Бях оставил на Шери последните си запаси от кислород, вероятно за около пет-шест минути, ако го използваше икономично, и останал вече само с въздуха в белите ми дробове, трябваше да се добера някак си до повърхността. Не знаех обаче от кое да се боя повече — дали че ще бъда изяден, или че ще се удавя.
Стигнах до скалата и започнах да се издигам нагоре, прилепен плътно до корала с надеждата, че черният ми костюм ще се слее със сенките. Издигах се с гръб към скалата и с лице към водата, където огромните злокобни туловища все още кръжаха.
На двайсет фута от дъното въздухът в дробовете ми бързо увеличи обема си поради намаляващото водно налягане. Не можех да го задържам в гърдите си, защото щеше да разкъса дробовете ми. Изпуснах го на тънка струйка от устата си, но проточилата се сребриста верижка от мехурчета бе мигновено забелязана от едната огромна акула.
Тя се обърна и се понесе с мощни удари на опашката, насочвайки се право към мен.
Вдигнах отчаяно очи и на шест фута над мен видях малка пещера сред загнилия корал. Вмъкнах се в нея тъкмо в мига, в който акулата префуча край мен, направи завой и се втурна обратно, докато аз се свивах в плиткото си скривалище. Акулата загуби интерес и отмина нататък, за да прибере разкъсаното на ивици тяло на умрял костур, поглъщайки го конвулсивно.
Дробовете ми вече се издуваха и свиваха рефлекторно, защото всичкият кислород от въздуха, който бях поел, бе абсорбиран и въглеродният двуокис започваше да се увеличава в кръвта ми. Скоро щях да загубя съзнание поради липсата на кислород.
Измъкнах се от закрилата на пещерата и все още следвайки извивките на скалата, ритах колкото се може по-силно с единствения плавник, горчиво съжалявайки, че не мога да използвам и втория, който бе останал под лафета.
Докато се издигах, трябваше отново да изпусна от разпъващия гърдите ми въздух, а знаех, че поради бързата промяна в налягането азотът в кръвта ми скоро щеше да забълбука като мехурчета в шампанско.
Зърнах някъде отгоре поклащащото се сребристо огледало на повърхността на водата и тъмното очертание на лодката, подобно на дълга черна пура. Излизах бързо нагоре и погледнах отново под себе си. Далеч под краката ми се мяркаше глутницата акули, която все още кръжеше наоколо. Реших, че сигурно съм изчезнал от полезрението им.
Дробовете ми горяха от ненаситната жажда за въздух, а кръвта туптеше в слепоочията ми и аз реших, че е крайно време да изоставя закрилата на скалата и да се впусна през откритото пространство към лодката.
Ритнах силно и се понесох бързо към лодката, която стоеше на стотина фута от рифа. По средата на разстоянието погледнах надолу и видях, че една от големите бели убийци беше ме забелязала и бързаше към мен. Тя се надигаше с невероятна бързина през сините дълбоки води и ужасът ми даде нови сили, докато ритах отчаяно към повърхността и лодката.
Гледах надолу, без да изпускам от поглед приближаващата се акула. Струваше ми се, че става все по-голяма, колкото повече се приближаваше към мен. В паметта ми се е запечатала всяка дребна подробност от ония мигове на ужас. Виждах зурлата като на глиган с двете наблизо разположени ноздри, златистите очи, осеяни с черни точици като връхчета на стрели, широкия синьо-черен гръб, от който стърчеше високата гръбна перка, приличаща на секирата на палач.
Изскочих на повърхността толкова мощно, че се издигнах над водата чак до кръста, завъртях се във въздуха и се хванах със здравата си ръка за борда на лодката. Изхвърлих напред тялото си с всички сили и се свих на две, поставяйки крака под брадичката.
В същия миг свирепата бяла акула нападна, изскачайки над повърхността, и водата около мен изригна като вулкан. Усетих твърдата грапава кожа да се отрива в крачолите на костюма ми, докато акулата прелиташе край мен, а после се блъсна с оглушителен трясък в корпуса на лодката.
Зърнах втрещените лица на Чъби и Анджело, когато лодката се наклони и започна да се люлее бясно. Невероятните ми акробатически изпълнения бяха подвели акулата, тя бе се разминала с краката ми и бе налетяла на лодката.
С още едно отчаяно ритане и надигане успях да се прехвърля през борда и се стоварих върху дъното на лодката. Докато се премятах през борда, акулата отново се блъсна в корпуса на лодката, разминавайки се пак на сантиметри с мен.
Лежах и вдишвах дълбоко въздух в присвиващите се от остра болка дробове. Едрите сладостни глътки въздух ме опияняваха и замайваха главата ми, сякаш пиех силно вино. Чъби крещеше към мен:
— Къде е мис Шери? Оня разбойник с вирнатата опашка да не е хванал мис Шери?
Обърнах се по гръб, пръхтейки и давейки се със скъпоценния въздух.
— Резервните „дробове“ — задъхвах се аз. — Шери ме чака долу. Трябва й въздух.
Чъби се хвърли към носа и дръпна платнището, под което държахме резервните водолазни апарати. Когато положението стане напечено, са нужни хора точно като Чъби.
— Анджело — изрева той, — дай ония проклети таблетки. — Имаше предвид пакетчето с прах против акули, направен от меден ацетат във вид на таблетки, които бях поръчал от някакъв американски каталог за спортни стоки и към които Чъби бе изразил силното си недоверие с обичайното за него смръщено лице. — Хайде да видим дали тия модерни измишльотини ще свършат някаква работа.
Дишал бях достатъчно, за да се надигна от дъното на лодката и да кажа на Чъби:
— Здравата сме я закъсали. В дълбокото е пълно с акули и има две наистина опасни мръсници от ония, с големите опашки. Тая, дето ме гонеше, е едната от тях.
Чъби мръщеше вежди, докато завиваше клапаните за вдишване върху резервните апарати.
— Ти направо отдолу ли идваш, Хари?
— Оставих бутилките си на Шери — кимнах аз. — Тя ме чака долу.
— Но да не вземеш да се схванеш, а, Хари? — погледна ме той и усетих по очите му, че е разтревожен.
— Да — кимнах аз, докато се примъквах към сандъчето с принадлежности и отварях капака. — Трябва бързо да сляза долу. Трябва бързо да увелича налягането, преди кръвта ми да е забълбукала.
Измъкнах патрондаша с взривни заряди за харпуна. Те бяха дванайсет, но докато привързвах патрондаша към бедрото си, ми се щеше да са повече. Всеки заряд имаше нарез, за да може да се навие върху острието на десетфутовия харпун. Експлозивът му беше същият като на дванайсеткалибров гранатомет и можех да го изстрелвам със спусъка на харпуна. С него можеше да се убие акула.
Чъби надяна на гърба ми единия от водолазните апарати и закопча коланите, а Анджело коленичи пред мен, за да привърже около глезените ми надупчените пластмасови паласки с праха против акули.
— Ще ми трябва друг колан с тежести — рекох аз, — а пък и загубих единия плавник. Резервният чифт е в… — но не можах да довърша думите си. Лакътят на болната ми ръка се сви от остра изгаряща болка. Тя беше толкова жестока, че изстенах на глас, а ръката ми се прегъна като острието на сгъваемо ножче. Ставата ми се сви конвулсивно, тъй като отделените от кръвта ми газове действаха на нервите и сухожилията.
— Но той се схваща — изръмжа Чъби. — Пресвета Дево, та той се схваща — хвърли се към моторите и даде пълен ход, за да ме откара по-близо До рифа. — Давай бързо, Анджело — ревеше Чъби, — трябва да го пуснем веднага във водата.
Усетих отново жестоката парализираща болка, но сега тя беше в десния ми крак. Коляното ми се подви и аз изхленчих като дете. Анджело ми надяна колана и нахлузи плавника на изтръпналото ми стъпало.
Чъби изключи моторите, щом стигнахме до подветрената страна на рифа, а после се примъкна към седалката, където се превивах от болки. Надвеси се над мен, за да напъха в устата ми шнорхела и да отвие клапаните на кислородните бутилки.
— Всичко наред ли е? — попита той, а аз всмукнах въздух от апарата и му кимнах.
Чъби се надвеси над борда и надникна надолу във водата.
— Чудесно — изсумтя той, — разбойниците с вирнатите опашки са се разкарали нанякъде.
Повдигна ме като дете, защото не можех да движа нито ръката си, нито пък крака, и ме пусна във водата между лодката и рифа.
Анджело закачи на колана ми втория апарат за Шери, а после ми подаде десетфутовия харпун. Молех се горещо да не изпусна оръжието.
— Тръгвай да доведеш мис Шери — нареди ми Чъби, а аз се обърнах несръчно, ритайки с един крак, гмурнах се и поех надолу.
Въпреки неотслабващите болки първата ми грижа бе да потърся вероломните плъзгащи се сенки на убийците с бели кореми. Зърнах едната от тях, но тя бе доста надълбоко сред стадото от тъпчещи се по-дребни акули албакор. Следвайки прикритието на рифа, ритах и се гърчех към дълбокото като някакъв осакатен воден бръмбар. На трийсет фута под повърхността болките започнаха да изчезват. В резултат на повишеното налягане под водата газовите мехурчета в кръвта ми намаляха, крайниците ми се раздвижиха и вече можех да ги използвам.
Спусках се по-бързо, благодарейки на Бога за облекчението. Чувствах се изпълнен с нови сили и смелост, от които предишното ми отчаяние постепенно изчезваше. Имах въздух и оръжие. Вече можех да се бия.
Бях стигнал дълбочина от деветдесет фута и виждах ясно дъното. Успях да зърна надигащите се от мрачно сините дълбини въздушни мехурчета, изпускани от Шери, и гледката ме зарадва. Тя все още дишаше и аз й носех напълно зареден нов апарат. Само трябваше да стигна до нея.
Докато се спусках край тъмната скала, една от дебелите грозни акули албакор ме видя и се насочи към мен. Макар и натъпкана вече с храна, лакомията й нямаше край. Приближи се към мен, хилейки се ужасно и пляскайки с широката си опашка.
Дръпнах се назад и увиснах във водата с лице към нея, опирайки гръб в скалата. Стисках харпуна с гранатата, насочен към нея, и докато ритах леко с крака, приготвяйки се за стрелба, около мен започна да се образува светлосиня мъгла от праха против акули, който се точеше на тънки струйки.
Акулата се приближаваше и аз се готвех да я уцеля право в муцуната, но щом мътилката от синия химикал обви главата и хрилете й, тя се дръпна встрани, пляскайки с опашка от болка и изненада. Медният ацетат пареше на очите и хрилете на акулата и тя бързо се оттегли.
„Да си ядеш ушите, Чъби Андрюс — рекох си аз. — Прахът си го бива!“
Продължих надолу, почти до върховете на шубраците от морски бамбук, гледайки към все още свитата в амбразурата Шери, която ме следеше от трийсет фута. Беше изразходвала нейните бутилки и дишаше от моите — но от големината и броя на въздушните мехурчета разбирах, че й остават само още няколко секунди.
Насочих се към нея, напускайки скалата, но тя започна отчаяно да ми прави предупредителни знаци. Обърнах се и видях огромната акула, която се приближаваше като дълго синьо торпедо. Тя се плъзгаше над върховете на бамбука и от единия край на челюстите й висеше разкъсано парче месо. Разтвори огромната си паст да го погълне и отвътре заблестяха редиците от бели зъби, като цветчетата на някакво противно растение. Обърнах се с лице към нея, докато нападаше, но същевременно полегнах назад, ритайки с крака по посока на хищника, и помежду ни се образува мъглива преграда от синята боя.
Пляскайки мощно с опашка, акулата премина стремително последните няколко ярда, но после навлезе в синята мътилка и зави, променяйки посоката на движение, след което се отдалечи.
Премина толкова близо до мен, че ме плесна силно с опашката си по рамото и от удара полетях през глава назад. В продължение на няколко секунди не можех да се ориентирам, но щом се осъзнах и се огледах диво наоколо, видях, че огромната акула се върти в кръг.
Кръжеше на около четирийсет фута от мен. Следях я със замъглени очи и дългото й тяло ми изглеждаше като боен кораб, а синият й гръб — като безкрайното небе в ясен ден. Струваше ми се невероятно, че тия акули достигат двойно по-големи размери. Тази тук бе все още бебе — и благодарих на Всевишния, че е такава.
И изведнъж тънкото стоманено острие, на което толкова много се уповавах, ми се стори съвсем безполезно. Акулата ме следеше със студеното си жълто око, безцветната й мигателна ципа проблясваше от време на време, сякаш ми намигаше подигравателно, а веднъж разтвори челюстите си и преглътна машинално, като че ли предусещаше вкуса на плътта ми.
Продължаваше да прави широки кръгове около мен. Аз се извръщах натам, накъдето отиваше, и ритах бясно с крака, за да догонвам плавното й непринудено движение.
Докато се извъртах, разкопчах втория апарат от колана си и го провесих на лявото си рамо като щит на римски легионер. Стиснах дръжката на харпуна под мишница и непрекъснато насочвах острието към кръжащото чудовище.
Цялото ми тяло пламтеше, сякаш ме поливаха с гореща вода, а сетивата ми бяха изострени до крайност поради увеличеното съдържание на адреналин. Изпитвах приятното усещане, което се получава при силен страх и към което човек може да се пристрасти.
Всяка подробност, свързана с ужасяващата риба, се запечатваше неизличимо в паметта ми — от равномерното пулсиране на многослоестите хриле зад главата до дългите влачещи се опашки на рибите, които живеят върху корема на акулите, забили пипалата си в гладката снежнобяла кожа. Ако човек се опита да забие граната в носа на риба с подобни размери, тя само ще се разяри още повече. Единственото ми спасение бе да я уцеля в мозъка.
Усетих мига, в който отвращението на акулата от синята мътилка отстъпи място на лакомията и яростта й. Опашката й сякаш стана по-твърда и запляска учестено, увеличавайки рязко скоростта й.
Приготвих се за защита, вдигайки пред себе си втория апарат, докато акулата се извръщаше рязко и бързо, прекъсвайки широката обиколка и впускайки се право към мен.
Челюстите й зинаха като вратата на ада, а от устата й щръкнаха многобройните остри зъби. В мига, в който понечи да ме клъвне, хвърлих в отворената паст двете стоманени бутилки.
Акулата склопи челюстите си върху примамката и я изтръгна от ръцете ми, а от силата на удара тялото ми политна встрани като отронен лист на дърво. Когато дойдох на себе си, се огледах като обезумял и видях, че свирепата убийца е на двайсет фута от мен, плувайки съвсем бавно, заета със стоманените бутилки така, както кученцето гризе пантоф.
Тресеше глава, очаквайки да разкъса както винаги жертвата си на парчета, но сега успяваше само да направи дълбоки резки върху боядисаните метални бутилки.
Почувствах, че ми се предлага възможност, която няма да се повтори. Ритайки силно, изскочих над широкия син гръб, отривайки се във високата гръбна перка, и увиснах над акулата, налитайки изневиделица като щурмуващ откъм кърмата изтребител.
Пресегнах се и натиснах здраво върха на желязното острие върху заобления син череп, точно между убийствено студените жълти очи — и натиснах запънатия спусък на харпуна.
Трясъкът от изстрела отекна силно в тъпанчетата ми и харпунът подскочи в ръцете ми.
Огромната акула се изправи назад върху опашката си като подплашен кон и мощното й туловище отново ме отхвърли встрани, сякаш бях някаква перушинка, но аз бързо се осъзнах и се извърнах към изпадналото в ужасна полуда животно. Мускулите под гладката кожа се свиваха и потръпваха неравномерно под влияние на импулсите от засегнатия мозък. Акулата се мяташе и гмуркаше, преобръщайки се бясно по гръб, след това се понесе стремително към дъното, където първо заби муцуната си в твърдия корал, а после се изправи на опашката си и почна да се върти безцелно наоколо из бледосините води.
Без да я изпускам от погледа си, от безопасно разстояние отвих експлодиралия заряд от харпуна и го замених с нов.
Свирепото чудовище все още стискаше в челюстите си бутилките за Шери. Не можех да ги зарежа. Изчаках акулата да прекрати бесните си, непредсказуеми мятания и когато най-сетне се успокои за кратко с провесена надолу глава и подпряна на опашката си, аз се впуснах отново напред и допрях харпуна в черепа й, натискайки го плътно в хрущяла така, че пълната сила на заряда да порази непосредствено мъничкия й мозък.
Натиснах спусъка и усетих болка в ушите от мощния трясък. Акулата застина неподвижно. Повече не се помръдна и вече съвсем вдървена се обърна бавно и започна да потъва към дъното. Впуснах се към нея и издърпах с усилие от челюстите й повредения апарат.