В къщи го сложиха на кревата и чак тогава Незнайко отвори очи, огледа се наоколо и попита:
— Братчета, още ли съм жив?
— Жив, жив — отговори доктор Хапчев. — Само че лежи, моля ти се, спокойно, защото трябва да те прегледам.
Той съблече Незнайко, прегледа го и каза:
— Чудна работа! Всички кости са здрави, има само натъртвания и няколко забити в кожата трески.
— Закачих с гърба си една дъска — каза Незнайко.
— Ще трябва да извадим треските — поклати глава доктор Хапчев.
— Ще боли ли? — изплаши се Незнайко.
— Не, никак. Дай, аз ей сега ще измъкна най-голямата.
— А-а-а! — изпищя Незнайко.
— Какво викаш, боли ли те? — учуди се Хапчев.
— Разбира се, че ме боли!
— Нищо, потърпи, потърпи. Само така ти се струва.
— Не, не ми се струва! Олеле, олеле!
— Защо крещиш, като че ли те коля? А пък аз не те коля, нали?
— Боли ме. Каза ми, че не боли, а сега боли!
— Хайде мълчи, мълчи. Една тресчица остана още.
— Олеле, недей! Недей! По-добре да си стои там.
— Не бива, ще почне да бере!
— Ох-ах-ах!
— Е, няма вече. Остана само да намажем с йод.
— Ще боли ли?
— Не, йодът не боли! Не мърдай!
— А-а-а!
— Не крещи, не крещи! На автомобил обичаш да се возиш, а да потърпиш мъничко, не можеш!
— Ох! Много щипе!
— Ще пощипе и ще престане. Сега ще ти сложа термометъра.
— Олеле, не искам термометър! Не искам!
— Защо?
— Ще ме боли!
— Термометърът не боли.
— Ти все казваш, че не боли, а после боли…
— Ех, че си чуден човек! Никога ли досега не съм ти слагал термометър?
— Никога.
— Добре, ето сега ще видиш, че това не боли — каза Хапчев и излезе за термометъра.
Незнайко стана бързо от кревата, скочи през прозореца и избяга при своя приятел Парцаливко. Върна се доктор Хапчев с термометъра, гледа — Незнайко изчезнал.
— Иди, че лекувай такъв болен! — недоволно измърмори Хапчев. — Лекуваш го, лекуваш го, а той да скочи през прозореца ида избяга. На какво прилича това!
Шеста глава
Как Знайко измисли балон
Знайко, който много обичаше да чете, знаеше от книжките всевъзможни неща за далечни страни и за различни пътешествия. Често пъти вечер, когато нямаше какво да прави, той разказваше на другарите си онова, което беше чел. Момченцата много обичаха тези му разкази. Интересно им беше да слушат за страни, които никога не са виждали, но най-вече обичаха да слушат за пътешественици, тъй като с тях стават различни невероятни истории и се случват най-необикновени приключения.
Като се наслушваха на такива истории, момченцата почваха да мечтаят как да предприемат пътешествие. Едни предлагаха да тръгнат пешком, други предлагаха да плават по реката с лодки, ала Знайко каза:
— Хайде да направим балон и да полетим с него.
Тази идея много им се хареса. Дребосъчетата никога още не бяха летели с балон и това заинтересува всички момченца. Никой, разбира се, не знаеше как се правят балони, но Знайко каза, че той ще обмисли нещата й тогава ще им обясни.
И Знайко започна да мисли. Мисли той три дни и три нощи и намисли да направи балон от гума. Дребосъчетата умееха да добиват гума. В техния град растяха цветя, прилични на фикуси. Ако на стеблото на такова цвете се направи разрез, то от него потича сок. Този сок постепенно се сгъстява и се превръща в гума, от която могат да се правят топки и галоши.
Като намисли това, Знайко заповяда на момченцата да събират гумен сок. Всички почнаха да носят сок в една голяма бъчва, която Знайко приготви за тая цел. Незнайко също отиде да събира сок и на улицата срещна своя приятел Парцаливко, който играеше на въже с две момиченца.
— Чувай, Парцаливко, какво нещо измислихме! — каза Незнайко. — Ти, братче, ще се пукнеш от завист, като научиш.
— Няма да се пукна — отвърна Парцаливко. — Много ми е притрябвало да се пукам!
— Ще се пукнеш, ще се пукнеш! — увери го Незнайко. — Такова нещо, братче, ти и насън не си виждал.
— Какво е това нещо? — заинтересува се Парцаливко.
— Скоро ще направим балон и ще полетим да пътешествуваме!
Парцаливко почувствува завист. Поиска и той да се похвали с нещо и каза:
— Голяма работа — мехур! Аз пък се сдружих с момичетата.
— С кои момичета?
— Ето с тези — рече Парцаливко и показа с пръст момиченцата. — Това момиче се казва Мушица, а това — Чипоноска.
Мушица и Чипоноска стояха настрани и страхливо поглеждаха към Незнайко.
Незнайко ги изгледа изпод вежди и каза:
— Ах, значи така? Ти нали с мене дружиш?
— Аз дружа и с тебе, и с тях. Едното не пречи на другото.
— А според мене, пречи — отговори Незнайко. — Който дружи с момичета, и той е момиче. Разсърди им се веднага!
— Защо ще им се сърдя?
— Разсърди им се, ти казвам! Или аз ще ти се разсърдя.
— Сърди се, щом искаш. Голяма работа!
— Ще се разсърдя, а на твоите Мушица и Чипоноска ще им дам да разберат!
Незнайко стисна юмруци и се спусна към момиченцата. Парцаливко му прегради пътя и го удари с юмрук по челото. Почнаха да се бият, а Мушица и Чипоноска се изплашиха и избягаха.
— Значи ти заради тия момичета ме удари с юмрук по челото — викаше Незнайко, като се мъчеше да удари и той Парцаливко по носа.
— А ти защо ги закачаш? — запита Парцаливко, размахвайки юмруци на всички страни.
— Я виж ти какъв защитник се извъдил! — отговори Незнайко и удари приятеля си по темето така силно, че Парцаливко дори приклекна и се спусна да бяга.
— Сърдит съм ти! — извика след него Незнайко.
— Твоя работа! — отвърна Парцаливко. — Пръв ще дойдеш да се сдобряваш.
— Ще видиш, че няма да дойда! Ще хвръкнем с балона да пътешествуваме.
— Ще хвръкнете вие от покрива към тавана!
— Вие ще хвръкнете от покрива към тавана! — отвърна Незнайко и отиде да събира гумен сок.
Когато бъчвата се напълни с гумен сок, Знайко го разбърка хубавичко и каза на Болтчо да донесе помпата, с която напомпваха автомобилните гуми. Той съедини тази помпа с дълга гумена тръба, края на тръбата обля с гумен сок и каза на Болтчо полекичка да напомпва въздух. Болтчо захвана да помпа и от гумения сок изведнъж почна да се образува мехур, също както от сапунена вода се образуват сапунени мехури. Знайко през цялото време мажеше мехура от всички страни с гумен сок, а Болтчо непрекъснато помпаше въздух, затова мехурът постепенно се увеличаваше и се превръщаше в балон. Знайко дори не успяваше вече да го маже от всички страни. Тогава той нареди и останалите момченца да мажат. Веднага всички се заловиха за работа. За всекиго се намери какво да прави около балона, само Незнайко се разхождаше наоколо и подсвиркваше. Той се стараеше да бъде по-настрани от балона, поглеждаше го отдалече и повтаряше:
— Ще се пукне мехурът! Ей сегичка, ей сегичка ще се пукне!
Но балонът не се пукаше, а всяка минута ставаше все по-голям и по-голям. Скоро той се наду дотолкова, че за да могат да го мажат отгоре и отстрани, момченцата трябваше да се катерят на ореха, който растеше сред двора.
Работата по надуването на балона продължи два дни и бе прекъсната чак тогава, когато балонът стана голям колкото къща. След това Знайко завърза с връв тръбичката отдолу, за да не може балонът да издиша, и каза:
— Сега балонът ще съхне, а ние ще се заловим за друга работа.
Той превърза балона за ореховия храст с въже, за да не го отнесе вятърът, след това раздели момченцата на две групи. Едната група той накара да събира копринени пашкули, да ги размотава и да направи копринени нишки. От тези нишки той им поръча да изплетат огромна мрежа. Другата група Знайко накара да оплете голям кош от тънка брезова кора.
Докато Знайко и другарите му се занимаваха с тази работа, всички жители на Града на цветята идваха и гледаха огромния балон, който беше привързан за ореха. Всеки искаше да го пипне с ръка, а някои се опитваха дори да го повдигнат.
— Балонът е лек — казваха те, — можеш свободно да го вдигнеш с една ръка.
— Че е лек, лек е, но според мен няма да може да хвръкне — каза едно момченце на име Бърборко.
— Защо да не хвръкне? — попитаха останалите.
— Че как ще хвръкне? Ако можеше да хвърчи, той би се дърпал нагоре, а балонът не мърда от земята. Значи, макар и лек, той все пак е тежък — отговори Бърборко.
Дребосъчетата се замислиха.
— Хм! Хм! — казваха те. — Балонът е лек, но все пак е тежък. Това е вярно. Как ще хвръкне тогава?
Те почнаха да питат Знайко, но Знайко каза:
— Потърпете малко. Скоро ще видите всичко.
Тъй като Знайко не обясни нищо на дребосъчетата, те почнаха още повече да се съмняват. Бърборко обикаляше по целия град и разпространяваше нелепи слухове.
— Каква ли сила може да вдигне балона във въздуха? — се питаше той и сам си говореше. — Никаква! Птиците летят, защото имат крила, а гуменият мехур няма да полети. Той може да полети само надолу.
В края на краищата в града никой не вярваше вече на този проект. Всички само се смееха, ходеха до къщата на Знайко, гледаха балона през оградата и приказваха:
— Гледайте, гледайте! Лети! Ха-ха-ха!
Знайко не обръщаше внимание на тези подигравки. Когато копринената мрежа беше готова, той заповяда да я метнат върху балона. Разпънаха мрежата и покриха с нея балона.
— Гледайте! — завикаха дребосъчетата зад оградата. — Ловят балона с мрежа. Страхуват се да не хвръкне. Ха-ха-ха!
Знайко накара да завържат с въже балона отдолу, да преметнат въжето през един клон на ореха и да го изтеглят нагоре. Бързанко и Болтчо веднага се покатериха с въжето на дървото и почнаха да теглят балона нагоре. Това много развесели зрителите.
— Ха-ха-ха! — смееха се те. — Излезе, че това е балон, който трябва с въже да се дърпа нагоре. Как ще хвръкне той, когато трябва с въже да се издига?
— Ей тъй ще хвръкне — отговаряше Бърборко. — Ще седнат те отгоре на балона, ще почнат да дърпат въжето — и балонът ще хвръкне.
Когато повдигнаха балона от земята, мрежата повисна надолу и Знайко накара да завържат краищата й за ъглите на коша от брезова кора. Кошът беше четириъгълен. На всяка страна беше направена по една пейчица и на всяка пейчица можеха да се съберат по четири момченца.
Вързаха краищата на мрежата за четирите ъгъла на коша и Знайко обяви, че построяването на балона е завършено. Бързанко си въобрази, че могат вече да летят, но Знайко каза, че трябва да се приготвят за всички и парашути.
— Че защо ни са парашути? — попита Незнайко.
— Ами ако балонът изведнъж се пукне! Ще трябва тогава да скачаме с парашути.
На следния ден Знайко и другарите му бяха заети с приготвянето на парашутите. Всеки майстореше са себе си парашут от пухчетата на глухарчето, а Знайко показваше на всекиго как да прави това.
Жителите на града виждаха, че балонът виси неподвижно на клона и си казваха:
— Така ще си виси, докато се пукне. Никакъв полет няма да има!
— Е, защо не летите? — викаха те иззад оградата. — Трябва да летите, докато не се е пукнал балонът.
— Не се безпокойте — отговори Знайко. — Полетът ще се състои утре в осем часа сутринта.
Мнозина се засмяха, но някои почнаха да се съмняват.
— Ами ако наистина полетят! — казваха те. — Трябва да дойдем утре и да видим.
Седма глава
Подготовка за пътешествието
На сутринта Знайко разбуди другарите си по-рано. Всички станаха и започнаха да се стягат за път. Винтчо и Болтчо облякоха кожените си куртки. Ловецът Патронко обу любимите си кожени ботуши. Кончовите на тези ботуши бяха до над коленете и се стягаха отгоре с токички. Тези ботуши бяха много удобни за пътуване. Бързанко облече своя костюм „мълния“.
За този костюм трябва да се разкаже по-подробно. Бързанко, който винаги бързаше и не обичаше да си губи времето напразно, беше си измислил специален костюм, на който нямаше нито едно копче. Знае се, че при обличане и събличане най-много време се губи за закопчаване и разкопчаване на копчетата. В костюма на Бързанко блузата и панталонът не бяха отделно: те бяха съединени като комбинезон. Този комбинезон се закопчаваше с едно копче отзад на врата. Достатъчно беше да се разкопчее това копче и целият костюм по някакъв странен начин мълниеносно се свличаше от раменете и падаше в краката му.
Пълничкият Шишко облече най-хубавия си костюм. В костюма си Шишко ценеше най-вече джобовете. Колкото повече джобове имаше, толкова по-хубав беше костюмът. Най-хубавият му костюм имаше седемнайсет джоба. На куртката му имаше десет джоба: два — на гърдите, два наклонени — на корема, два — отстрани, три вътрешни джоба и един скрит джоб на гърба. На панталоните му имаше два джоба отпред, два отзад, два отстрани и един джоб долу, на коляното. В обикновения живот такива седемнайсетджобни костюми с джоб на коляното могат да се видят само у кинооператорите.
Сиропов се премени с кариран костюм. Той винаги носеше костюми от плат на квадратчета. И панталоните му бяха на квадратчета, и палтото на квадратчета, и каскетът на квадратчета. Като го зърнеха отдалеч, дребосъчетата винаги казваха: „Гледайте, гледайте, шахматната дъска идва“. Дано беше в скиорски костюм, защото го смяташе за много удобен при пътуване. Значи беше облякъл анцуг на райета, гетри на райета, а врата си беше завил с шал на райета. В този си костюм той целият беше на черти и отдалеч изглеждаше като обикновен дюшек. Общо взето, всички се бяха облекли кой в каквото може, само Загубанко, който имаше навик да захвърля нещата си, където му попадне, не можа да намери куртката си. Каскета си също беше мушнал кой знае къде и колкото и да търсеше, никъде не можа да го намери. Най-после той откри под кревата своята зимна шапка с наушници.
Художникът Палитро реши да рисува всичко, което види през време на пътешествието. Той взе боите и четката си и предварително ги сложи в коша на балона. Гусльо реши да си вземе флейтата. Доктор Хапчев грабна походната аптека и също я сложи в коша под скамейката. Това беше твърде благоразумно, тъй като през време на пътешествието някой можеше да се разболее.
Нямаше още шест часа сутринта, когато край балона се беше събрал почти целият град. Много дребосъчета, които искаха да видят излитането, се бяха покатерили по оградата, по покривите на къщите.
Бързанко пръв влезе в коша и си избра най-удобното място. След него се качи Незнайко.
— Гледайте — викаха събраните наоколо зрители, — започват вече да се настаняват!
— Вие защо сте влезли в коша? — каза Знайко. — Излизайте, рано е още.
— Защо да е рано? Можем вече да летим — отвърна Незнайко.