Като мина главната улица, автомобилът зави в една странична уличка и спря пред дъсчена порта с малка вратичка. Над портата се издигаше дървено острие, украсено отгоре с блестяща стъклена топка, в която като в огледало се отразяваше наопаки цялата улица заедно с къщите, оградите и спряния пред портата автомобил.
Шофьорът, който, тук му е мястото да го кажем, се наричаше Кравайко, слезе от автомобила, приближи се до вратичката и натисна скритото в оградата бутонче. Вратичката безшумно се отвори:
— Влезте — покани той Винтчо и Болтчо. — Ще ви запозная с Бурмичко. Той е интересна личност. Ще видите.
Тримата приятели влязоха в двора, завиха наляво и се отправиха към къщата. Кравайко изкачи малката каменна стълба, намери едно бутонче в стената и го натисна. Вратата се отвори също така безшумно и нашите приятели се озоваха в една стая. Стаята бе съвсем празна, без никакви мебели освен закачената до едната стена плетена люлка, в която със свити на кравай крака и с дълбоко мушнати в джобовете ръце лежеше едно момченце в син комбинезон.
— Още ли спиш, Бурмичко — поздрави го Кравайко. — Отдавна вече се е съмнало.
— Аз съвсем не спя, а мисля — отговори Бурмичко, като обърна глава към своите гости.
— Запознай се, това са майсторите Винтчо и Болтчо. Трябва им един поялник.
— Здравейте. Седнете, моля ви се — отговори Бурмичко.
Винтчо и Болтчо смутено се огледаха наоколо и не видяха в стаята нищо, на което може да се седне, но Бурмичко протегна ръка и натисна едно бутонче в стената близо до люлката. Изведнъж на срещуположната страна изскочиха три столчета със сгъваеми седалки като столовете в театъра.
Винтчо и Болтчо седнаха.
— Забелязахте ли, че всичко тук е с бутончета? — попита Бурмичко. — Натиснеш едно бутонче — вратата се отваря, натиснеш друго — разтваря се стол, а пък ако ви трябва маса, заповядайте…
Бурмичко натисна друго бутонче. От стената изскочи горната дъска на една маса и без малко не перна по главата седналия на стола Винтчо.
— Нали е много удобно? — попита Бурмичко.
— Изумително! — потвърди Винтчо и се огледа наоколо от страх да не се стовари нещо друго върху главата му.
— Техника до фантастични размери! — похвали се Бурмичко.
— Единственото неудобство е, че не може да се сяда само до стената — рече Кравайко.
— Аз точно това мисля как да направя, че столовете да се местят — отговори изобретателят.
— Може би по-просто ще бъде да се измайсторят обикновени столове? — каза Болтчо.
— Това е чудесна идея! Трябва да се измисли най-прост обикновен стол! — зарадва се Бурмичко. — Та нали всичко гениално е просто. Изглежда, братче, че и ти си механик?
— Механик съм — отвърна Болтчо. — И двамата сме механици.
— На вас значи ви трябва поялник?
Бурмичко натисна още едно бутонче и за голяма изненада на зрителите плетената люлка почна да се спуска бавно надолу. Спуска се дотогава, докато легналият в нея Бурмичко се просна на пода.
— Когато слизате от обикновена плетена люлка, можете да си закачите крака за въжето, да паднете и да си разбиете носа — каза Бурмичко, като ставаше от пода. — В моята механизирана люлка тази опасност, както виждате, е напълно отстранена. Вие спокойно се спускате на земята и след това ставате. По същия начин, когато искате да спите, вие лягате на пода, натискате бутончето и люлката сама ви издига до нужната височина.
Бурмичко почна да обикаля стаята и да натиска разни бутончета, след което се появиха нови маси, столове и лавици, отваряха се вратичките на различни долапи и килерчета. Най-после той натисна още едно бутонче и подът под него потъна.
— Елате тук! — чу се след минута гласът му от двора.
Приятелите излязоха на двора.
— Това е моят гараж — каза Бурмичко, като заведе Винтчо и Болтчо до един каменен хамбар с широка желязна врата.
Той натисна едно бутонче и вратата започна да се вдига нагоре като завеса на театър. Вътре се намираше някаква чудна кола с множество колелета.
— Това е парен автомобил с осем колела и фъстъчено охлаждане — обясни Бурмичко. — Четирите му колелета са отдолу и четирите — отгоре. Обикновено автомобилът се движи на долните колела; горните колела са направени, в случай че автомобилът се обърне. И осемте колела са поставени под ъгъл, тоест наклонено, благодарение на което автомобилът може да се движи не само така, както се движат всички автомобили, но и настрани, дори по гръб, тоест съвсем обърнат, с главата надолу! По този начин се предотвратява възможността от всякакви злополуки.
Бурмичко се качи в автомобила и го показа в движение и при четирите положения, след като продължи обясненията си.
— Вместо обикновена бака — каза той — автомобилът има казан за нагряване на газирана вода. Отделящата се при нагряването на водата пара увеличава налягането върху буталото, благодарение на което колелетата се въртят по-бързо. Зад казана има съд за приготовление на фъстъчен сладолед, който е необходим за охлаждането на цилиндъра. Разтопеният от нагряване сладолед тече по една тръбичка в казана и служи за смазване на мотора. Автомобилът има четири скорости: първа, втора, трета и четвърта, а също заден и страничен ход. В задната част на автомобила има приспособление за пране на дрехи. Прането може да се извършва през време на движение на която и да е скорост. В спокойно състояние, тоест при спиране на колата, моторът реже дърва, меси глина и прави тухли, а също така може да бели картофи.
Като се нагледаха на чудната машина, приятелите отидоха в работилницата на Бурмичко, която бе пълна с разни вехтории. Там имаше стари, счупени велосипеди, велосипедни части, колела, куп различни дървени пумпали и въртележки. Бурмичко дълго се лута из работилницата да търси поялника, но никъде не можа да го намери. След като прерови всички вехтории, той изведнъж се плесна по челото и каза:
— Ех, че съм заплес! Та аз забравих поялника у Многознайко. Ще трябва да се разходите до него за поялника.
— Е, нищо, с автомобила ще отидем бързо — рече Кравайко.
— А кой е този Многознайко? — попита Болтчо, когато у нашите приятели, след като се сбогуваха с Бурмичко, излязоха на улицата.
— Многознайко е писател — отговори Кравайко.
— Нима? — извика Болтчо. — Ще бъде много интересно да се запознаем с него. Аз нито веднъж не съм говорил с жив писател.
— Ето че ще се запознаете с него. Той също е твърде интересна личност — отвърна Кравайко, сядайки в автомобила.
Деветнадесета глава
На гости у писателя
Многознайко стоеше пред отворения прозорец на своя кабинет, скръстил ръце на гърди, и гледаше замислено в далечината. Косите му бяха вчесани гладко назад, веждите — гъсти, черни и съединени над носа, намръщени, което придаваше на лицето му дълбокомислено изражение. Той дори не се помръдна, когато в стаята влязоха тримата наши приятели. Кравайко го поздрави високо, представи му Винтчо и Болтчо и му каза, че са дошли за поялника, но Многознайко продължаваше да гледа през прозореца с такъв съсредоточен израз, като че ли се мъчеше да хване за опашката някаква извънредно интересна и умна мисъл, която дълго се е въртяла в главата му, но постоянно се е изплъзвала. Кравайко смутено вдигна рамене и насмешливо погледна към Винтчо и Болтчо, сякаш искаше да им каже: „Ето, вижте го, нали ви разправях!“
Най-сетне Многознайко като че ли се пробуди от сън, обърна се към влезлите и разтягайки важно думите, каза с мек и приятен глас:
— Здравей-те, здраве-е-ейте! Моля да ме извините, приятели. Аз, тъй да се каже, невидимо отсъствувах, пренесен от въображението си в други сфери… Многознайко — каза той името си и протегна ръка на Винтчо.
Винтчо стисна меката му като кюфте ръка и също каза името си.
— Многознайко — повтори писателят с кадифен глас и с широк жест протегна ръка на Болтчо.
— Болтчо — отговори той и също стисна кюфтето.
— Многознайко — произнесе за трети път писателят и протегна ръка на Кравайко.
— Че ние отдавна сме познати с вас! — рече Кравайко.
— Ах, но това е Кравайко: — извика Многознайко с изненадан вид. — Здравейте, здраве-ейте! Заповядайте, седнете, приятели!
Всички насядаха.
— Значи вие сте се запознали вече с този Бурмичко? — попита Многознайко, издавайки с въпроса си, че макар и невидимо да е отсъствувал, пренесен в други сфери, все пак е чул какво му е приказвал Кравайко. — Той сигурно ви е показвал своите сгъваеми маси и столове, нали? Хе-хе-хе! Винтчо утвърдително кимна с глава. Върху лицето на Многознайко се появи насмешливо изражение. Той потърка с ръце коленете си с видимо удоволствие и каза:
— Хе-хе! Всички изобретатели са чудаци! Е, кажете ми, моля ви се, за какво са всички тези сгъваеми маси, автоматично отварящи се шкафове и подвижни люлки? На мене например ми е много по-приятно да седя на обикновен удобен стол, който не подскача под вас, щом седнете, или да спя на легло, което не се движи под тебе нагоре-надолу. За какво е това, кажете, моля ви се? Кой може да ме застави да спя на такова легло? Ами ако аз, тъй да се рече, не искам? Не желая?
— Но нали и никой не ви кара да правите това — каза Кравайко. — Бурмичко е изобретател и се старае да усъвършенствува всичко, което му падне под ръка. Невинаги е сполучливо, но той има много полезни изобретения. Той е добър майстор.
— Аз не казвам, че е лош — възрази Многознайко, — той, ако искате да знаете, е много добър майстор. Да, да трябва да се признае, отличен майстор! Той ми направи прекрасен бърборограф.
— Какво е това — бърборограф? — попита Винтчо.
— Машина за говорене. Ето, погледнете!
Многознайко накара гостите си да се приближат до масата, на която имаше неголям уред.
— Това сандъче или куфарче — наречете го, както искате — има отстрани малко отвърстие. Достатъчно е да произнесете пред това отвърстие няколко думи, а после да натиснете бутончето и бърборографът ще повтори точно вашите думи. Ето, опитайте — предложи Многознайко на Винтчо.
Винтчо се наведе над уреда и произнесе:
— Винтчо, Винтчо, Болтчо, Болтчо.
— Й Кравайко! — добави Кравайко, наведен над уреда.
Многознайко натисна бутончето и бърборографът за голямо учудване на всички зафъфли с гъгнив глас:
— Винтчо, Винтчо, Болтчо, Болтчо. И Кравайко.
— За какво ви е тази машина за говорене? — попита Болтчо.
— Как тъй за какво! — извика Многознайко. — Писателят без такава машина е като без ръце. Аз мога да поставя бърборографа в коя да е къща и той да запише всичко, каквото говорят там. На мене ще остане само да го препиша и ето ви повест или дори роман.
— Колко е просто всичко това — извика учудено Болтчо. — А пък аз бях чел някъде, че писателят трябва да има някакво въображение, някакъв замисъл…
— Е, замисъл! — нетърпеливо го прекъсна Многознайко. — Това само в книгите го пишат, че е необходимо, я се опитай да замислиш нещо, когато и без тебе всичко вече е замислено! На каквото и да се спреш — всичко го има вече. А тук черпи направо, тъй да се каже, от натура — все ще излезе нещо, което нито един писател не е измислил още.
— Но нали не всеки ще се съгласи да поставят в стаята му бърборограф? — рече Болтчо.
— Аз правя това ловко — отвърна Многознайко. — Отивам у някого на гости с бърборографа, който, както се убедихте вече, има вид на куфарче. Когато си излизам, забравям куфарчето под масата или под стола, а после имам удоволствието да слушам какво приказват стопаните без мене.
— Наистина, какво приказват? Това е твърде интересно — попита Болтчо.
— Да, извънредно интересно — потвърди Многознайко. — Аз дори сам не очаквах. Оказва се, че не приказват нищо, а просто се смеят без никаква причина, кукуригат като петли, лаят като кучета, грухтят, мяукат.
— Поразително! — извика Винтчо.
— Точно това казвам и аз, поразително! — съгласи се Многознайко. — Докато седиш с тях, разговарят нормално и разумно, а щом си отидеш, почва се някаква щуротия. Ето чуйте какво е записано вчера. Аз бях у едни познати и оставих бърборографа под масата.
Многознайко завъртя някакъв диск под капака на куфарчето и натисна бутона. Чу се съскане, после силен трясък като от затваряне на врата. Около една минута беше тихо, след това изведнъж се разнесе дружен смях. Някой каза: „Под масата“. Чу се шум от разправия и отново смях. Един почна да кукурига, друг да мяука, да лае. После някой взе да блее като овца. Един рече: „Чакай, аз ще изрева като магаре“. И почна да реве: „У-а! У-а!“ А сега като жребче: „И-и-хи-хи!“ Отново се чу смях.
— Ето, видяхте ли… тоест чухте ли? — разтвори ръце Многознайко.
— Да, малко може да послужи това за роман — мъдро каза Винтчо.
— Аз ще ви открия тайната — обърна се Кравайко към Многознайко. — В града всички вече знаят за този бърборограф и щом си излезете, нарочно почват да крещят в машинката всякакви глупости.
— Защо ще крещят глупости?
— Е, вие искате да ги надхитрите, а вместо това те са ви надхитрили. Вие искате да подслушвате какво говорят във ваше отсъствие, а те са разбрали това и нарочно пищят й грухтят, за да се подиграват с вас.
Многознайко се намръщи.
— Ах, така ли? Добре тогава, аз пък ще ги надхитря. Ще турям незабелязано бърборографа под прозорците. Тази машинка ще ми послужи още. Но я погледнете това нещо: какво е то според вас?
Многознайко показа на гостите си някаква некрасива вещ, която приличаше на сгъната палатка и на огромен чадър.
— Навярно чадър? — изказа предположението си Болтчо.
— Не, не е чадър, а сгъваема, удобна за носене, писателска маса със стол — отговори Многознайко. — Трябва ви например описание на гора. Отивате в гората, нагласявате масата, сядате удобно и описвате всичко, което виждате наоколо. Ето опитайте, седнете — предложи той на Болтчо.
Многознайко натисна едно бутонче върху дръжката на предполагаемия чадър и чадърът веднага се разтвори, превръщайки се в малка масичка със столче. Болтчо седна на масата, но за да направи това, бе принуден да свие краката си по най-неестествен начин.
— Вие сте настанен удобно — продължаваше Многознайко — и изведнъж получавате вдъхновение. Признайте, че това е много по-приятно, отколкото да пишете седнал на тревата или на голата земя.
Болтчо не почувствува нито удобство, нито вдъхновение — напротив, усети, че краката почват да го болят зверски. Ето защо той реши по-скоро да промени разговора и като се измъкна от масата, попита:
— Кажете, моля ви се, каква книга сте написали?
— Аз не съм написал още нито една книга — призна си Многознайко. — Трудна работа е да бъде човек писател. Преди да стана писател, трябваше, както виждате, да се снабдя с някои неща, а това не е толкова лесно. Най-напред трябваше да чакам да ми направят сгъваема маса. Това се проточи дълги години. После чаках да ми направят бърборографа. Вие знаете как майсторите обичат да отлагат и бавят. Бурмичко пък се отличава особено много с това качество. Представете си, две и половина години той само обмисляше как да направи този уред. На него му е все едно дали аз мога да чакам, или не. Той не разбира, че моята работа е творческа! Признавам, бърборографът е сложен уред, но защо ще го усложнява още повече?