— Глупости! — обади се Патронко. — Рунтавко е тук. Ей го где лежи под моята пейка.
— Какво ли е тогава? Може би ти ще отгатнеш, Знайко? — попита Дано.
Знайко скри компаса и погледна надолу.
— Че това е сянката ни! — засмя се той.
— Как тъй — сянката ни? — учудиха се всички.
— Много просто. Сянката на балона. Ние летим по въздуха, а сянката бяга по земята.
Дребосъчетата дълго следиха с очи сянката, а тя ставаше все по-малка и по-малка. Най-после изчезна съвсем.
— Къде ли се загуби сянката? — почнаха да се безпокоят дребосъчетата.
— Много високо се издигнахме — обясни Знайко. — Сега сянката не може да се забележи вече.
— Безобразие! — мърмореше под носа си Мърморко. — Седиш и дори собствената си сянка не виждаш.
— Пак се размърмори — рече Незнайко. — Никъде няма спокойствие от тебе!
— „Спокойствие и само спокойствие!“ — заяде се Мърморко. — Какво ти спокойствие на балон? Ако искаш спокойствие, стой си в къщи.
— Ти си стой.
— На мен не ми трябва спокойствие.
— Пак спорите! — прекъсна ги Знайко. — Ще трябва да ви снемем на земята.
Мърморко и Незнайко се уплашиха и млъкнаха.
В това време балонът попадна сред някакъв дим или мъгла. Земята изчезна долу. Като че бяла завеса се спусна наоколо.
— Какво е това? — развикаха се всички. — Откъде е този дим?
— Това не е дим — каза Знайко. — Това е облак. Издигнали сме се до облаците и летим сега в облак.
— Е, измисляш си — отвърна Незнайко. — Облакът е нещо като желе, а това е някаква мъгла.
— А ти от какво мислиш, че е направен облакът? — попита Знайко. — Облакът наистина е направен от мъгла. Само отдалече изглежда плътен.
Незнайко не му повярва и рече:
— Не го слушайте, братчета. Той измисля всичко това за да се покаже колко много знае, а всъщност нищо не знае. Още не съм му повярвал, че облакът е мъгла. Облакът е желе. Да не би да не съм ял желе!
Скоро балонът се издигна още по-нагоре, излезе от облаците и полетя над тях. Незнайко надникна от коша и видя долу облаците. Те се простираха навсякъде и съвсем закриваха земята.
— Майчице! — извика Незнайко. — Небето е отдолу! Ние летим с краката нагоре.
— Защо с краката нагоре? — учудиха се всички.
— Я погледнете: под краката ни е небето — значи ние сме с краката нагоре.
— Ние летим над облаците — обясни Знайко. — Издигнали сме се по-високо от облаците, затова сега те са не над нас, а под нас.
Ала Незнайко и на това не повярва. Той седеше на мястото си и здраво стискаше с ръце шапката на главата си. Мислеше, че шапката му може да падне, щом той седи с краката нагоре.
Вятърът носеше бързо балона над облаците, но скоро всички забелязаха, че балонът започна да слиза.
— Защо се спускаме надолу? — обезпокоиха се момченцата.
— Въздухът в балона е почнал да изстива — обясни Знайко.
— Значи сега ще се спуснем на земята? — попита Бързанко.
— Ами защо взехме със себе си торбичките с пясък? — каза Знайко. — Трябва да изхвърлим от коша торбичките и пак ще полетим нагоре.
Дано бързо грабна една торбичка с пясък и я хвърли долу.
— Какво правиш? — извика Знайко. — Бива ли да се хвърля пълна торбичка? Нали може да удариш някого по главата?
— Дано не ударя никого! — каза Дано.
— „Дано не ударя никого!“ — подигра му се Знайко. — Торбичката трябва да се развърже и пясъкът да се изсипе.
— Може, ей сега ще го изсипя — каза Може.
Той развърза една друга торбичка и изсипа пясъка направо в коша.
— Един от друг по-умни! — поклати глава Знайко. — Какъв смисъл има пясъкът да си остава в коша? От това балонът няма да стане по-лек.
— Може да го изсипя и навън — отговори Може, почна да гребе с шепи пясъка и да го изхвърля.
— Внимавай! — извика Загубанко. — Ще ми напрашиш очите.
— Може да не ги напраша — каза Може и в същия миг му напълни очите с пясък.
Всички взеха да се карат на Може, а Дано взе едно ножче и проби голяма дупка в дъното на коша, за да изсипват през нея пясъка. Знайко го видя и извика:
— Стой! Какво правиш? Заради тебе кошът ще се разплете и всички ще изпопадаме от него.
— Дано не се развали — отговори Дано.
— Вие двамата само това знаете — „дано“ и „може“! — каза Знайко й взе ножчето от Дано.
Пясъкът изтече през дупката на коша, балонът олекна и отново полетя във висините. Момченцата надничаха от коша доволни. Всички се радваха, че балонът отново се издига нагоре. Само Мърморко, който бе вечно недоволен от нещо, продължи да мърмори:
— На какво прилича това: ту нагоре, ту надолу. Така ли летят балоните?
Като не знаеше какво още да каже, той погледна Шишко, който мълчаливо хрупаше бучка захар.
— А ти какво си се разхрупал?
— Имам захарчета в джоба си, вадя ги и хрупам.
— Намерил време да яде захар! Като слезем долу, тогава яж!
— Защо да нося излишна тежест? — възрази Шишко. — Ще изям захарта, балонът ще олекне и ще се издигне още по-високо.
— Е, яж тогава! Да видим какво ще излезе от това — отвърна Мърморко.
Десета глава
Катастрофата
Някои си въобразяват, че колкото се издигаш по-нагоре във въздуха, толкова по-топло става. Това не е истина. Колкото е по-високо, толкова е по-студено. Защо е така? Защото слънцето слабо нагрява въздуха с лъчите си, тъй като въздухът е много прозрачен. Долу въздухът е винаги по-топъл. Лъчите на слънцето нагряват земята, а въздухът се нагрява от земята също като от гореща печка. Нагрятият въздух е по-лек от студения и затова се издига нагоре. Колкото по-високо се издига, толкова повече изстива. Ето защо на голяма височина е винаги студено.
Точно в това се убедиха и дребосъчетата, когато се издигнаха много високо със своя балон. Стана им толкова студено, че носовете и бузите им се зачервиха. Всички тропаха с крака и търкаха ръце, за да се стоплят поне малко. Най-много мръзнеше Загубанко, който бе забравил в къщи шапката си. От страшния студ под носа му израсна голяма шушулка. Той трепереше като трепетликов лист и през цялото време тракаше със зъби.
— Стига си тракал зъби! — мърмореше Мърморко. — И без това е студено, а той на всичко отгоре и със зъби трака.
— Не съм крив аз, че е студено — каза Загубанко.
Мърморко стана от мястото си и измърмори:
— Не мога да търпя, когато някой трака със зъби на ухото ми! От това и аз се разтрепервам.
Той седна до Палитро, но и зъбите на Палитро тракаха. Мърморко го погледна подозрително:
— Какво правиш? Сигурно напук ми тракаш със зъби?
— Съвсем не напук, а защото е студено.
Мърморко стана и седна на друго място. Така се мести той на няколко пъти и само пречеше на другите.
От студа балонът се покри със скреж и блестеше над главите на момченцата, сякаш бе направен от чисто сребро. Постепенно въздухът в балона се изстуди и той почна да слиза надолу. След няколко минути вече летеше стремително. Запасът от пясъчни торбички бе вече свършен и нищо не можеше да спре падането.
— Ка-ка-катастрофа! — извика Сиропов.
— Загиваме! — изпищя Незнайко и се скри под скамейката.
— Излизай! — извика му Знайко.
— Защо? — попита отдолу Незнайко.
— Ще скачаме с парашути.
— Мене и тука ми е добре — отговори Незнайко.
Без да мисли много, Знайко го сграби за яката и го измъкна изпод скамейката.
— Нямаш право! — викаше Незнайко. — Ще се оплача!
— Не крещи — отвърна спокойно Знайко. — Без паника. Ето виж как аз ще скоча с парашута и скачай след мене.
Незнайко се успокои малко. Знайко се приближи до края на коша.
— Внимание, братчета! — извика той. — Скачайте след мене всички поред. Който не скочи, балонът ще го отнесе нагоре. Хайде пригответе парашутите… Почвам!
Знайко скочи пръв и полетя надолу. След него скочи Бързанко, но в този момент се случи нещо непредвидено. Вместо първом да скочи, а после да разтвори парашута, Бързанко в бързината си най-напред разтвори парашута, а после скочи. При скачането парашутът се закачи за края на коша. Бързанко заплете единия си крак в шнуровете и увисна надолу с главата. Той почна да рита и да се извива също като червей, набоден на въдица. Въпреки всички старания парашутът не се откачваше.
— Братчета! — извика доктор Хапчев. — Ако парашутът се откачи, Бързанко ще си разбие главата в земята.
Момченцата хванаха парашута и вмъкнаха Бързанко обратно в коша.
Незнайко забеляза, че балонът отново поема нагоре, и завика:
— Стойте, братчета! Никой не трябва вече да скача. Ние отново летим нагоре.
— Защо пак летим нагоре? — учуди се Дано.
— Ех, че си и ти! — отговори Мърморко. — Като скочи Знайко, балонът олекна.
— Какво ще прави Знайко без нас? — попита Шишко.
— Е, какво… — разтвори ръце Дано. — Ще си отиде полека-лека в къщи.
— А ние какво ще правим без Знайко?
— Голяма работа! — отвърна Незнайко. — Като че ли не можем и без Знайко.
— Все трябва някого да слушаме — каза Шишко.
— Мене ще слушате — заяви Незнайко. — Сега аз ще съм главатар.
— Ти ли? — учуди се Мърморко. — Не е за твоята глава да бъдеш главатар.
— Ах, така ли? Не било за моята глава? — извика Незнайко. — Хайде, моля ти се, скачай долу и търси своя Знайко, щом не ти се харесва главата ми.
Мърморко погледна надолу и каза:
— Къде ще го намеря сега? Ние много се отдалечихме. Трябваше веднага всички да, скочим.
— Ами скачай, скачай!
Мърморко и Незнайко почнаха да спорят и спориха едва ли не до вечерта. Знайко не беше там и нямаше сега кой да ги спре. Слънцето клонеше вече към залез. Вятърът се усилваше. Балонът изстина още повече и отново взе да се спуска надолу, а Мърморко и Незнайко все още спореха.
— Стига си спорил — рече Сиропов на Незнайко. — Щом си решил да бъдеш главатар, измисли нещо. Гледай, отново полетяхме надолу.
— Сега ще помисля — отговори Незнайко.
Той седна на скамейката, сложи пръст на челото си и почна да мисли. А балонът в това време все по-бързо и по-бързо се спускаше.
— Какво можеш да измислиш? — каза Винтчо. — Ако имахме торбички с пясък, можехме да хвърлим една торбичка.
— Вярно! — подхвана Незнайко. — А тъй като нямаме вече торбички, ще трябва да хвърлим един от вас. Ще хвърлим някого с парашут, балонът ще олекне и пак ще полети нагоре.
— Кого да хвърлим?
— Кого ли? — каза замислено Незнайко. — Трябва да хвърлим този, който мърмори най-много.
— Аз не съм съгласен — отвърна Мърморко. — Няма такова правило — да се хвърлят тези, които мърморят най-много. Трябва да хвърлим този, който е най-тежък.
— Е, добре — съгласи се Незнайко. — Да хвърлим Шишко. Той ни е най-дебеличък.
— Вярно — съгласи се Сиропов.
— Какво? — извика Шишко. — Кой е най-дебел? Аз ли съм най-дебел? Сиропов е по-дебел от мене!
— Вижте го! — извика Сиропов, като се кикотеше и показваше Шишко с пръст. — Я го погледнете, аз съм бил по-дебел! Ха-ха! Хайде тогава да се премерим.
— Добре де! Хайде, хайде! — скачаше като петле срещу него Шишко.
— Всички заобиколиха Шишко и Сиропов. Незнайко извади от джоба си връв и я обви около кръста на Шишко. После по същия начин измери Сиропов и се оказа, че Сиропов е едва ли не един и половина пъти по-дебел от Шишко.
— Това е неправилно! — извика Сиропов. — Шишко хитрува. Той си сви корема. Аз видях.
— Нищо не съм свивал! — оправдаваше се Шишко.
— Не, сви го. Аз видях. Хайде пак да се премерим! — викаше силно Сиропов.
Незнайко отново взе да мери Шишко, а Сиропов се въртеше наоколо и викаше:
— Е, е! Какво правиш? Надуй се!
— Защо да се надувам? — отговори Шишко. — Ако се надуя, разбира се, ще изляза по-дебел от тебе.
— Е, добре, не се надувай. Но нямаш право и да свиваш корема си. Братчета, вижте какво прави той! Къде е справедливостта? Никаква справедливост няма тук? Това е просто измама!
Незнайко свърши меренето на Шишко, после също така грижливо премери и Сиропов, но този път се оказа, че и двамата са еднакво дебели.
— Ще трябва и двамата да хвърлим — разпери ръце Незнайко.
— Защо двамата, щом като е достатъчно един! — възрази Сиропов.
Ловецът Патронко надникна от коша и видя, че земята се приближава със застрашителна бързина.
— Слушай, Незнайко — каза той, — решавай по-скоро! Иначе ще се сгромолясаме на земята.
— Трябва да се броим, за да видим кой ще скача с парашут — каза Дано.
— Правилно — подхвана Сиропов. — Само че всички трябва да се броим, и дебели, и тънки, за да не се сърди никой.
— Добре, хайде да се броим — съгласи се Незнайко.
Всички се наредиха в кръг и Незнайко почна да брои, като сочеше с пръст всекиго:
Ене бене рес:
Квинтер финтер жес!
Ене бене ряба,
квинтер финтер жаба…
После каза:
— Не, тази не ми харесва. Не я обичам! — И почна друга:
Икете пикете цокото ме!
Абел фабел домане.
Ики пики граматики…
В това време кошът силно се удари в земята и се преобърна, Дано се хвана с две ръце за Може, Може се хвана с две ръце за Дано и заедно се търкулнаха навън. След тях като грахови зърна се изсипаха и останалите дребосъчета. За края на коша се държаха само Незнайко и Рунтавко, който бе захапал панталоните му. Като се удари о земята, балонът подскочи нагоре като топка, описа огромна дъга във въздуха и отново се спусна долу. Кошът още веднъж се блъсна о земята и се повлече по нея. Балонът попадна на нещо твърдо и се пукна с оглушителен трясък. Рунтавко се преметна във въздуха и с отчаяно квичене побягна настрана. Незнайко се изтърси от коша и остана да лежи неподвижно на земята.
Въздушното пътешествие беше свършило.
Единадесета глава
На ново място
Незнайко дойде на себе си в съвсем непознато място. Той лежеше на пухено легло. Дюшекът беше толкова мек, сякаш бе пълен с пух от глухарчета. Незнайко се бе събудил от някакви гласове. Той отвори очи, огледа се наоколо и видя, че лежи сред чужда стая. В ъглите бяха наредени малки кресла. По стените бяха накачени килимчета и картини, на които бяха нарисувани различни цветя. До прозореца бе поставена кръгла масичка на един крак. Върху нея имаше куп разноцветни конци за бродиране и възглавничка, цялата набодена с игли и карфици като настръхнал таралеж. Малко по-настрана имаше писмена маса с принадлежности за писане. До нея се намираше шкаф с книги. На най-отдалечената стена, до вратата, висеше голямо огледало. Пред него стояха две момиченца и разговаряха. Едното беше облечено в синя рокля от лъскав копринен плат, със също такъв копринен колан, красиво завързан отзад. То имаше сини очи и тъмни коси, заплетени отзад на плитка. Другото беше в пъстра рокличка на розови и виолетови цветенца. Косите му бяха руси, почти бели и се спускаха на вълни върху раменете му. То мереше шапка пред огледалото и през цялото време бъбреше като сврака: