— Много разбираш ти! Трябва да напълним най-напред балона с топъл въздух.
— А защо с топъл въздух?
— Защото топлият въздух е по-лек от студения и винаги се издига нагоре. Когато напълним балона с топъл въздух, топлият въздух ще се издигне нагоре и ще повлече със себе си и балона — обясни Знайко.
— Охо, значи и топъл въздух бил нужен! — каза провлечено Незнайко и заедно с Бързанко излязоха от коша.
— Гледайте — развика се някой от покрива на съседната къща, — слизат! Разколебаха се.
— Разбира се, че ще се разколебаят — отговаряха от другите покриви. — Нима може да се лети с такъв балон? Лъжат само публиката.
В това време Знайко накара дребосъчетата да напълнят няколко торбички с пясък и да ги сложат в коша. Бързанко, Мълчаливко, Дано, Значи и другите момченца веднага почнаха да насипват пясък в торбичките и да ги слагат в коша.
— Какво правят? — в недоумение се запитаха един друг зрителите. — Защо слагат в коша торбички с пясък?
— Ей, защо ви са тези торбички с пясък? — завика Бърборко, който се беше покатерил на оградата.
— Като полетим, ще ви ги хвърляме по главите — отвърна Незнайко.
Разбира се, и самият Незнайко не знаеше за какво са торбичките. Той просто измисли това.
— Вие най-напред полетете! — извика Бърборко.
Покатерилото се на оградата заедно с Бърборко момченце Малчо каза:
— Навярно ги е страх да летят и искат пясъчните торбички да хвръкнат вместо тях!
Наоколо се разсмяха.
— Разбира се, че ги е страх! А от какво ли ще ги е страх? Балонът и без това няма да хвръкне!
— А може и да хвръкне — каза едно от момиченцата, които също гледаха през пролуките на оградата.
Докато наоколо спореха, Знайко накара да запалят огън сред двора и всички видяха как Винтчо и Болтчо изнесоха от своята работилница един голям меден котел и го сложиха на огъня. Винтчо и Болтчо отдавна вече бяха приготвили този котел за нагряването на въздуха. Котелът се затваряше плътно с капак, на който имаше отвор. Отстрани котелът беше скачен с помпа за вкарване на въздух. Този въздух се нагряваше в котела и излизаше вече горещ през горното отвърстие на капака.
Разбира се, никой от зрителите не можеше да се досети за какво е котелът, но всеки изказваше предположенията си.
— Навярно са решили да си сварят супа и да закусят преди пътешествието — каза едно момиченце на име Лайка.
— Не е лошо — отговори Малчо, — сигурно и ти би закусила, ако тръгнеш на такъв далечен път.
— Разбира се — съгласи се Лайка. — Може би това е за последен път…
— Кое е за последен път?
— Е, ще закусят за последен път, а после ще полетят, балонът ще се пукне и те ще се пребият.
— Не бой се, няма да се пукне — рече й Бърборко. — За да се пукне, трябва да полети, а той, нали го виждаш, стърчи тук цяла неделя и наникъде не мърда.
— Но сега ще полети! — обади се Чипоноска, която заедно с Мушица беше дошла да види полета.
Скоро всички зрители започнаха горещо да спорят. Ако някой кажеше, че балонът ще хвръкне, друг веднага му отговаряше, че няма да хвръкне, а пък ако някой речеше, че няма да хвръкне, веднага му отвръщаха, че ще хвръкне. Вдигна се такъв шум, че нищо не можеше вече да се разбере. На един покрив две момченца се сбиха — толкова горещо спореха. Едва ги разтърваха.
През това време въздухът в казана достатъчно се нагря и Знайко реши, че е време да пристъпи към пълненето на балона. Но за да се напълни балонът с нагорещен въздух, трябваше да се изтегли най-напред от него студеният въздух. Знайко се приближи към балона и развърза връвчицата, която здраво стягаше гумената тръбичка отдолу. Студеният въздух със силно съскане почна да излиза от балона. Дребосъчетата, които спореха дали ще хвръкне балонът, или не, обърнаха глави и видяха, че балонът бързо почна да се смалява. Той омекна, сбръчка се като сушена круша и се сви в дъното на коша. Там, където се виждаше по-рано балонът, сега остана само кошът, покрит отгоре с мрежата.
Съскането престана и веднага избухна дружен смях. Смееха се всички: и тези, които казваха, че балонът ще хвръкне, и онези, които казваха, че няма да хвръкне, а Парцаливко — приятелят на Незнайко — така се разсмя, че дори се търкулна от покрива долу и на главата му излезе цицина. Трябваше веднага да се притече на помощ доктор Хапчев и да намаже цицината с йод.
Ей, че хвръкнаха! — викаха наоколо. — Ех, че балон направи Знайко! Цяла седмица си играха с него, а той взе, че се пукна. Да си умреш от смях! Никога в живота си не сме се смели толкова!
Знайко не обръщаше внимание на подигравките. Той съедини казана с балона чрез една дълга тръба, нареди да заработят с помпата, която беше скачена с казана. В казана започна да навлиза студен въздух, а нагрятият въздух по тръбата отиваше направо в балона. Постепенно балонът под мрежата ставаше все по-голям и по-голям и вече се показваше над коша.
— Гледайте — зарадваха се зрителите, — пак ще го надуват! Чудни хора! А пък той пак ще се спука.
Никой не вярваше, че балонът ще хвръкне. А през това време той стана още по-голям, показа се от коша и заприлича на голяма диня в малка чинийка. Тутакси всички видяха, че балонът се повдигна малко нагоре от само себе си и опъна мрежата, с която бе завързан за коша. Зрителите просто ахнаха от учудване. Всеки видя, че сега никой не дърпа балона с въже нагоре.
— Ура! — завика Лайка и дори изръкопляска.
— Не крещи! — сопна й се Бърборко.
— Та нали хвръкна!
— Не е хвръкнал още. Виждаш, че е вързан за коша! Нима ще може да повдигне коша, и при това пълен с дребосъчета!
В този момент Бърборко видя, че нарасналият още повече балон се вдигна нагоре и кошът се отдели от земята. Бърборко не се сдържа и извика колкото му глас държи:
— Дръжте го! Дръжте го! Ще хвръкне! Какво правите?
Ала балонът не хвръкна, защото кошът бе здраво завързан за ореха. Той само малко се повдигна от земята.
— Ура-а! — понесе се от всички страни. — Ура! Браво на Знайко! Виж ти какъв балон направи! С какво го надуха? Сигурно с пара!
Сега вече всички вярваха, че балонът ще полети.
Осма глава
На път
Най-после пълненето на балона с топъл въздух беше привършено. Знайко накара да приберат казана и собственоръчно завърза с връвчица гумената тръба, за да не може топлият въздух да излиза от балона. След това той заповяда на всички да се качат в коша. Пръв влезе Бързанко, след него се закатери Шишко и без малко не се изтърси върху главите на другарчетата си. Той си е дебеличък, джобовете му бяха пълни с различни неща: тук бучка захар, там курабийка. При това бе си обул за всеки случай галоши, а в ръцете си държеше чадър. С общи усилия настаниха Шишко в коша, а след него почнаха да се катерят и останалите дребосъчета. Захарин Захаринов Сиропов се въртеше край коша и помагаше на всички да се качат.
— Седнете, моля — казваше той, — настанете се по-удобно. В балона има място за всички.
— И ти седни — канеха го другарите.
— Има време — отговаряше той. — Важното е вие да седнете.
Той услужливо ги хващаше под мишница, повдигаше ги отдолу.
Най-после всички влязоха в коша. Само Сиропов остана долу.
— Защо не сядаш? — го попитаха.
— Може би ще е по-добре без мене? — отвърна Сиропов. — Аз съм май дебеличък. И без това ви е тясно там. Страхувам се да не стане претоварване.
— Не бой се, никакво претоварване няма да стане.
— Не, братчета, летете без мене. Аз тук ще ви почакам. Защо да ви стеснявам?
— Никого няма да стесниш — отговори Знайко. — Сядай. Щом сме решили да летим всички, трябва наистина всички да полетим.
Сиропов неохотно се качи в коша, но тутакси стана нещо непредвидено: кошът заедно с балона изведнъж се спусна на земята.
— Ех, че хвръкнаха! — засмя се Малчо от оградата.
— А ти какво се хилиш? — скара му се Бърборко. — Тук има несполука, а той, се смее!
— Никаква несполука няма — обади се Лупов. — Просто балонът е направен за петнайсет души. Шестнайсет не може да вдигне.
— Значи няма да хвръкнат — попита Бърборко.
— Ще трябва да оставят някого, тогава ще хвръкнат — рече Лупов.
— Сигурно ще оставят Незнайко — допълни Мушица.
Сиропов, който се страхуваше да лети с балона, се зарадва и каза:
— Аз нали ви разправях, че ще стане претоварване! По-добре да сляза.
Той метна вече крак, за да слезе, но в този момент? Знайко взе една торбичка с пясък и я изхвърли от коша. Балонът изведнъж олекна и отново се издигна. Чак сега стана ясно защо Знайко заповяда да сложат в коша торбичките с пясъка. Всички заръкопляскаха, а Знайко вдигна ръка и се обърна с реч към дребосъчетата.
— Довиждане, братчета! — извика той. — Ние отлитаме в далечни страни. След една седмица ще се завърнем. Довиждане!
— Довиждане! Довиждане! На добър час! — завикаха дребосъчетата и замахаха с ръце и шапки.
Знайко извади от джоба си ножче и преряза връвта, с която бе вързан кошът за дървото. Балонът се издигна плавно, закачи се на един клон, но веднага се откачи и бързо полетя нагоре.
— Ура! — завикаха дребосъчетата. — Да живеят Знайко и неговите другари! Ура!
Всички заръкопляскаха и заподхвърляха нагоре шапки. Момиченцата се прегръщаха от радост. Мушица и Чипоноска дори се разцелуваха, а Лайка заплака.
В това време балонът се издигаше все по-високо и по-високо. Вятърът го отнасяше настрана. Скоро той се превърна в малко петънце, което едва се различаваше на синьото небе. Лупов се покатери на покрива на една къща и почна да гледа това петънце с тръбата си. До него, на самия край на покрива, се бе изправил поетът Цветец. Скръстил ръце на гърди, той гледаше общото ликуване и като че ли мислеше нещо. Неочаквано разтвори широко ръце и завика с всичка сила:
— Стихове! Слушайте стихове!
Наоколо изведнъж утихнаха. Всички вдигнаха глави нагоре и загледаха Цветец.
— Стихове! — зашептяха дребосъчетата — Сега ще има стихове!
Цветец почака малко, за да се въдвори пълна тишина. После протегна ръка към отлетелия балон, поизкашля се, каза още един път:
— Стихове!
И почна да декламира стихове, които току-що бе съчинил:
Кълбо, надуто с топла пара,
по въздуха свободно кара
нас — дребосъците. Макар не птички,
без криле, летим самички.
Успех е туй не на шега,
да викнем всички тук „ура“!
Че като се вдигна един шум! Всички отново заръкопляскаха. Момченцата смъкнаха Цветец от покрива и го понесоха на ръце към къщи, а момиченцата късаха цветни листенца и го обсипваха с тях. В този ден Цветец се прослави така, като че ли сам той бе измислил балон и бе полетял с него в небесата. Всички научиха наизуст стиховете му и ги тананикаха по улиците.
Дълго още този ден ту тук, ту там се чуваше:
Успех е туй не на шега, да викнем всички тук „ура“!
Девета глава
Над облаците
Нашите смели пътешественици не почувствуваха дори как балонът се издигна във въздуха — толкова плавно се откъсна от земята. Едва след минута те надникнаха от коша и видяха долу тълпата приятели, които им махаха с ръце за сбогом и хвърляха нагоре шапките си. Оттам долитаха викове „ура“!
— Довиждане! — отговориха им Знайко и неговите другари.
Те също започнаха да махат с шапки. Загубанко протегна ръка към главата си, да си снеме шапката, и чак тогава откри, че е без шапка.
— Чакайте, братчета! — извика той. — Спрете балона! Аз съм си забравил шапката в къщи.
— Ти вечно забравяш нещо! — измърмори Мърморко.
— Сега вече не можем да спрем балона — каза Знайко. — Той ще лети, докато изстине въздухът в него, и чак тогава ще се спусне долу.
— Значи аз без шапка ще трябва да летя? — обидено попита Загубанко.
— Нали си намери шапката под кревата — каза Шишко.
— За намиране, намерих я, но ми беше горещо с нея и я сложих на масата, а след това в последния момент забравих да си я туря.
— Ти винаги забравяш нещо в последния момент — каза Мърморко.
— Гледайте, братчета — развика се изведнъж Незнайко, — нашата къща остана долу!
Всички се изсмяха, а Мърморко каза:
— А ти сигурно си мислил, че и къщата ще хвръкне с нас?
— Нищо подобно не съм мислил! — обиди се Незнайко. — Просто видях, че нашата къща стои и го казах. По-рано живеехме все в къщи, а сега на балон летим.
— Летим ние — измърмори Мърморко, — но кой знае докъде ще долетим!
— Ти, Мърморко, все мърмориш — отвърна Незнайко. — Дори в балона не оставяш човека на мира.
— Върви си, ако не ти харесва.
— Къде ще вървя оттук?
— Хайде, стига! — скара се Знайко на спорещите. — Какви са тези препирни на балона?
Балонът се издигна още по-високо и целият Град на цветята се виждаше като на длан. Къщите изглеждаха съвсем мънички, а дребосъчетата не можеха да се видят. Вятърът отнасяше балона и скоро целият град остана далече назад.
Знайко извади от джоба си компас и се залови да определя посоката, в която летеше балонът.
Компасът е малка металическа кутийка с магнитна стрелка. Магнитната стрелка винаги показва север. Ако се наблюдава стрелката на компаса, винаги може да се намери обратният път. Точно затова и Знайко бе взел със себе си компас.
— Вятърът ни носи право на север — съобщи той. — Значи на връщане трябва да летим на юг.
Балонът се издигна вече съвсем високо и летеше над полето. Градът изчезна в далечината. Долу като тясна лента лъкатушеше ручеят, който дребосъчетата наричаха Краставична река. Дърветата, които се мяркаха сред полето, изглеждаха като малки пухкави храстчета.
Изведнъж Шишко забеляза долу едно малко, тъмно петънце. То бързо се движеше по земята, сякаш тичаше след балона.
— Гледайте, братчета, някой бяга след нас! — извика Шишко.
Всички се загледаха в петънцето.
— Гледайте, прескочи ручея! — извика Загубанко.
— Какво ли може да е това? — попита Бързанко. — Вижте, прескача дърветата!
Балонът полетя над гората. Петънцето се движеше по върховете на дърветата. Доктор Хапчев сложи очилата на носа си, но пак не можа да разбере какво е това.
— Зная! — викна изведнъж Незнайко. Пръв разбрах! Това е нашият Рунтавко. Ние забравихме да вземем Рунтавко и сега той тича след нас.