— А нима той го усложняваше? — съчувствено попита Винтчо.
— Разбира се, че го усложняваше! Започна да прави не просто бърборограф, а някакъв бърборограф, комбиниран с прахосмукачка. Кажете, моля ви се, защо ми е на мене прахосмукачка? Това отне излишни година и половина. Е, нищо! — махна с ръка Многознайко: — Сега вече имам тези неща, остават още няколко дреболии.
— Добре би било да се измисли машинка, която да мисли вместо писателя — каза Болтчо.
— Имате право — съгласи се Многознайко.
Като видяха през прозореца, че слънцето клони вече към залез, нашите приятели почнаха да се сбогуват. Те взеха поялника и излязоха на улицата. Болтчо рече:
— Време е да се връщаме. Страхувам се да не ни завари нощта на път.
— Нищо, братчета, аз завчас ще ви закарам с автомобила. Но преди това не е зле да хапнем — каза Кравайко и откара Болтчо и Винтчо в къщи да закусят.
Двадесета глава
Палитро работи
Докато Винтчо и Болтчо пътешествуваха из Града на хвърчилата и търсеха поялник, в Зеления град се случиха твърде важни събития. Денят започна с това, че Палитро нарисува портрета на Снежинка. Той употреби за него почти два часа, но в замяна на това портретът стана като жив. Приликата бе поразителна. Мнозина казваха, че на портрета Снежинка била по-хубава, отколкото в действителност, но това не бе вярно. Снежинка съвсем нямаше нужда да бъде разхубавявана от художника. Ако Палитро бе успял да подчертае в портрета красотата на нейните черти и да ги покаже по-ярко и изразително, то точно това се изисква от истинското изкуство, каквото е живописта.
Портретът бе окачен на стената в долната стая, за да могат всички желаещи да го видят. И трябва да се каже, че желаещи имаше достатъчно. Всички, които видяха портрета, искаха от Палитро да нарисува и тях, но Снежинка не пущаше никого в горната стая, тъй като Палитро в това време рисуваше портрета на Синеочка и външните хора можеха да му попречат.
Незнайко, който се въртеше горе и даваше на Палитро различни ненужни съвети, за да покаже, че много разбира от живопис, дочу шума отдолу.
— Какъв е този шум тук? Какъв е този шум? — развика се той, като слизаше по стълбата. — Я се разотивайте по-бърже по къщите.
Бедните момиченца дори не сметнаха за нужно да се обидят от подобна грубост, толкова силно бе желанието им да видят художника. Тъкмо обратното, те заобиколиха от всички страни Незнайко, почнаха да го наричат Незнайчице и да го молят да не ги пъди.
— Я се наредете в редица! — извика Незнайко, като разбутваше момиченцата и ги притискаше до стената. — В редица, ви казвам, или всички ви ще изгоня!
— Ух, колко сте груб, Незнайко! — извика Снежинка. — Нима може така? Мене ме е дори срам заради вас.
— Нищо — отвърна Незнайко.
В това време в стаята влетя още едно момиченце, което се възползува от общата суматоха и се промъкна право към стълбата, водеща за горния етаж. Като видя това, Незнайко се спусна към него и щеше вече да го хване грубо за ръката, когато момиченцето се спря, погледна го надменно и решително замаха пръст под носа му:
— Я по-полека! Аз мога и без ред — аз съм поетеса!
При този неочакван отпор Незнайко зяпна от учудване, а поетесата, възползувана от неговото смущение, му обърна гръб и спокойно тръгна към стълбата.
— Какво каза тя? Коя е тя? — попита Незнайко, като сочеше смутено с пръст към стълбата.
— Поетеса. Пише стихове — обясниха момиченцата.
— А… — проточи Незнайко. — Голяма работа. И ние имаме поет, бивш мой ученик. Някога аз съм го учил да пише стихове, а сега той може и сам.
— Ах, колко интересно! Значи и вие сте били поет?
— Бил съм!
— Ах, колко сте способен! Били сте и художник, и поет!…
— И музикант — важно добави Незнайко.
— Кажете някое ваше стихотворение!
— После, после — отвърна Незнайко с вид, че страшно бърза.
— А как се казва вашият поет?
— Цветец.
— Ах, колко интересно! — заръкопляскаха момиченцата.
— Вашият поет се казва Цветец, а нашата поетеса — Самоцветка. Прилича на неговото име, нали?
— Прилича малко — съгласи се Незнайко.
— Харесва ли ви се това име?
— Не е лошо.
— А какви стихове пише тя! — продължаваха момиченцата. — Ах, какви прекрасни стихове! Идете горе, тя сигурно ще чете свои стихове. Интересно дали ще ви се харесат.
— Че какво, може и да отида — съгласи се Незнайко.
Когато се качи горе, Палитро завършваше вече портрета на Синеочка, а Самоцветка седеше на дивана до Гусльо и разговаряше с него за музика. Незнайко сложи ръце на гърба си и започна да се разхожда из стаята, поглеждайки от време на време крадешком поетесата.
— Какво се движите назад-напред като махало — каза му Самоцветка. — Седнете, моля ви се, защото очите ми се премрежват от вас.
— А вие не се разпореждайте тук — отвърна й грубо Незнайко. — Ще заповядам на Палитро да не рисува вашия портрет!
— Я гледай! Той наистина ли може да ви заповядва? — обърна се Самоцветка към Палитро.
— Може. Той всичко може — отговори Палитро, който старателно работеше с четчицата и дори не чу това, което бе казал Незнайко.
— Разбира се, че мога — потвърди Незнайко. — Всички са длъжни да ме слушат, защото аз съм им главатар.
Като чу, че Незнайко се ползува с такава власт между момчетата, Самоцветка реши да спечели разположението му:
— Кажете, моля ви се, струва ми се, че вие сте измислили балона?
— Че кой друг!
— Аз някога ще напиша стихове за вас.
— Много ми е притрябвало! — прихна да се смее Незнайко.
— Не говорете така! — пропя Самоцветка. — Та вие не знаете какви стихове пиша! Искате ли да ви издекламирам някое свое стихотворение?
— Добре, казвайте — съгласи се снизходително Незнайко.
— Ще ви издекламирам своето ново стихотворение за комара. Слушайте:
Бях си хванала комар,
тра-ра, ра-ра, тра-ра-рар!
Беше хубав той и мил,
ла-ли, ла-ли, ла-ли-лил!
Но комарът затъжи,
ах, горкият, ще умре.
Ще си хвана аз тогаз
една мравка по-добре!
Мравката е също тъжна,
и тя иска свобода.
Стига с тях съм си играла,
трябва книжки да чета!
— Браво, браво! — извика Палитро и дори изръкопляска.
— Много хубаво стихотворение — одобри Гусльо. — В него се говори не само за комара, но и за това, че трябва да се четат книжки. Това е едно поучително стихотворение.
— Ето чуйте още — каза поетесата и прочете друго стихотворение, в което се говореше не вече за комара, а за водното конче и което завършваше не с думите „трябва книжки да чета“, а с думите „трябва роклички да шия!“
След това последва стихотворение за мушицата, което завършваше с думите: „Трябва ръцете си да мия“. Най-сетне беше прочетено стихотворение с „трябва пода да мета“.
В това време Палитро завърши портрета на Синеочка. Всички се струпаха около него и почнаха да изразяват своя възторг:
— Чудесно! Прекрасно! Възхитително!
— Миличък, не можете ли да нарисувате и мене в синя рокля? — обърна се Самоцветка към Палитро.
— Как така в синя, когато сте в зелена? — попита в недоумение Палитро.
— Ех, миличък, нима не ви е все едно? Роклята е зелена, но вие я нарисувайте синя. Аз щях да облека синя рокля, ако знаех, че Синеочка ще изглежда така добре в синьо.
— Добре! — съгласи се Палитро.
— И очите ми, моля ви се, направете сини!
— Но нали вашите очи са кафяви — възрази Палитро.
— Ех, миличък, какво ще ви струва това? Щом можете вместо зелена рокля да нарисувате синя, то защо вместо кафяви очи да не нарисувате сини?
— Тук има разлика — отвърна Палитро. — Вие можете ако искате, да облечете синя рокля, но въпреки всичкото си желание не можете да си поставите сини очи.
— Ах, така ли? Е, тогава нарисувайте ме с кафяви очи, но направете ги по-големи.
— Вие и без това имате много големи очи.
— Ах, мъничко! Иска ми се да бъдат още по-големи. И ресниците направете по-дълги.
— Добре.
— И косите нарисувайте златисти. Нали аз имам почти златисти коси! — с умолителен глас продължаваше Самоцветка.
— Това може — съгласи се Палитро.
Той се залови да рисува поетесата, а тя постоянно скачаше от мястото си, притичваше до портрета си и настояваше:
— Очите още мъничко по-големи! Още, още, още… Удължете ресниците! Устата мъничко по-малка… Още, още…
В края на краищата очите на портрета станаха огромни, неестествени, устицата — колкото главичката на топлийка, косите — като от чисто злато, и целият портрет имаше съвсем слаба прилика с оригинала. Ала Самоцветка много го хареса и каза, че по-хубав портрет не й трябва.
Двадесет и първа глава
Завръщането на Винтчо и Болтчо
Самоцветка слезе долу, като носеше грижливо своя портрет, и моментално бе заобиколена от момиченцата. Всички казваха, че по красота нейният портрет надминава твърде много портретите на Снежинка и Синеочка, но по прилика им отстъпва.
— Глупавички — каза им Самоцветка. — Кое е по-важно за вас: красотата ли, или приликата?
— Разбира се, че красотата! — отговориха всички.
В това време в стаята притичаха запъхтени Лястовичка и Писанка.
— Ах, какво нещастие! — извикаха те. — Ах, ще припаднем!
— Какво се е случило? — уплашиха се всички.
— Отидохме днес в болницата… — почна да разказва Лястовичка.
— … за да отведем в определената им квартира момчетата, които трябваше да бъдат изписани… — продължи Писанка.
— … но Пчелица ни каза, че момчетата били вече изписани — прекъсна я Лястовичка.
— … тогава ние почнахме да молим да ни дадат други момчета — подхвана отново Писанка и заговори бързо, за да не я прекъсне Лястовичка: — Тогава Пчелица ни даде Дано и Бързанко, ние тръгнахме с тях по улицата, а те избягаха от нас и се покатериха на едно дърво.
— Те се страхуват, че ще ги възпитаваме, разбирате ли? — бързо добави Лястовичка и се засмя.
— Много ни е притрябвало да възпитаваме такива като тях! — направи презрителна гримаса Писанка.
— Къде са те сега? — попита Синеочка.
— Останаха на дървото — отговори Лястовичка. — Току-виж, че са започнали да късат ябълките!…
— Хайде да отидем да видим — предложи Снежинка.
Дано и Бързанко се бяха покатерили на ябълковото дърво и наистина се опитваха да откъснат една ябълка. Те я въртяха, като се мъчеха да прекършат дръжката й. Изведнъж видяха на улицата групата момиченца, които се бяха спрели далеко от тях и любопитно ги поглеждаха. Като забелязаха вниманието, което им оказваха момиченцата, Дано и Бързанко с удвоена сила почнаха да въртят ябълката. Дано се помъчи дори да прегризе със зъби дръжката й.
— У, нито една ябълка още не са откъснали! — долетя глас отдолу.
Дано и Бързанко погледнаха натам и видяха едно синеоко момиченце, което насмешливо ги гледаше.
— Ти там, синеоката, да мълчиш! — измърмори Дано. — Да не мислиш, че лесно се късат?
— Ами ако ви дам трион, по-лесно ли ще бъде?
— Ех, че го каза! Ти само ни дай трион!… — отвърна Бързанко.
Синеочка изтича в съседната къща и донесе трион на Бързанко. След една минута дръжката беше прерязана и ябълката полетя надолу.
— Хайде, момичета, почвайте да събирате ябълките! — извика Синеочка. — Момчетата са решили да ни помогнат.
Няколко момиченца притичаха до падналата ябълка и почнаха да я търкалят към най-близката къща.
Под всеки дом в Зеления град имаше мазе за запазване на плодовете и зеленчуците. Като дотъркаляха ябълката до къщи, момиченцата отвориха вратата на мазето, която беше на равнището на земята, и я вкараха вътре. Там близо до вратата започваше дървен улей, по който ябълката сама се търкулна в мазето. Като направиха това, момиченцата се затичаха обратно, а насреща им другарките търкаляха нова ябълка.
Работата закипя. Притича и Палавка. Тя намери отнякъде трион, сложи вместо рокля спортен панталон, който обуваше при игра на волейбол, и също се покатери на дървото. Като видя триона в ръцете й, Дано каза:
— Ей, ти! Я дай тук триона. Ти не можеш!
— Само ти ли можеш! — предизвикателно отвърна Палавка.
Тя се намести на клона, прехапа устна и се залови да реже с триона дръжката на една ябълка. Дано завистливо я поглеждаше, а сетне каза:
— Хайде да работим заедно: най-напред ти порежи, а пък аз ще си почивам, после — аз ще порежа, а ти ще си почиваш!
— Добре — съгласи се Палавка.
В този момент момиченцата дотърчаха от къщата с гаража и веднага се разнесе вестта за изчезването на Винтчо и Болтчо. Момиченцата разказваха, че Винтчо и Болтчо тръгнали рано сутринта за Града на хвърчилата и не се били върнали досега.
— Виждате ли? — забърбори Лястовичка. — Нали ви казвах? Скоро всички момчета ще избягат в Града на хвърчилата. Няма да искат да живеят в нашия град.
— Е, нека избягат — рече Синеочка. — Никого няма да държим насила.
Разговорите за коварството на Винтчо и Болтчо продължиха чак до вечерта. Лястовичка и Палавка, като че ли бяха дори доволни от тяхното изчезване и се подсмиваха злорадо.
Когато надеждата, че Винтчо и Болтчо ще се завърнат, изчезна съвсем, в края на улицата се показа автомобил. Той с шум и трясък мина по улицата. Момиченцата захвърлиха работата и полетяха след него. Писанка и Лястовичка тичаха най-напред и викаха:
— Винтчо и Болтчо се завърнаха! Винтчо и Болтчо се завърнаха! — после се спряха и казаха: — Мълчете! Не бива да тичаме след автомобила. Можем да дадем лош пример на момчетата.
Когато момиченцата приближиха гаража, те видяха, че заедно с Винтчо и Болтчо е пристигнал и Кравайко.
— А кой е този? — извика възмутено Писанка. — Струва ми се, че това е хвърчиловският Кравайко? Защо сте дошли, Кравайко? Ние не сме ви канили.
— Я гледай! — отговори Кравайко. — Много ми е притрябвала вашата покана!
— Никакво „я гледай“! — каза Лястовичка. — Ние не идваме при вас и вие не идвайте при нас.
— Че идвайте, ако искате. Защо не! Ние не ви пъдим.
— Как така не ни пъдите? Сами ни поканихте на елха, а после почнахте да ни замеряте със снежни топки.
— Че какво лошо има в това? Ние просто искахме да поиграем с вас на снежни топки. Трябваше и вие да ни замервате.
— Вие трябваше да знаете, че момичетата не обичат да хващат снега с ръце.