърна в прегръдката ми, за да се изправи на пръсти и да ме целуне.
— Благодаря ти, Хари. Благодаря ти, задето ме доведе тук.
Мисис Чъби беше измела пода и бе проветрила навсякъде, поставила бе цветя във вазите и включила хладилника. Влязохме вътре, хванати ръка за ръка — и макар че Шери възкликна възхитено пред строгата мебелировка и определено мъжката обстановка, аз все пак успях да доловя в погледа й особения израз, който се появява у всяка жена, преди да започне да размества мебелите и да изхвърля скромните, но събирани с обич от всеки мъж вещи през ергенския му живот.
Когато се спря да пооправи поставената от мисис Чъби ваза с цветя върху широката маса от камфорово дърво в трапезарията, на мен ми стана ясно, че край Залива на костенурките ще настъпят доста промени — но най-странното бе, че никак не се разтревожих от подобна мисъл. Внезапно почувствах, че ми е омръзнало до смърт да си готвя и чистя сам.
Облякохме банските си костюми в голямата спалня — защото за краткото време, откакто бяхме се любили, бях установил, че Шери е извънредно свенлива по отношение на тялото си, и знаех, че ще ми трябва доста време, за да я убедя, че може да си ходи наоколо по бански костюм, което беше съвсем обичайно край Залива на костенурките. Но противно на моите очаквания, аз се оказах прекалено облечен, когато Шери Норт се появи по бикини.
За първи път ми се удаваше възможност да огледам добре тялото й. Онова, което най-много ме изненадваше у нея, бе структурата и блясъкът на кожата й. На ръст беше висока и макар раменете й да бяха доста широки, а бедрата й доста тесни, в кръста бе съвсем стройна, а коремът й бе гладък, с малък, изящно очертан пъп. Винаги съм смятал, че турците са напълно прави в твърдението си, че пъпът е силно еротична част от женското тяло — а с пъп като нейния Шери направо щеше да направи състояние в Турция.
На нея не й хареса, че съм я зяпнал в пъпа.
— О, деденце, я виж какви очи си отворил — рече тя и уви кръста си с хавлиена кърпа като саронг9. Но когато тръгна боса по пясъка, бедрата и гърдите й се поклащаха непринудено, а аз следях движенията й с нескрито удоволствие.
Оставихме хавлиите си недалеч от мокрия пясък и се втурнахме тичешком към прозрачната вода на топлото море. Тя плуваше на пръв поглед с бавни и спокойни движения, но се носеше толкова бързо във водата, че аз трябваше да се понапъна, за да я стигна и да заплувам редом с нея.
Преминахме рифа и заплувахме изправени, а тя беше се задъхала.
— Отвикнала съм — запъхтяно рече тя.
Докато си почивахме, погледнах към морето и в същия миг водната повърхност се разбушува от цяла редица черни плавници, които се носеха дружно към нас, и аз не можах да скрия радостта си.
— Ти си почетна гостенка — викнах. — Ще получиш специални поздрави — делфините ни заобиколиха в кръг като цяла сюрия игриви кученца, подскачайки весело и писукайки, докато разглеждаха внимателно Шери. Знаех, че обикновено бягат от непознати хора и че много рядко позволяват да бъдат докосвани при първа среща, а ако се оставеха да бъдат погалени, то ставаше след продължително ухажване. Но те сякаш се влюбиха в Шери от пръв поглед, почти така, както Чъби и Анджело.
Само след петнайсет минути те я возеха като на индианска шейничка, а тя пискаше от удоволствие. В мига, в който падаше от гърба на някой делфин, до нея се приближаваше друг, побутвайки я с муцуната си и опитвайки се настоятелно да привлече вниманието й.
След като най-сетне бяха изтощили и двама ни и ние заплувахме уморено назад към брега, един от едрите мъжкари последва Шери до плиткото, където водата едва стигаше до кръста й. Там той се обърна по гръб, а тя го разтриваше по корема с пълни шепи твърд бял пясък и палавникът се захили с неизменната си идиотска усмивка на делфин.
Когато се стъмни, докато седяхме на верандата и пиехме уиски, още чувахме подсвиркването и пляскането на стария мъжки делфин, който се опитваше да я съблазни да влезе отново в морето, вирнал опашката си високо над водата.
На следващата сутрин храбро се преборих с настъпващата отново горещина и изкушението да се поизлежавам, особено когато Шери се събуди до мен с порозовели бузи като на малко момиченце, с весели пламъчета в очите, омаен дъх и привлекателни устни.
Трябваше да прегледаме оборудването, което бяхме спасили от „Танцуващата по вълните“, а имахме нужда и от мотор за компресора. Чъби тръгна с цяла пачка банкноти и се върна с мотор, на който трябваше да отделя доста време, за да го поправя. Тъй като работата по него щеше да ми отнеме целия ден, изпратих Шери до мисис Еди за провизии и разни дреболии, необходими за лагера ни на открито. Бяхме решили да потеглим до три дни и подготовката ни беше доста напрегната.
Когато заехме местата си в лодката, бе все още тъмно. Чъби и Анджело се настаниха при машините на кърмата, а Шери и аз кацнахме като птички върху купчината багаж.
Утрото величествено пламтеше в златисто и яркочервено, обещавайки поредния горещ ден, а Чъби пое на север по курс, възможен само за малка лодка и опитен шкипер. Плавахме толкова близо до рифа, че понякога между кила на лодката и зловещите зъбери на корала имаше само осемнайсет инча вода.
Всички бяхме в приповдигнато настроение. Наистина не вярвам, че тогава съм бил развълнуван от вероятността да открием огромно богатство — щях да бъда истински щастлив, ако можех да се сдобия с друга хубава яхта като „Танцуващата по вълните“, а мисълта за рядкото несметно съкровище, което се надявахме да извадим от морето, не ме вълнуваше толкова много. Ако онова, което търсехме, беше само злато на кюлчета и монети, не мисля, че то щеше да ме заинтригува толкова много. Моят противник беше морето и ние отново се изправяхме един срещу друг.
Щом слънцето се надигна от морето, ослепителните багри на утрото се стопиха сред горещата синева на небето, а Шери Норт се изправи на носа на лодката и свали якето и джинсите си. Останала по бикини, тя прибра дрехите си в грубата платнена торба и извади тубичка с крем против изгаряне, с който започна да маже бялата си нежна кожа.
Чъби и Анджело въстанаха срещу подобно кощунство с неприкрит ужас. Те проведоха кратък и изпълнен с възмущение разговор, след който Анджело пристъпи напред с платнище от брезент, за да направи навес за Шери. Последва разгорещена препирня между него и Шери.
— Но вие ще си съсипете кожата, мис Шери — възмутено протестираше Анджело, но тя го принуди да отстъпи пораженчески към кърмата.
Двамата седяха като оплаквачки на погребение — Чъби мръщеше кафявото си загрубяло лице, а Анджело кършеше ръце в пълно отчаяние. Накрая двамата не издържаха и след последвалото наговаряне на тих глас Анджело беше определен за емисар, който припълзя отново през струпания багаж, за да настоява за подкрепа от мен.
— Не й разрешавай, мистър Хари — примоли се Анджело. — Кожата й ще стане кафява.
— Струва ми се, че тя точно това иска — рекох му аз. Но когато настана пладне, аз лично предупредих Шери да внимава със слънцето. Тя послушно се облече, щом спряхме на пясъчния бряг, за да обядваме.
Когато съзряхме тройния връх на Тримата старци, следобедът вече преваляше и Шери възкликна:
— Точно както ги е описал някога старият помощник-капитан.
Приближихме се към острова откъм морето, през тясната ивица между острова и рифа, където водата беше спокойна. Когато преминахме началото на протока, през който бях превел „Танцуващата по вълните“, за да избягаме от катера от Зинбала, Чъби и аз се спогледахме усмихнати, сякаш си спомнихме за нещо мило, и аз се обърнах към Шери, посочвайки напред:
— Смятам да се установим на лагер на острова и през пролома ще се доберем до мястото на корабокрушението.
— Не е ли доста рисковано? — попита тя, оглеждайки нерешително тесния пролом.
— Така ще си спестим всекидневния обиколен преход от почти двайсет мили — и не е чак толкова страшно, колкото изглежда. Веднъж минах оттук с моята петдесетфутова яхта на пълен ход.
— Ти си истински луд! — погледна ме тя, след като повдигна нагоре слънчевите си очила.
— Трябваше да си го разбрала досега — ухилих й се аз и тя ми се усмихна в отговор.
— Познавам те вече съвсем добре — гордо рече тя. Луничките по лицето и бузите й бяха потъмнели от слънцето, а кожата й беше придобила особен блясък. Кожата й имаше рядкото качество да не се зачервява и да не се възпалява при излагане на слънце. Вместо да изгаря, тя бързо придобиваше златистокафяв меден загар.
Когато заобиколихме северния край на острова и навлязохме в едно закътано заливче, приливът бе започнал и Чъби измъкна лодката на пясъка само на двайсетина ярда от най-близките палми.
Разтоварихме багажа, пренасяйки го сред палмите доста надалече от нивото на прилива, и отново го покрихме с мушамените платнища, за да го предпазим от вездесъщата морска сол.
Когато пренесохме всичко, бе вече привечер. Горещината бе намаляла и земята беше нашарена от дългите сенки на палмите, а ние се влачехме с мъка към вътрешността на острова, носейки само личните си вещи и един бидон от пет галона с прясна вода. Спиралите на острова от векове риболовци бяха издълбали цяла редица от плитки пещери в стръмния склон на гърба на най-северния връх.
Избрах една по-дълбока пещера, която да ни бъде склад за екипировката, и друга, по-малка, в която да се настаним с Шери. Чъби и Анджело се настаниха в други две, отдалечени на сто ярда по склона и скрити от ниски шубраци.
Оставих Шери да помете новото ни жилище с набързо направена метла от палмови клонки и да разпъне спалните ни чували върху надуваемите дюшеци, а аз грабнах серкмето и се спуснах към заливчето.
Когато се върнах с цяла връзка едри барбуни, беше съвсем тъмно. Анджело бе запалил огъня и сложил чайника. Нахранихме се мълчаливо до насита, а после си легнахме с Шери в нашата пещера и се заслушахме в шумоленето и скърцането на едрите раци, пристъпващи сред палмите.
— Каква девствена тишина — прошепна Шери, — сякаш сме първите хора на света.
— Аз Тарзан, ти — Джейн — съгласих се аз, а тя се засмя тихичко и се притисна към мен.
На разсъмване Чъби отплава сам, поемайки обратно към Сейнт Мери. Щеше да се върне на следващия ден, напълнил резервоарите с гориво и бидоните с прясна вода, което щеше да ни бъде достатъчно за около две седмици.
Докато го чакахме да се върне, Анджело и аз се заехме с досадната задача да пренесем цялата екипировка и провизиите до пещерите. Включих компресора, напълних празните кислородни бутилки и проверих леководолазните костюми, а Шери се зае да подреди дрехите ни и до голяма степен успя да създаде някакъв уют в пещерата.
На другия ден двамата с нея тръгнахме да обиколим острова, изкачвайки се по върховете и проучвайки падините и плажовете около тях. Бях се надявал, че ще намерим някакъв извор или кладенец с прясна вода, незабелязан от предишните посетители на острова — но естествено не открихме нищо подобно. Опитните стари рибари не бяха пропуснали нищо.
Най-отдалеченият от лагера ни южен край на острова бе непроходим поради соленото блато между върха и морето. Заобиколихме обширното пространство, вонящо на тиня и обрасло с гъста блатна трева. Въздухът беше наситен с изпарения от гниеща растителност и смрад от разложена риба.
Разкаляните плитчини бяха покрити с цели колонии червени и морави раци, които ни заничаха предпазливо от дупките си. Върху мангровите дървета мътеха чапли, щръкнали на дългите си крака върху огромни гнезда от груби клони, а веднъж в една от дълбочините на блатото чух плясък и видях бързо движение под водата на нещо, което можеше да бъде само крокодил. Отдалечихме се от маларичното блато и се изкачихме на по-твърда почва, а после поехме през ниските храсталаци към най-южния връх.
Шери реши, че трябва да се изкачим и на него. Опитах се да я разубедя, защото той бе най-високият и най-стръмният.
Но тя не обърна никакво внимание на възраженията ми и даже когато бяхме успели да се покатерим на една тясна издатина под южната страна на върха, тя продължаваше неуморно напред.
— Щом като помощник-капитанът на „Утринна светлина“ е успял да се изкачи на върха, тогава и аз ще се изкача догоре — съобщи тя.
— Оттам ще видиш същото, което можеш да видиш и от другите върхове — настоявах аз.
— Това не е най-важното.
— А кое е важното тогава? — попитах аз, а тя ме погледна с такъв съжалителен поглед, сякаш бях малко дете или слабоумен, решавайки, че въпросът ми не заслужава отговор, и продължи да пристъпва внимателно встрани по издатината.
Под нас зееше бездна от поне двеста фута, а ако сред забележителния ми арсенал от способности и качества на храбрец може да се открие един-единствен недостатък, то той е страхът ми от височини. Но по-скоро бих пазил равновесие на единия си крак върху купола на катедралата „Свети Павел“, отколкото да си призная пред мис Норт, че ме е страх, така че я последвах с огромно нежелание.
За щастие само след няколко крачки тя нададе победен вик и се отклони от издатината към някаква тясна цепнатина, която се простираше отвесно върху лицето на скалата. Напукалата се каменна снага беше образувала стъпаловиден и наистина удобен комин към върха, в който я последвах с облекчение. Почти веднага Шери извика отново.
— О, мили Боже, Хари, виж! — и ми показа към издатината в скалата. Неизвестно кога някой беше издълбал търпеливо върху гладката каменна повърхност следния надпис:
А. БАРЛОУ
ПРЕТЪРПЯЛ КОРАБОКРУШЕНИЕ НА ТОЗИ ОСТРОВ 14 ОКТОМВРИ 1858 ГОДИНА
Докато го разглеждахме, усетих, че Шери търси пипнешком ръката ми, сякаш имаше нужда от подкрепата ми. Храбростта й на планинарка бе заменена от неподправен страх, докато четеше надписа.
— Полазиха ме тръпки — прошепна тя. — Изглежда, сякаш е писано вчера, а не преди толкова години.
И наистина, надписът беше устоял на времето дотолкова, че изглеждаше като току-що издълбан, и аз се озърнах наоколо, сякаш почти бях уверен, че старият моряк ни наблюдава отнякъде.
Когато най-сетне се изкатерихме по стръмния комин до върха, мислите ни все още се въртяха около надписа от далечното минало. Прекарахме на върха почти два часа, наблюдавайки разбиващите се в Топовния риф огромни пенести вълни. Пролуката в рифа и дълбоките тъмни води на Топовния пролом се виждаха съвсем ясно от удобната наблюдателница на върха, но виещият се тесен проток сред коралите бе трудно забележим. Именно оттук Андрю Барлоу е гледал някога предсмъртните мъки на „Утринна светлина“ и е проследил как мощните вълни трошат корпуса на кораба.
— Времето работи срещу нас, Шери — рекох й аз, усещайки, че ваканционното ми настроение от последните няколко дни вече се е изпарило. — Днес е четиринайсетият ден, откакто Мани Ресник потегли с „Мандрейк“. Вече сигурно е близо до Кейптаун. Ще разберем кога ще бъде тук.