Веднага видях, че маркучите са скъсани и надупчени от зъбите на акулата, но бутилките бяха само издраскани по повърхността.
Грабнах апарата и се впуснах над върховете на бамбука към останките на потъналия кораб. Откъм амбразурата не се точеха никакви мехурчета и щом се приближих, видях, че Шери беше изпуснала и втория чифт бутилки. Те бяха празни, а тя умираше бавно.
Но въпреки непоносимото усещане при бавното задушаване, не бе се опитала да се вдигне към повърхността, което е равносилно на самоубийство. Беше ме чакала, умирайки бавно, но вярвайки в мен.
Щом се спуснах до нея, извадих шнорхела от собствената си уста и го натиснах върху устните й. Движенията й бяха бавни и некоординирани. Шнорхелът се плъзна и заплува нагоре, изпускайки струйка въздух. Грабнах го и го напъхах със сила в устата й, задържайки го така, а аз самият се наведох под нивото на тялото й, за да засиля притока от въздух.
Започна да диша. Гърдите й се надигаха и отпускаха от дълбоките вдишвания на безценния въздух и почти веднага забелязах, че силите и съзнанието й започват да се връщат. Успокоих се и започнах да отвивам клапана на единия от захвърлените апарати, останали без въздух, и го поставих на мястото на повредения от акулата.
Подишах от него в продължение на половин минута, преди да го закача на гърба на Шери, а после захапах моя шнорхел.
Вече имахме достатъчно въздух, който щеше да ни трябва по време на дългия период на декомпресия при излизането към повърхността. Коленичих с лице към Шери в амбразурата и тя ми се усмихна с изкривена усмивка край шнорхела, повдигайки палец нагоре, а аз й направих същия знак. „Щом ти си добре, и аз съм добре“, помислих си аз, сваляйки празната граната от харпуна и заменяйки я с нова от патрондаша на хълбока ми.
После отново надникнах от прикриващата ни амбразура навън към откритите води.
След като запасите от умрели риби бяха унищожени, глутницата акули сигурно беше се разпръснала. Забелязах една-две от ужасните тъмни сенки да се въртят и душат наоколо из размътената вода, но настървението им беше намаляло. Движенията им бяха много по-лениви и аз се успокоих, че вече мога да измъкна Шери навън.
Хванах я за ръката и останах изненадан, че е толкова мъничка и студена в сравнение с моята длан, а тя отговори на ласката ми, стискайки леко пръстите ми.
Посочих към повърхността и тя кимна. Изведох я от амбразурата и двамата се спуснахме край корпуса, насочвайки се бързо към безопасната скала под прикритието на бамбука.
Започнахме да се промъкваме нагоре рамо до рамо, все още държейки се за ръце и с гръб към скалата.
Светлината се усили и когато вдигнах поглед нагоре, забелязах някъде нависоко дъното на лодката. Настроението ми се повиши.
На шейсет фута дълбочина спряхме за минута, за да започнем декомпресията. Една от дебелите акули премина край нас, оплескана на петна като прасе, но не ни обърна никакво внимание и щом отмина на безопасно разстояние, наведох надолу харпуна.
Издигнахме се бавно до следващата точка на дълбочина от четирийсет фута, където престояхме две минути, за да може азотът от кръвта ни да се отдели постепенно през дробовете ни. После се издигнахме до следващата спирка на дълбочина от двайсет фута.
Надникнах през маската на Шери и тя завъртя очи, очевидно възвръщайки си смелостта и настроението. Дотук всичко вървеше гладко. Все едно, че си бяхме вкъщи и си пийвахме уиски — оставаха ни само дванайсет минути.
Лодката беше толкова близо, че ми се струваше, че мога да я докосна с харпуна. Съвсем ясно виждах кафявите лица на Чъби и Анджело, наведени през борда в очакване да ни видят как се появяваме над водата.
Отместих погледа си от тях, оглеждайки внимателно още веднъж водата около нас. Някъде в крайчеца на полезрението ми, където водата ставаше непроницаемо синя, забелязах, че нещо се движи. Преди да го видя в действителност, просто предположих, че е някаква мярнала се за малко сянка, но усетих, че отново ме изпълва мрачно предчувствие и страх.
Висях неподвижно във водата, застанал изцяло нащрек, оглеждайки се и изчаквайки да изминат последните прекалено дълги минути, които се влачеха като осакатени насекоми.
Сянката се мярна отново, вече много отчетливо, с бързо и смъртоносно движение, от което нямаше никакво съмнение, че не е от преминаваща акула албакор. Разликата е същата като между дебнеща край лагерен огън хиена и тръгнал на лов лъв.
Втората огромна бяла акула се зададе внезапно през размътените сини пластове вода. Движеше се бързо и безшумно, преминавайки на петдесет фута от нас, сякаш не ни обръщаше внимание. После се обърна рязко и премина още веднъж край нас като затворено зад решетки животно, което се върти напред-назад.
Шери се притисна в мен и аз издърпах ръката си от здравата й прегръдка. И двете ми ръце трябваше да бъдат свободни.
При следващата си обиколка акулата промени начина си на движение и започна да прави обширни кръгове напред и назад, което винаги означава, че се готви да нападне. Продължаваше да кръжи непрекъснато, с жадно прикован поглед на жълтите си очи в нас.
Вниманието ми внезапно бе отвлечено от бавно спускащите се десетина паласки с прах против акули, които се появиха над главите ни. Чъби бе забелязал грозящата ни опасност и сигурно беше изсипал през борда цялото съдържание на кутията. Едната от тях премина толкова наблизо до мен, че я хванах и я подадох на Шери.
От ръката й се разнесе синя мътилка и аз насочих вниманието си към акулата. Беше се отдръпнала малко от синия химикал, но все още кръжеше непрестанно и се хилеше отвратително.
Погледнах хронометъра, оставаха ни още три минути, за да бъдем напълно сигурни, но можех да рискувам и да пратя Шери нагоре. За разлика от мен тя не беше изпитала резултата от кипналия азот в кръвта и вероятно след минута щеше да бъде съвсем готова за излизане.
Акулата скъсяваше обиколките си, приближавайки се неумолимо към нас. Вече беше толкова наблизо, че погледнах право в черната зеница на окото й и намеренията й ми станаха съвсем ясни.
Погледнах хронометъра. Времето намаляваше; оставаше ни още малко и реших да накарам Шери да тръгва. Потупах я по рамото и й посочих настойчиво нагоре. Колебаеше се, но аз я потупах отново и повторих нареждането си.
Започна да се издига, движейки се бавно и в правилна посока, но краката й се полюшваха подканящо. Акулата ме изостави и реши да се заеме с нея, тръгвайки подире й.
Шери я забеляза и започна да се издига по-бързо, но акулата я настигаше. Сега вече бях и под двете и заплувах мощно встрани точно когато акулата вирна опашка, което беше сигурен знак, че е дошъл мигът да нападне.
Озовах се точно под нея, когато се готвеше да разкъса Шери. Пресегнах се, допрях харпуна в мекото гадно гърло и натиснах спусъка.
Видях как изстрелът се пръсна в издутото бяло месо и как акулата се отдръпна назад, пляскайки конвулсивно с опашка. Втурна се нагоре и излетя над водата, подскачайки във въздуха, а после се стовари тежко върху повърхността сред бликналата бяла пяна.
Веднага започна да прави шеметно бързи обиколки като полудяла, сякаш подгонена от жилещи пчели. Челюстите й се разтваряха и затваряха последователно.
Разкъсван от силно безпокойство, проследих Шери, която бе запазила присъствие на духа и се насочваше спокойно към лодката. Чифт яки кафяви ръце бръкнаха във водата, за да я посрещнат. Докато я наблюдавах, тя стигна до тях. Кафявите пръсти я сграбчиха като стоманени куки и тялото й излетя с невероятна бързина от водата.
Сега вече можех да насоча цялото си внимание към задачата да остана жив през следващите няколко минути, преди да съм я последвал. Акулата явно беше се съвзела от поразилата я граната, защото спря да се движи като обезумяла и възобнови познатите ми ужасни кръгове.
Започна пак да кръжи отдалеч, приближавайки се все по-наблизо след всяка следваща обиколка. Погледнах към хронометъра и видях, че най-после мога да започна последното си вдигане към повърхността.
Тръгнах бавно нагоре. Все още помнех добре ужасните болки от гърчовете, но огромната свирепа акула се приближаваше все повече и повече.
Спрях се отново, щом стигнах на десет фута под лодката, и акулата стана подозрителна, спомняйки си вероятно неотдавнашната експлозия в шията си. Спря да кръжи и застана неподвижно в прозрачната вода, сякаш подпирайки се върху гръдните си перки. Гледахме се един друг от разстояние петнайсет фута и почувствах, че огромният син звяр се подготвя за решаващата атака.
Протегнах харпуна с напълно изпъната ръка и много внимателно заплувах към нея, стараейки се да не я стресна, докато гранатата не се приближи на един инч от цепките на ноздрите й.
Натиснах спусъка и тя се отдръпна стреснато, щом гранатата избухна. Отдалечи се, преди да се обърне яростно, а аз захвърлих харпуна и се понесох към повърхността на водата.
Побесняла беше като ранен лъв, раздразнена от получените рани, и се впусна към мен с извития си като планина син гръб и с широко разтворените си челюсти. Знаех, че сега вече нищо не можеше да я спре, освен собствената й смърт.
Когато се стрелнах към повърхността, видях, че ръцете на Чъби ме очакват. Пръстите му приличаха на връзка кафяви банани, но в този миг наистина го обичах. Вдигнах дясната си ръка над главата, подавайки я на Чъби, и когато акулата се устреми към последните няколко фута, които ни разделяха, усетих, че пръстите на Чъби обвиха китката ми.
И тогава водата около мен експлодира, сякаш бе ударена от бомба. Почувствах мощния напън, с който ме дърпаше Чъби, и силните тласъци на разплискалата се като кратер вода в мига, в който акулата изскочи нагоре. После се намерих по гръб върху дъното на лодката, измъкнал се на косъм от челюстите на ужасяващото животно.
— Хубави домашни животинки си имаш, Хари — изрече безучастно Чъби, но знаех, че преиграва, и се огледах за Шери.
— Всичко наред ли е? — викнах аз, щом забелязах мокрото й пребледняло лице край кърмата. Кимна ми с глава, но се съмнявах, че можеше да говори.
Разкопчах токата на коланите и се освободих от тежкия водолазен апарат.
— Чъби, приготви една шашка от гелигнита — извиках аз, докато се освобождавах от маската и плавниците, а после надникнах през борда на лодката.
Акулата не ни оставяше, обикаляйки около лодката, побесняла от болка и ярост. Мярна се съвсем наблизо и над водата се показа тръбната й перка в цялата си дължина. Знаех, че като нищо може да ни нападне и да пробие обшивката на лодката.
— О, Господи, Хари, тя наистина е ужасна — Шери бе възвърнала способността си да говори и разбирах как се чувства. Мразех отвратителната риба с цялото си същество след преживяния ужас, но трябваше да отвлека вниманието й, за да не ни нападне.
— Анджело, дай ми змиорката и ножа — извиках аз и той ми подаде студената хлъзгава риба. Отрязах десетфунтово парче от умрялата змиорка и го хвърлих във водата.
Акулата зави и се впусна към кървавия къс, поглъщайки го и допирайки се до корпуса на лодката, тъй като мина съвсем наблизо. Лодката се разлюля неудържимо.
— Побързай, Чъби — изревах аз и хвърлих второ парче на акулата. Тя го погълна мигновено като гладно куче, впускайки се под кила и разклащайки отново лодката толкова силно, че Шери изпищя и се хвана за борда.
— Готово — викна Чъби и аз му подадох двуфутов къс от змиорката, чийто празен корем зееше отворен като торбичка.
— Пъхни шашката в корема и го превържи — наредих му аз и той се ухили широко.
— Ей, Хари — засмяно рече той, — тая работа ми харесва.
Докато хвърлях на чудовището парчета от змиорката, Чъби мушна шашката гелигнит в едно доста голямо парче месо, привързвайки го към изолирания меден проводник. После ми го подаде.
— А сега го свържи — заповядах му аз, развивайки с лявата си ръка намотаната жица.
— Готови за стрелба — ухили се Чъби, а аз хвърлих увития в месото взрив към приближаващата се акула.
Тя се впусна към него и докато поглъщаше лакомо плячката си, лъскавият й син гръб се показа над повърхността на водата. Жицата веднага започна да се изнизва през борда и аз отпуснах още от бобината.
— Остави я да го погълне напълно — казах аз и Чъби доволно кимна с глава.
— Окей, Чъби, виж сметката на тая негодница — викнах аз, щом рибата се подаде над водата с щръкнала перка и започна да прави поредната си обиколка с провесен от подобната на полумесец уста проводник.
Чъби натисна бутона и акулата се пръсна като диня, хвърляйки нависоко стълб от розови пръски, парчета бледорозово месо и яркочервени късчета от вътрешности, които се издигнаха на петдесет фута във въздуха, а после всичко се посипа във водата наоколо и върху лодката. Разкъсаният труп се заподмята над водата като някакъв окървавен дънер, а после се преобърна и започна да потъва.
— Сбогом, Вирната опашко! — радостно изкрещя Анджело, а Чъби се усмихна като херувим.
— Хайде да се прибираме — реших аз, защото високите океански вълни бяха започнали да се разбиват над рифа и ми се струваше, че ще повърна.
Но неразположението ми изчезна като по чудо, след като приложих лечение с уиски „Чивас Рийгъл“, въпреки че бе прието в емайлирано канче, а доста по-късно, когато вече бяхме в пещерата, Шери ми каза:
— Предполагам, че очакваш да ти благодаря, задето ми спаси живота, както си е редно?
Ухилих й се широко с разтворени обятия:
— Не, скъпа моя, просто ми покажи на дело колко си ми благодарна.
И тя действително ми го показа, а после заспах дълбоко, без никакви кошмари, защото бях изтощен и телесно, и душевно.
Струва ми се, че всички бяхме започнали да гледаме на вира при Топовния пролом с някакво суеверно страхопочитание. Сполетелите ни нещастия и злополуки сякаш не бяха случайни, а закономерна поредица от нечий злокобен план.
Изглеждаше, че при всяко поредно отиване дотам мястото ставаше все по-опасно и че надвисналата над него прокоба ще ни причини още повече беди.
— Знаете ли какво си мисля? — усмихнато съобщи Шери, но съвсем не се шегуваше. — Мисля си, че духовете на убитите монголски принцове са тръгнали след съкровището, за да го пазят… — Въпреки ярката светлина на прекрасното утро забелязах как лицата на Анджело и Чъби силно помръкнаха. — Според мен духовете им са били в двете огромни акули, които убихме вчера — Чъби изглеждаше така, сякаш бе изял на закуска цяла дузина развалени стриди, лицето му стана восъчнозлатисто и го видях, че кръстосва пръстите си на дясната ръка.
— Мис Шери — строго рече Анджело, — никога не трябва да говорите така. — Забелязах, че кожата на ръцете му е настръхнала от ужас.
— Да, престани с тия приказки — съгласих се аз.
— Но аз се шегувах — запротестира Шери.
— Хубава шега — казах аз, — та ти направо ни закла. — И всички замълчахме, докато преминавахме през протока и заемахме обичайното си място в сянката на рифа.
Седях на носа и когато и тримата вдигнаха очи към мен, разбрах по лицата им, че настроението на всички е силно понижено.
— Ще сляза сам — съобщих аз и тримата се размърдаха облекчено.
— И аз ще дойда с теб — без особен ентусиазъм предложи услугите си Шери.
— По-късно можеш да дойдеш — съгласих се аз, — но първо искам да проверя дали има акули и да прибера нещата, които загубихме вчера.
Спуснах се предпазливо, след като престоях под лодката цели пет минути, оглеждайки внимателно дълбочината в очакване да зърна някоя от злокобните мрачни сенки, а после се гмурнах безшумно.
В по-дълбоките пластове бе студено и тайнствено, но открих, че нощният прилив бе очистил дълбочината и отнесъл в открито море всичкия кървав леш, която бе привлякла глутницата акули предишния ден.
Нямаше и помен от труповете на огромните бели акули и единствените риби, които видях, бяха многочислените пасажи от лъскавите обитателки на корала. Забелязах, че на дъното нещо проблесна като сребро, и когато се спуснах към него, видях, че там лежи харпунът, който бях захвърлил, докато бързах към лодката. Открих празните водолазни апарати и повредения клапан за дишане там, където бяхме ги оставили в амбразурата.