— Е, сгрешихме мъничко — сви рамене Кравайко. — Не предполагахме, че ще се разциврите и ще се разсърдите завинаги.
— Не, вие се разсърдихте завинаги! Защо ни изпратихте Клечо? Не знаете ли какво направи той тук?
— Ние не отговаряме за Клечо — отвърна Кравайко. — Той и при нас прави какви ли не поразии. Постоянно се бием с него — и пак не можем да го превъзпитаме. Ние не сме го изпращали при вас. Той е работил тук по своя собствена инициатива.
— „Работил!“ — избухна Писанка. — Той нарича това работа! Не, ние с вас вече не се хващаме. Вие не ни трябвате. Имаме си сега свои момчета.
— Е, и вие не ми трябвате. Плюя на вас. Аз просто докарах Винтчо и Болтчо, а сега ще се кача в автомобила и ще си замина обратно.
Кравайко се обиди и се отдръпна настрана. Но той не замина. Като видя, че Винтчо и Болтчо се заловиха да поправят автомобила, той почна да им помага. Такова другарско чувство имат всички шофьори. Ако един шофьор види, че друг някой поправя машината си, той непременно ще се приближи и също ще се залови да чопли нещо, да завинтва винт или гайка, или просто ще почне да дава съвети.
И тримата работиха до късна нощ, но въпреки това не успяха да поправят автомобила, тъй като му беше нужен твърде сериозен ремонт.
Двадесет и втора глава
Чудесата на техниката
На другата сутрин Синеочка отиде в болницата и разказа на Пчелица, че изписаните момчета не се бият по улиците, а напротив, държат се примерно и дори помагат на момичетата да оберат ябълките си.
Пчелица каза:
— Добре е, че сте им намерили подходящо занятие. Ще ви помоля да включите в работата Може и Загубанко, които ще бъдат изписани днес.
— Не може ли да изпишете още някого? — помоли Синеочка. — Жалко е да се държат момчетата затворени, когато има такава интересна работа за тях.
— Та нали вчера изписах извън определените момчета Дано и Бързанко? — отговори Пчелица. — Малко ли ви са?
— Малко.
— Е, добре тогава, можем да изпишем Мълчаливко. Той е много мирен и не ми досажда с никакви молби.
— И кого още?
Пчелица сложи очилата си и взе да преглежда списъка.
— Може да изпишем Шишко и Сиропов. Те също са мирни, макар че, право да ви кажа Шишко не би трябвало да изписвам, защото той яде много сладкиши. Аз още не съм успяла да го отуча от този му лош навик. И най-важното е не толкова, че яде! Но той си тъпче джобовете със сладкиши и дори ги крие под възглавницата си. Нищо, може би на чист въздух апетитът му да понамалее. Сиропов също би трябвало да подържим тук още малко за наказание, дето пие прекалено много сироп с газирана вода. Ала ще трябва да ги изпишем, защото бяха много учтиви с мене.
Пчелица отново почна да преглежда списъка.
— Рано е да изпишем Патронко — каза тя. — Не му е оздравял още кракът. Патронко е наистина болен.
— А Мърморко?
— Не, не! — извика Пчелица. — Този Мърморко е такава неприятна личност! Вечно мърмори, вечно е недоволен от нещо. Той действува на нервите на всички ни, разбирате ли? Нека седи тук, загдето е такъв невъзможен, макар че, право да си кажа, аз с удоволствие бих се избавила от него и от този непоносим Хапчев, който неизвестно защо се мисли за лекар и постоянно се опитва да ми докаже, че моите лечебни методи са неправилни.
— Тогава изпишете и двамата, за да не ви досаждат — предложи Синеочка.
— Ах, какво приказвате! За нищо на света! Знаете ли, миличка, какво ми каза неотдавна този противен Хапчев? Каза ми, че аз не само не лекувам болните, но напротив, здравите мога да направя болни. Какво невежество! Не, аз ще го държа тук точно до определения срок. По-рано няма да излезе оттук. Също и Мърморко.
По този начин освен Може и Загубанко Синеочка успя да накара да изпишат от болницата Мълчаливко, Шишко и Сиропов. В болницата останаха Патронко, Мърморко и Хапчев. Патронко мълчаливо понасяше тая несправедливост, тъй като кракът все още го болеше, но Мърморко и Хапчев бяха готови да си скубят косите от досада и казаха, че ще избягат, ако не ги изпишат до вечерта.
Болтчо, Винтчо и Кравайко се събудиха още преди разсъмване и отново се заловиха да поправят автомобила. Слънцето беше вече високо, когато машината най-после забръмча и моторът започна да работи. Тримата приятели решиха да изпробват автомобила. След като се повъртяха около къщата и вдигнаха облак прах, те излязоха през пътната врата и се понесоха по улицата. Скоро видяха момиченцата, които беряха плодове. На ябълковото дърво се бяха покачили Бързанко, Загубанко, Дано и Може. Близо до тях на една круша работеха Гусльо, Мълчаливко и Палавка. Момиченцата търкаляха плодове по всички посоки.
Незнайко търчеше между работещите и в екстаз командуваше:
— Пет души натам, пет души насам! Приберете тази ябълка, търкаляйте я! Дръпнете се назад, да пукнете макар — тук ей сега ще падне крушата! А вие, горе, предупреждавайте! Разпръснете се или не отговарям за себе си!
Всичко това можеше да се върши тихо, но Незнайко смяташе, че ако престане да шуми, цялата работа ще спре.
Сиропов и Шишко също работеха. Те търкаляха една круша, но крушата не искаше да се движи натам, накъдето трябваше, а се търкаляше накъдето съвсем не трябваше. Всеки знае, че формата на крушата се различава твърде много от формата на ябълката и ако търкаляме круша, тя ще се върти на едно място. При това крушата беше много мека. При падането си от дървото тя се бе натъртила, а Сиропов и Шишко съвсем я смачкаха отстрани, когато я търкаляха. Следствие на това те цели се изцапаха със сладък сок и през всичкото време облизваха ръцете си.
— А вие там, какво се въртите на едно място с крушата? Съвсем сте я смачкали! — караше им се Незнайко. — Да не сте решили да получавате от нея сироп! Ще ви дам аз на вас един сироп!
Винтчо и Болтчо спряха автомобила и взеха да наблюдават картината.
— Ей, Незнайко! — извика Винтчо. — Защо ви липсва механизация?
— Я ме оставете! — махна с ръка Незнайко. — Тук от ябълки няма къде да се денеш, а те отгоре на това механизация искат!… Откъде да ви взема механизация?
— Ето имаме вече един автомобил — отговори Кравайко.
— Нима автомобилът е механизация?
— Разбира се, че е механизация. Ще караме с него ябълките и крушите.
— Вярно! — извика Незнайко. — Измислих! Хайде приближете се до дървото — ние сега ще спуснем ябълката право в автомобила.
— Чакай, така не може — каза Винтчо. — Ако хвърляш ябълките от дървото направо в автомобила, и ябълките ще натъртиш, и автомобила ще счупиш.
— Тогава какво според тебе — на ръце ли трябва да ги носим от дървото?
— Защо на ръце? Ще ги спускаме с въже.
— Вярно!… — извика Незнайко. — Хайде, момичета, дайте тук едно въже!
Момиченцата бързо донесоха въже. Незнайко го взе и почна да го върти в ръцете си. Той не знаеше какво да прави с въжето и в недоумение го гледаше. После си даде вид, че е намислил нещо, подаде въжето на Винтчо и му каза:
— Хайде почвай!
Винтчо прехвърли въжето през един ябълков клон и каза на Бързанко да завърже единия му край за дръжката на ябълката, а другия край накара да държат няколко момиченца.
— Режи сега с триона! — извика той на Бързанко.
След няколко минути дръжката беше прерязана и ябълката увисна на въжето. Винтчо накара Кравайко да нагласи автомобила право под висящата ябълка. Момиченцата постепенно почнаха да отпускат въжето. Ябълката се спусна право в колата. Отвързаха въжето и автомобилът откара ябълката в къщи.
— Ей сега ще докараме още една кола — рече Кравайко.
Те скочиха в автомобила и полетяха към гаража, където беше останала колата на Кравайко. След няколко минути се завърнаха с двете коли. Едната започна да кара ябълки, другата — круши.
— Видяхте ли чудесата на техниката? — самодоволно каза Незнайко. — Вие, момичетата, май че и насън не сте виждали такова нещо!
Двадесет и трета глава
Бягството
Механизирането значително облекчи труда и работата тръгна по-бързо. Двете коли сновяха насам-натам и разнасяха по мазетата плодовете. Ябълките и крушите караха една по една, а сливите — по пет наведнъж. Благодарение на механизацията много момиченца се освободиха от работа, но вместо да седят със скръстени ръце, те разпънаха на улицата две палатки. В едната палатка донесоха сироп и газирана вода, а в другата натрупаха баници, различни курабийки, кравайчета и бонбони. Сега всеки от работещите можеше да закуси и да си пийне през време на почивката.
Шишко веднага започна да обикаля палатката с баниците и бонбоните, а Сиропов нападна сиропа с газираната вода. Не можеха да ги прогонят от палатките.
Изведнъж се случи нещо неочаквано. Отдалеч се зачуха пронизителни викове и всички видяха доктор Хапчев, който тичаше по улицата, преследван от целия болничен персонал начело с Пчелица. Хапчев беше почти гол, тоест само с пенснето си и с едни къси гащета. Той стигна до едно дърво и бързо се покатери по него.
— Защо избягахте от болницата? — викаше след него Пчелица, като се приближаваше до дървото.
— Аз не съм вече болен — отвръщаше Хапчев, мъчейки се да се покатери колкото се може по-високо.
— Как да не сте болен? Ние не сме ви изписали още! — продължаваше Пчелица, задъхана от бързото тичане.
— Аз пък сам се изписах — засмя се Хапчев и се изплези на Пчелица.
— Колко сте нахален! Ние няма да ви дадем дрехите.
— Не ми трябват — отговори й Хапчев, подсмивайки се.
— Ще настинете и ще се разболеете.
— И да се разболея, пак няма да се върна при вас.
— Срамота е! — извика Пчелица. — Сам сте доктор, а не уважавате медицината.
Тя му обърна гръб и се отдалечи с гордо вдигната глава. След нея бавно тръгна целият болничен персонал.
Хапчев видя, че не го заплашва вече никаква опасност и слезе от дървото.
Момиченцата го заобиколиха и съчувствено го питаха:
— Студено ли ви е? Ще се простудите! Искате ли да ви донесем дрехи?
— Добре — съгласи се Хапчев.
Перушинка изтича до в къщи и донесе една зелена рокличка на черти.
— Какво е това? — учуди се Хапчев. — Не искам да обличам рокля! Всички ще ме смятат за момиче.
— Е, и какво от това? Нима е лошо човек да бъде момиче?
— Лошо е.
— Защо? Значи според вас ние сме лоши?
— Не, вие сте добри… — смути се Хапчев — но момчетата са по-добри.
— С какво са по-добри, кажете, моля ви се?
— Разбира се, че са по-добри. Ние имаме едно момче, на име Гусльо. Знаете ли какъв музикант е той? Вие не сте чували как свири на флейта!
— Чували сме. Много наши момичета пък свирят на арфа.
— А ние имаме Палитро. Да видите само какви портрети рисува!
— Видяхме. Но вие имате само един Палитро, а всяко наше момиче може да рисува и дори да бродира с разноцветни конци. Можете ли например да избродирате такава червена катеричка като тази на престилката ми? — попита Катеричка.
— Не мога — призна Хапчев.
— Ето виждате ли, а тук всички могат — ако щете катеричка, ако щете зайче.
— Е, добре! — махна с ръка Хапчев и се залови да навлича рокличката.
След като я облече, той взе да вдига ръце и крака и да се оглежда от всички страни. Когато видя Хапчев в такава необикновена премяна, Незнайко прихна. След него се разсмяха останалите момчета.
— Как не ви е срам — възмути се Писанка. — Нищо смешно няма тук.
Но смехът не преставаше. Хапчев се озърна и като видя само засмени физиономии, почна да съблича рокличката.
— Защо правите така?… — увещаваха го момиченцата.
— Не искам! — решително заяви Хапчев. — Скоро ще донесат моите дрехи.
— Пчелица няма да ги даде. Тя ни е много строга.
В отговор на това Хапчев само тайнствено се усмихна.
След завръщането си в болницата Пчелица и болничният персонал веднага откриха изчезването на Мърморко. Те се спуснаха към гардеробната, но там се оказа, че дрехите и на двамата бяха изчезнали. В гардеробната бяха останали само дрехите на Патронко.
По този начин се разкри планът за бягството, който Мърморко и доктор Хапчев бяха измислили. Според този план доктор Хапчев трябваше да избяга полугол през прозореца. Злосторниците разчитаха, че целият болничен персонал ще се спусне да го гони и тогава Мърморко свободно ще се вмъкне в гардеробната и ще открадне както своите, така и неговите дрехи. Планът беше изпълнен до най-малката си подробност.
Пчелица дълго търси Мърморко с откраднатите дрехи, а той през това време се беше спотаил в гъстия репейников буренак.
Макар че да стоиш в буренака, не е много приятно, Мърморко беше извън себе си от радост, че е успял да се измъкне на свобода. Той с наслаждение гледаше ясното синьо небе и сочната зелена трева. На лицето му се появи дори усмивка. Той се закле в себе си, че никога вече в живота си няма да мърмори и ще бъде доволен от всичко на света, само да не попадне отново в болница.
Най-после Мърморко видя, че Пчелица влезе в болницата. Тогава той се измъкна тихичко от своята засада, намери Хапчев и му даде дрехите.
— Ето ти дрехите, другарю по нещастие — каза Мърморко, като подаде на Хапчев бохчичката, която държеше в ръце.
Хапчев се спусна да прегръща приятеля си. Те много се бяха сприятелили в болницата. Хапчев се облече бърже.
Загубанко, Дано, Винтчо и другите момченца заобиколиха Мърморко и почнаха да го поздравляват с благополучното му излизане от болницата. Всички се учудваха на неговия весел вид.
— За пръв път виждам Мърморко да се усмихва! — каза Шишко.
Момиченцата също стояха наоколо и с любопитство разглеждаха Мърморко.
— Как се казвате? — попита го Перушинка.
— Мърморко!
— Вие се шегувате!
— Да пукна, ако лъжа! Защо мислите така?
— Вие имате такова приятно, приветливо лице. Това име не ви подхожда.
Мърморко се ухили до уши.
— Аз не подхождам на името си — опита се той да остроумничи.
— Искате ли да се качите на дървото? — предложи му Писанка.
— Може ли?
— Защо да не може? Ние ще ви донесем трион и ще работите заедно с всички.
— И аз искам трион — примоли се доктор Хапчев.
— Вие не го заслужавате, защото презирате момичетата, но ние ви прощаваме — каза Писанка.
Момиченцата донесоха още два триона и Мърморко заедно с доктор Хапчев също се заеха за работа. Мърморко казваше, че е много по-приятно да се катери човек по дърветата, отколкото да стои затворен в болницата.
— И много по-полезно при това — добавяше доктор Хапчев.
Той смяташе, че въздухът горе е много по-чист и по-богат с кислород, отколкото долу. Ето защо Мърморко и Хапчев работеха на самия връх на дървото.
Двадесет и четвърта глава
Рационализацията на Палитро
На другия ден беритбата на ябълки и круши продължи. По улиците се появи трета машина — осемколеловият парен автомобил на Бурмичко.