Устата й беше разтворена, сякаш надаваше безмълвен писък от ужас. Размота тялото си от стрелата и то се разлюля като подет от силен вятър вимпел.
Опашката й ме плесна през лицето, измествайки маската ми. Очите и носът ми се напълниха с вода, та трябваше да я наместя, преди да започна изкачването нагоре.
Тогава змиорката изви назад главата си под невъзможен ъгъл и захапа с грозно зейналата си уста стоманеното острие. Чух как зъбите й стържат и драскат върху метала и там, където бе захапала, лъснаха ярки сребристи драскотини.
Изплувах на повърхността, държейки високо плячката. Чух Шери да пищи от ужас, щом видя гърчещото се змиеподобно чудовище, а Чъби избоботи:
— Ела при татко, красавице — после се наведе, за да сграбчи стрелата и измъкне на борда змиорката. Пластмасовите му венци лъснаха в щастлива усмивка, защото месото на змиорките беше любимият деликатес на Чъби. Той постави шията й върху борда и с опитен замах отсече с рибарския си нож отведнъж грамадната глава, оставяйки я да падне във водата.
— Мис Шери — рече той, — ще видите колко е вкусна. Страшно ще ви хареса.
— Никога! — Шери потръпна от погнуса и се дръпна надалече от кървящия гърчещ се труп.
— Добре, деца мои, хайде да почваме с бомбичките.
Анджело беше приготвил мрежестата торба, а Шери се прехвърли през борда, готова за гмуркане. Беше взела изолирания проводник и докато се спускахме, тя го развиваше равномерно.
Насочих се направо към вече необитаемата амбразура и се вмъкнах в нея. Задната част на дулото на оръдието бе здраво притисната от проникналите корали.
Избрах две места, където да поставя зарядите. Искаше ми се да изместя оръдието встрани, за да го използвам като мощен лост, с който да откъртя отломък от вкаменения пласт. Взривеният в същия миг втори заряд щеше да пробие преградата от корали, закриваща входа към оръдейната палуба.
Привързах здраво зарядите на местата им. Шери ми отпускаше края на жицата, а аз оголих проводника с ножицата, преди да го свържа към клемите на зарядите.
Огледах всичко, което бях направил, и се измъкнах заднешком от амбразурата. Шери седеше по турски върху останките от корпуса с макарата в скута си и аз й се усмихнах с шнорхел в уста, давайки й знака със сочещ нагоре палец, преди да прибера харпуна от мястото, където бях го изпуснал.
Когато се покатерихме в лодката, Чъби бе поставил върху седалката до себе си детонаторната кутия и вече бе я свързал с кабела. Мръщеше се от нетърпение и беше се надвесил ревниво над кутията. Само със сила можеше да бъде лишен от удоволствието да натисне копчето.
— Готов съм, капитане — викна той.
— Давай тогава, Чъби — той се помота още малко около кутията, удължавайки удоволствието, а после натисна бутона.
Повърхността на водата се люшна и потрепери, а ние усетихме тътена, разтресъл дъното на лодката. После задълго над водата изскачаха и се пенеха мехурчета, сякаш някой бе изсипал цял тон „Алка Селцър“11 във вира. Накрая всичко се успокои.
— Искам да си обуеш панталоните на костюма, мила — казах аз на Шери и както си и очаквах, тя възприе заповедта ми като покана да оспори думите ми.
— Защо, нали водата е топла?
— Сложи си също ръкавици и чорапи — казах аз, докато обувах собствените си дълги гумени панталони. — Ако корпусът се е отворил, може би ще успеем да проникнем вътре. Тялото ти трябва да е защитено от коралите.
Убедила се в края на краищата, тя направи онова, което трябваше да направи, без да задава въпроси. Докато събирах другите необходими инструменти за следващото ни гмуркане, си рекох, че ще ми трябва още доста време, докато я обуча както трябва.
Взех херметическия подводен фенер, сгъваемата кама и тънко найлоново въже и зачаках, докато Шери се справи с извънредно важната задача да напъха задничето си в тесните гумени панталони, подпомагана най-добросъвестно от Анджело. Щом ги изпъна до кръста и закопча копчетата, бяхме готови да се спускаме.
Някъде по средата на спускането попаднахме на първата умряла риба, плуваща с корема нагоре сред синкавите дълбини. Взривовете бяха убили или осакатили стотици риби — от най-малките, с размери на кутре, до едрите, нашарени на ивици коралови костури, големи колкото ръката ми. Стана ми съвестно заради извършеното от мен масово убийство, но се успокоих с мисълта, че бях унищожил много по-малко риба, отколкото изяжда за един ден някоя едра риба тон.
Спускахме се надолу през осеяните с избити риби води, а светлината попадаше върху въртящите се и подскачащи трупове така, че те примигваха и проблясваха като умиращи звезди сред мъглява небесна синева.
Дъното на вира бе потъмняло от пясък и разни отломки, размътени от силата на взрива. Горният слой на морския бамбук бе разкъсан на едно място и ние се мушнахме в него.
Веднага забелязах, че съм постигнал целта си. Експлозията бе изхвърлила тежкото оръдие от корпуса, изтръгвайки го като загнил зъб от черната и овехтяла паст на амбразурата. То бе паднало на дъното, заобиколено от отломките, които бе понесло със себе си.
Горният ръб на амбразурата беше откъртен, разширявайки отвора дотолкова, че в него можеше да застане човек почти в пълен ръст. Когато осветих с фенерчето вътрешността, видях, че там е истинска мътилка от плаващи боклуци и отломки, която нямаше да се разпръсне скоро. Собственото ми нетърпение нямаше да го позволи, но когато се добрахме до корпуса, проверих оставащото ни време и запасите от кислород. Бързо пресметнах колко време имаме за работа, вземайки предвид предишните ми две спускания, заради които се налагаше да отделя допълнително време за намаляване на налягането. Изчислих, че разполагаме със седемнайсет минути, след които трябваше да поемем нагоре, и преди да продължа навътре, навих сигналната камбанка на хронометъра.
Изпадналото от кораба оръдие се оказа много подходящо като котва. Завързах за него края на найлоновото въже, а после заплувах нагоре към отвора, развивайки го след себе си.
Наложи ми се да отместя Шери Норт от амбразурата, защото през няколкото секунди, които загубих с въжето, тя почти беше се напъхала в дупката на корпуса. Направих й сърдити знаци да се отдръпне и в отговор тя ми показа съвсем неподходящ за дама знак с пръст, който се престорих, че не съм видял.
Вмъкнах се предпазливо в амбразурата и открих, че видимостта в гъстата мътилка е не повече от три фута.
Взривовете бяха отместили леко преградата зад мястото, където бе лежало оръдието. Стори ми се, че в нея има цепнатина, която трябва да бъде разширена, преди да мога да се промъкна. Използвах камата, за да откъртя едно парче от преградата, и установих, че основната пречка е бил тежкият оръдеен лафет.
Работата сред току-що взривени развалини е доста трудна, защото е невъзможно да се предвиди дали всичко ще се задържи на мястото си. Дори и най-лекото сътресение може да причини разместване на пластовете и цялата грамада да се срути върху невнимателния, смазвайки го с тежестта си.
Промъквах се бавно и предпазливо, без да обръщам внимание на честите потупвания по гърба ми, с които Шери нетърпеливо ми напомняше за себе си. Веднъж, когато се появих с парче от дървената обшивка, тя взе плочката и написа „Аз съм по-дребна!!“, подчертавайки „по-дребна“ два пъти, в случай че не съм забелязал двойната удивителна, докато пъхаше написаното на два инча от носа ми. Отвърнах й с поздрава на Чърчил с двата пръста и продължих да се ровя.
Вече бях разчистил достатъчно пространство, за да видя, че единствената пречка пред мен бе тежкият дървен лафет, който бе се килнал и препречил пътя към оръдейната палуба. Камата не можеше да ми свърши никаква работа, та или трябваше да се откажа и да дойда на другия ден с още един заряд гелигнит, или пък трябваше да рискувам.
Погледнах към хронометъра и установих, че съм бил зает цели дванайсет минути. Знаех, че сигурно бях изразходвал повече въздух от обикновено поради усилените ми движения през последните минути. Въпреки всичко реших да рискувам.
Подадох фенерчето и камата на Шери и се промъкнах внимателно назад към отвора. Подложих рамо под горния край на лафета и запремествах крака си, търсейки опора. Щом стъпих здраво, поех дълбоко дъх и започнах да повдигам.
Увеличавах бавно напъна, докато не започнах да натискам с цялата сила на краката и гърба. Усещах, че лицето и шията ми се издуват от придошлата кръв и че очите ми още малко и ще изскочат от орбитите си. Лафетът не се помръдваше, а аз поех отново дълбоко дъх и напънах пак, но този път вложих цялата си сила, натискайки изведнъж дървената греда.
Лафетът се отмести, а аз се почувствах като Самсон, който съборил храма, теглейки го с косите си. Изгубих равновесие и паднах назад сред посипалите се отломки, трополящи безразборно край мен.
Когато всичко утихна, аз се намерих в пълен мрак, сякаш бях потопен в някакъв казан, пълен с мръсотия, от която не се виждаше никаква светлинка. Опитах да се изправя, но разбрах, че кракът ми е затиснат. Замръзнах от ужас, сякаш ме поляха с леденостудена вода, и се задърпах отчаяно, за да си освободя крака. Изпаднал в ужас, ритнах пет-шест пъти и едва тогава разбрах, че съм имал голям късмет. Лафетът бе рухнал само на милиметри от крака ми и беше затиснал плавника. Измъкнах стъпалото си от гумата и я зарязах, промъквайки се пипнешком на открито.
Шери ме очакваше нетърпеливо. Аз изтрих плочката и написах „ОТВОРЕНО!“, като подчертах два пъти думата. Тя посочи към амбразурата, искайки разрешение да влезе вътре, и аз погледнах хронометъра. Разполагахме с още две минути, така че й кимнах да ме последва.
Осветих с фенерчето пространството пред нас и установих, че видимостта бе около осемнайсет инча — достатъчна, за да открием пролуката, която бях разчистил. Отворът беше достатъчно голям, за да се провра, без да закача кислородните бутилки или дихателния маркуч.
Също като Тезей в лабиринта на минотавъра развивах след себе си найлоновото въже, за да не се загубя сред разните палуби и стълбички на „Утринна светлина“.
Шери ме следваше по въжето. Усещах я, когато неволно докосваше стъпалото или пък прокарваше ръка по бедрото ми, загребвайки зад гърба ми.
Водата зад преградата бе малко по-бистра и ние се озовахме в ниското просторно оръдейно помещение. То бе мрачно и тайнствено поради заобикалящите ни отвсякъде странни сенки. Видях други лафети, пръснати навсякъде или пък струпани на купчини по ъглите гюлета, както и разни други снаряжения, които бяха станали неузнаваеми от дългия престой под водата.
Движехме се бавно напред, вдигайки с плавниците си нова мътилка от изгнили боклуци и тиня. Тук също имаше умрели риби, забелязах и няколко червени едри омари, които се разбягаха бързо като огромни паяци към дупките си. Те поне бяха оцелели след взривовете, защитени от твърдите си черупки.
Насочих светлината на фенерчето към палубата над главите ни, търсейки вход към долните палуби и трюмовете. Тъй като корабът лежеше с кила нагоре, налагаше се да съпоставя сегашното положение на останките с чертежите, които бях разучавал.
На около петнайсет фута от дупката, през която бяхме влезли, открих стълбичката към бака, водеща към друго тъмно отверстие над главата ми, и аз се надигнах нагоре. Излизащите от устата ми мехурчета се разнесоха към палубата и перилата като сребърен дъждец и се проточиха като струйка от разпилян живак. Стълбичката бе толкова изгнила, че щом я пипнах, тя се разпадна на парчета, които увиснаха неподвижно около главата ми, докато се катерех към долната палуба.
Озовах се в ниско и тясно коридорче, което вероятно е свързвало пътническите кабини с офицерската столова. Тук човек можеше като нищо да получи клаустрофобия и си представих ужасните условия, при които са живели членовете на екипажа на фрегатата.
Промъкнах се предпазливо по коридора, изпитвайки неудържимо желание да отворя някоя от простиращите се от двете му страни врати, обещаващи всякакви интересни открития. Устоях на изкушението и продължих нататък над дългата палуба, докато тя не свърши внезапно пред някаква преграда от яки греди.
Вероятно бях стигнал до външната стена на помещението на предния трюм, която пресичаше палубата и продължаваше, надолу към вътрешността на кораба.
Доволен от постигнатото, насочих лъча на фенерчето към хронометъра на китката си и установих с досада, че бяхме надвишили времето с четири минути. Всяка следваща секунда ни приближаваше към ужасяващата възможност бутилките ни да останат без кислород и да нямаме достатъчно време за намаляване на налягането при излизане.
Сграбчих ръката на Шери и й направих знак, все едно, че ми режат гърлото, а после почуках хронометъра. Разбра ме веднага и ме последва покорно по дългия обратен път през корпуса. Движехме се, като се ориентирахме по тънкото въже. Усещах, че въздухът минава все по-трудно през затягащия се дихателен клапан, тъй като бутилките вече бяха почти изпразнени.
Измъкнахме се на открито и преди да погледна нагоре, се извърнах, за да се уверя, че Шери е до мен. Онова, което видях над главите ни, спря дъха ми, а обзелият ме ужас се превърна в неприятно, топло гадене в корема.
Вирът зад Топовния пролом беше се превърнал в кървава арена. Привлечени от множеството умрели риби, убити от взривяването, тук бяха пристигнали десетки едри акули убийци. Миризмата на месо и кръв, разнасяна по водата от възбудените движения на себеподобните им, бе ги подлудила до състояние на безумна жестокост поради ненаситната им лакомия.
Дръпнах веднага Шери и двамата се скрихме в амбразурата, поглеждайки нагоре към огромните плъзгащи се сенки, очертаващи се отчетливо сред процеждащата се през повърхността на водата светлина.
Сред ятата по-дребни акули имаше поне две дузини от чудовищните хищници, които островитяните са нарекли „албакор“. Внушителни по размери, те имат заоблени като бурета кореми, удължени кръгли муцуни и широки мощни челюсти. Въртяха се из водата над нас като на някаква чудновата въртележка, поклащайки опашки и разтваряйки сякаш несъзнателно челюстите си, за да поглъщат парчетата месо. Знаех, че са лакоми, но глупави животни, които бързо се оттеглят, ако бъдат сплашени, преди да са започнали да се хранят. Сега можеха да бъдат опасни, защото бяха крайно възбудени, но аз все пак щях да се престраша да поема нагоре, ако бяха само те.
Изпитвах истински ужас от други две дълги и гъвкави страшилища, които се носеха безшумно във водата. С едно-единствено пляскане на дългата раздвоена опашка те се извиваха така, че острата муцуна почти докосваше върха на опашката, а после продължаваха да се плъзгат също така мощно и изящно като политнал орел.
Когато някоя от тия страховити риби се спираше да погълне храна, тя разтваряше приличащата на полумесец паст, от която щръкваха като иглите на таралеж няколко реда ужасяващи бели зъби.
Двете бяха еднакво дълги, по около дванайсет фута от върха на муцуната до края на опашката, всяка имаше гръбна перка с дължината на мъжка ръка, гърбовете им бяха синкавосиви, коремите — снежнобели, а перките и опашката — черни. Такава акула може с едно захапване да разкъса човек на две и да погълне всяко парче наведнъж.
Едната от тях забеляза, че се крием превити в отвора на амбразурата, зави рязко и се спусна към нас, а докато се гушехме ужасени в тъмната дупка, премина на няколко фута над главите ни така, че успях да зърна добре дългите поклащащи се шипове на мъжките полови органи.
Това бяха ужасяващите бели акули, най-свирепите морски хищници, и на мен ми стана ясно, че ако се опитаме да изплуваме, спирайки се, за да свикваме с понижаващото се налягане, то при ограниченото количество кислород и липсата на всякаква защита двамата бяхме обречени на гибел.
Ако исках да измъкна Шери жива, трябваше да рискувам по начин, който при всички други обстоятелства би бил немислим.
Надрасках бързо на плочката: „СТОЙ ТУК!! Отивам за кислород и оръжие“.
Шери прочете написаното и веднага поклати отрицателно глава, опитвайки се с настоятелни знаци да ме спре, но вече бях откачил токата на ремъците и правех последното вдишване, от което гърдите ми се издуха, а после й тръснах в ръцете кислородния си апарат. Свалих колана с тежестите, за да не ми пречи, и се плъзнах надолу край корпуса, използвайки за прикритие извивката му. Заплувах бързо към скалата от корал.