Работата беше там, че в Града на хвърчилата забелязаха изчезването на Кравайко. Жителите знаеха, че той откарал с автомобила си Винтчо и Болтчо в Зеления град. Но тъй като Кравайко не се завърна след това, всички почнаха да молят Бурмичко да отиде с колата си и да разбере не се ли е случило някакво нещастие. Бурмичко пристигна в Зеления град и като видя, че Кравайко помага с автомобила си в беритбата на плодове, не издържа и също се включи в работата.
Жителите на Града на хвърчилата чакаха до вечерта, но Бурмичко не се завърна и на другия ден из града почнаха да се разпространяват най-невероятни слухове. Едни казваха, че на пътя за Зеления град се е разположила баба Яга — костелива нога, която изяжда всекиго, когото види. Други казваха, че това не било баба Яга, а Кашчей Безсмъртни. Трети спореха и доказваха, че Кашчеевци Безсмъртни не съществуват, а това е триглав змей, който съвсем не живеел на пътя, а в самия Зелен град. Всеки ден този змей изяжда по едно момиче, а когато в града идва някое момче, изяжда момчето, защото момчетата са по-вкусни от момиченцата.
След като се появи слухът за този триглав змей, никой от жителите на Града на хвърчилата не се осмеляваше да отиде в града при момичетата и да разбере какво става там. Всеки смяташе, че много по-благоразумно е да си седи в къщи. Ала скоро се намери храбрец, който каза, че ще отиде и ще разбере всичко. Това бе известният Клечо, за когото споменахме вече в тази правдива история. Жителите знаеха, че Клечо е луда глава и действително може да се запъти право в устата на ненаситния змей. Всички почнаха да го убеждават да не ходи, но Клечо не искаше и да чуе. Той казваше, че е много виновен пред момичетата и сега съвестта го гризе. Ето защо иска да изкупи своята вина — ще иде в града при тях и ще заплюе змея право по опашката, след което уж змеят ще умре и ще прекрати своите безобразия. Откъде Клечо бе научил, че змейовете умират от това — остана неизвестно.
Клечо тръгна. Някои жители го съжалиха много и предварително го оплакваха. Други казваха, че не си струва да го съжаляват, тъй като без него ще има един хулиган по-малко и в града ще стане по-тихо.
— Но ние сами сме виновни, че не го превъзпитахме — казваха първите.
— Как ще го превъзпиташ такъв? — отвръщаха вторите. — Него само гробът ще го превъзпита.
От този разговор се виждаше, че първите бяха измежду тези, на които Клечо не бе напакостил още както трябва, а вторите — измежду тези, на които бе напакостил здравата.
Както и трябваше да се очаква, Клечо не се завърна и тогава в града всички повярваха на слуховете за змея, за когото почнаха да разказват най-невероятни измислици. Всеки от разказвачите прибавяше на змея по една глава, така че от триглав, той се превърна в стоглав.
Разбира се, всичко това бяха измислици. Най-умните читатели сигурно вече са се досетили сами защо Клечо не се върна, а на тези, които не са се досетили, може да съобщим, че Клечо съвсем не бе изяден от змея, тъй като змеят не ядеше никого, пък и никакъв змей нямаше. Клечо просто бе увлечен в работата. Той също пожела да се покатери на дървото и да поработи с триона. Това беше толкова интересно и при това опасно! Кое момче ще отстъпи пред опасността?
През тези дни единствен само Палитро си стоеше в къщи и рисуваше портрети. Всички момиченца искаха да си имат портрет и те съвсем го измъчиха със своите изисквания. Всяко едно искаше непременно да бъде най-красивото. Напразно доказваше Палитро, че всеки е красив посвоему и че дори малките очи могат също да бъдат красиви. Не! Всички момиченца искаха очите им да бъдат непременно големи, ресниците — дълги, веждите — извити, устата — мънички. В края на краищата Палитро престана да спори и рисуваше така, както те искаха. По този начин бе много по-удобно, защото не възникваха никакви излишни пререкания и освен това Палитро забеляза, че може да въведе рационализация в рисуването на портрети. Понеже всички искаха едно и също, Палитро реши да направи така наречения модел. Той взе парче дебела хартия, проряза в нея две големи очи, дълги и извити като дъга вежди, право и твърде изящно носле, мънички уста, брадичка с трапчинка и чифт малки, прибрани уши отстрани. Изряза отгоре разкошна прическа, отдолу — тънка шийка и две ръчички с тънки пръстчета.
Като приготви такъв модел, той пристъпи, към изготвянето на шаблоните.
Какво представлява шаблонът, веднага ще стане ясно на всекиго. Палитро слагаше модела върху парче хартия и мажеше с червена боя мястото, където беше прорязана устата. На книгата веднага се получаваше рисунък на уста. След това той боядисваше с телесен цвят носа, ушите, ръцете, после тъмни или светли коси, кафяви или сини очи. По такъв начин се получаваха шаблоните.
Палитро направи няколко такива шаблона. Ако момиченцето имаше сини очи и светли коси, той вземаше шаблон със сини очи и светли коси, прибавяше мъничко прилика и портретът бе готов. Ако момиченцето имаше тъмни очи и коси, Палитро избираше друг подходящ шаблон.
Палитро нарисува множество такива шаблонни портрети. Това усъвършенствуване много ускоряваше работата. При това Палитро съобрази, че по изработения от опитния майстор модел всяко момче може да изготвя шаблони, и привлече към тази работа Дано. Дано успешно боядисваше по модела шаблоните с нужните бои и шаблоните не ставаха по-лоши от тези, приготвени от ръката на самия Палитро. Това разпределение на труда между Палитро и Дано още повече ускори работата, което имаше огромно значение, тъй като броят на желаещите да си поръчат портрети не само не намаляваше, а всеки ден се увеличаваше.
Дано много се гордееше със своята нова длъжност. За Палитро и за себе си той казваше с гордост: „Ние, художниците…“ Ала Самият Палитро не бе доволен от работата си и неизвестно защо я наричаше занаятчийство. Той казваше, че от всички портрети, които бил нарисувал в Зеления град, за истински произведения на изкуството могли да се смятат само портретите на Снежинка и Синеочка — останалите можели да послужат само за покриване на гърнета и тенджери.
Притежателките на портретите впрочем не споделяха това мнение. Всички бяха доволни, че са излезли красиви, а приликата, казваха те, е последна работа. На всичко може да се гледа по различни начини.
Двадесет и пета глава
Лекуването на Патронко
След бягството на Мърморко и Хапчев целият болничен персонал бе зает с лекуването на единствения болен — Патронко, който съвсем се разглези от общото внимание към неговата личност. Ту искаше да му варят за обед супа от бонбони и каша от мармалад, ту поръчваше кюфтета от ягоди със сос от гъби, макар всеки да знае, че такива кюфтета няма; ту настояваше да му носят пюре от ябълка, а когато му го донасяха, казваше, че желае сайдер от круши; когато пък му донасяха сайдер, казваше, че сайдерът мирише на лук, или измисляше нещо друго.
Всички болногледачки капнаха от умора, изпълнявайки капризите му. Те казваха, че откак свят светува, не са виждали такъв болен, че това е истинско наказание, а не пациент, и че единственото спасение е по-скоро да оздравее.
Всяка сутрин той изпращаше една от болногледачките да търси из града неговото кученце Рунтавко. Когато болногледачката се изморяваше да скита из града и се завръщаше в болницата с надеждата, че той е забравил вече кученцето си, Патронко винаги питаше:
— Е, намери ли го?
— Никъде го няма.
— Но ти сигурно не си го и търсила?
— Търсих, честна дума, всички улици обиколих!
— А защо аз не чух да го викаш? Хайде върви го потърси наново!
Бедната болногледачка излизаше отново на улицата, но не знаеше накъде да тръгне и от време на време викаше:
— Рунтавко! Рунтавко! Да се не видиш макар!
Тя разбираше, че нейните викове не ще помогнат, но изпълняваше искането на Патронко, тъй като смяташе, че това успокоява болния.
Другата болногледачка Патронко изпращаше да следи какво правят останалите момчета и да му докладва по три пъти на ден: сутрин, обед и вечер. Трета болногледачка караше да му разказва по цял ден приказки; ако приказките не бяха интересни, изпъждаше я и настояваше да му изпратят друга, която знае по-хубави приказки. Той страшно се сърдеше, ако някой от другарите му не идваше да го навести. Когато пък някой дойдеше, той го прогонваше, защото му пречел да слуша приказки.
Пчелица виждаше, че характерът на болния се влошава от ден на ден и казваше, че той ще стане двайсет пъти по-лош от Мърморко и Хапчев, взети заедно. Можеше да се помогне на болния, само като се изпише от болницата, но кракът все още го болеше. Освен това Патронко сам си влоши положението.
Една сутрин, като се събуди, почувствува, че кракът не го боли. Той скочи от леглото, припна из болничната стая, но не направи и десет крачки, когато кракът му се изкриви и той падна. Горкият, занесоха го на ръце в леглото! Кракът веднага се поду, а надвечер се покачи температурата. Пчелица прекара цялата нощ край леглото му, без да мигне. Благодарение на усилията й подутината спадна, но оздравяването на крака поради този случай се забави.
Най-после разрешиха на болния да става за малко от леглото. Като се подпираше на патерица и се държеше за стената, Патронко се движеше полекичка из стаята и се учеше постепенно да ходи. После му разрешиха да излиза на двора, за по един час и да се разхожда около болницата, придружен от болногледачка. Характерът на болния се подобри вследствие тези разходки, той стана по-малко раздразнителен, но все пак, когато идваше часът да се прибира в болничната стая, Патронко излизаше вън от себе си и викаше: „Няма да вляза“, като замахваше към болногледачката с патерицата си. Принуждаваха се да грабват болния и насила да го поставят в леглото.
Благодарение на тези решителни мерки лекуването тръгна успешно и скоро казаха на Патронко, че след един ден ще го изпишат от болницата. Момченцата и момиченцата с радост научиха приятната новина.
В определения ден цялото население на града се събра пред входа на болницата. Всички поздравляваха оздравелия, поднасяха му цветя, а той казваше:
— Ето че сме в пълен състав! Липсват само Знайко и моят Рунтавко.
— Ех, нищо — утешаваха го момиченцата, — може би ще се намерят и Знайко, и Рунтавко.
— Как така сами ще се намерят? — отговаряше Патронко. — Трябва да се търсят.
— Да — каза Незнайко. — Ще трябва да потърсим този глупавичък Знайко, иначе ще пропадне някъде без нас.
— Защо да е глупавичък? — възрази доктор Хапчев.
— Разбира се, че е глупавичък, пък и е страхлив отгоре на това.
— Съвсем не е страхлив… — започна Мърморко.
Незнайко го прекъсна:
— А ти да мълчиш! Кой от нас е главният — ти или аз? Или имаш желание отново да влезеш в болницата?
Като чу да се споменава болницата, Мърморко замълча.
Снежинка каза:
— Ще уредим в неделя бал по случай оздравяването на всички болни, а после може да тръгнете да търсите вашия глупавичък Знайко. Пък когато го намерите, ще устроим още един бал. Ще бъде дори прекрасно!
— Чудесно! Чудесно! — зарадваха се всички.
Не се разбра само кое повече ги зарадва: дали възможността да намерят Знайко, или възможността да устроят по този случай още един бал. Този въпрос остана неизяснен.
Беритбата на плодовете беше привършена. Всички мазета бяха пълни догоре, а по дърветата имаше още много ябълки, круши и сливи. Решено бе да ги подарят на момчетата от Града на хвърчилата.
Всички се заловиха да работят за подготвянето на бала. Една част от населението разчистваше обраслата с трева танцова площадка, друга поставяше скамейки около площадката. Бързанко, Мърморко и Клечо, въоръжени с брадви, се заловиха да майсторят до площадката двуетажна беседка за оркестъра. Други момченца строяха будки за сироп с газирана вода, сладолед и разни лакомства. Цялата тази работа се извършваше под звуците на музика, тъй като Гусльо подбра десет най-добри арфистки и образува оркестър. Репетициите започнаха веднага.
Най-чудното бе това, че Клечо работеше с увлечение. Той изпълняваше всичко, което му възлагаха, и не правеше никакви номера. Като че ли се бе преродил.
— Колко е хубаво от ваша страна, че ни помагате! — му казваше Писанка.
— Че защо да не ви помогна? — отговаряше Клечо. — Ако нещо трябва да се направи, аз тиквата си ще счупя, но ще го направя.
— Вие вършите всичко толкова старателно, че просто е приятно да ви гледа човек — казваше Лястовичка. — Изглежда, че обичате да работите.
— Много обичам — призна си Клечо. — Аз винаги обичам да се занимавам, не зная какво да правя и започвам да върша нещо, което съвсем не бива да се върши. От това излиза някаква глупост, за която ям пердах.
Клечо силно подсмръкна и избърса носа си с юмрук.
— Какъв пердах?
— Е, трепанация.
— Какво значи трепанация?
— Е, просто ме бият!
— Ах, горкичкият! — извика Писанка. — Но вие по-добре не вършете това, което не бива. По-добре идвайте при нас. При нас винаги ще се намери някаква работа за вас: ограда да поправите, счупено стъкло да замените…
— Добре — съгласи се Клечо.
— А на нашия бал ще дойдете ли?
— Може ли?
— Защо да не може? Само че се измийте както трябва, вчешете се хубавичко и елате. Ние каним всички.
— Добре, ще дойда. Благодаря.
На Писанка беше много приятно, че Клечо разговаря така учтиво и дори й благодари.
Тя се зачерви от удоволствие и като дръпна настрана Лястовичка, почна да й шепне:
— Не ще е трудно да го възпитаме.
— Трябва да го хвалим по-често — отвърна Лястовичка. — Това е полезно за него. Винаги, когато направи някоя пакост трябва да му се караме, а пък ако направи нещо добро — да го похвалим. Тогава той ще се старае и друг път да постъпва добре заради похвалата. Освен това трябва да го приучим към прилично държане, защото той подсмърча така некрасиво.
— При това говорът му е много лош — подхвана Писанка. — Какви са тези думи: тиква, глупост, пердах. Трябва да поработим над неговия език и да го отучим от некрасивите думи.
А Клечо доволен, че са го похвалили, още по-старателно се залови да работи. Всеки обича да го похвалят, нали?
Двадесет и шеста глава
Завръщането на Клечо
След като и Клечо не се завърна в къщи, никой от жителите на Града на хвърчилата не се осмеляваше да тръгне за Зеления град. Разнесе се слух, че стоглавият змей скоро ще изяде всички момичета, а после ще дойде в Града на хвърчилата и ще започне да яде момчетата. Времето минаваше, но змеят не идваше. Вместо него една прекрасна утрин в Града на хвърчилата се появи едно непознато момче. То разказа, че летяло с балон заедно със своите другари и скочило с парашут, когато балонът взел да пада. То се приземило в една гъста гора и оттогава скитало по поля и гори да търси своите другари, които отлетели с балона по-далеч.